Семиотика сега!

Някъде около началото на 70-те години, намирайки се пред необходимостта да представи по-цялостна картина на структурализма, шведският литературовед Курт Аспелин възкликва: „Опитът да се установи специфичността на литературните текс тове напомня за понятието „флогистон" в старата химия: обясняващо необяснимото с помощта на едно псевдообяснение, което всъщност отрича реалните зависимсоти". 1 Такива изказвания сигурно хвърлят във възторг отрицателите на направлението Напразно. Защото изправени пред един-единствен въпрос, те се оказват в същото ефимерно състояние на Пирова победа, когато просто няма... кой да триумфира. Въпросът е „кой структурализъм?" Дали руският формализъм от двайсетте години, Пражкият структурализъм от трийсетте или вълната на френския от шейсетте, но вата съветска структурална школа, текстлингвистиката в Германия или семиотич ните разклонения в англоезичните страни? ... или евентуално съвременните постструктуралистки теории и системи, произлизащи от споменатите? Във всеки опит да се отговори „конструктивно" се получава само една реторична фигура, допускаща компромис на нещо структуралистично... с нещо уговорено. Впрочем, липсата на алтернатива на структурализма прави от отрицателите му някаква неопределена маса, която, приемайки едно и отричайки друго, непрекъснато се самодискредитира. Създава се една инерция, по-силна или по-слаба според коефициента на духовна леност, който владее умовете в различни периоди.