За Петьр Динеков — две години след като го няма между нас, но и за изворите на българската култура и духовност

За неговата седемдесетгодишнина - а тя беше през есента на 1980 г. - написах в списание «Проблеми на културата» статия, озаглавена «За духовните извори и единство на българската култура». В нея се опитвах да откроя някои от важните му идеи с отношение не просто към литературата или фолклора ни, а към по-цялостните характеристики и единство на самата българска култура. Естествено това бяха идеи, които и лично :за мене имаха ключово значение и които аз широко използувах в собствените си изследователски усилия от този период. Днес, когато мисля за по-важните уроци, които следва да извлечем от неговата личност и творчество, аз изпитвам настойчивото желание да повторя по някакъв начин старото си заглавие. При това то е дастатъчно явна перифраза на наименованието на неговата книга «При изворите на българската култура». А всички тези възможни вариации не просто подрt~ждат и обобщават определени културологически страни и смисъл в обширното творчество на Петър Динеков, които остават неизменно разтворени и засенчвани от литературоведческите, литературо-историческите, крJитическите, фолклориетичните или славистични занимания на учения. Всички тези възможни заглавни вариации по-скоро се стремят да отделят и подчертаят по-общите и принципни идеи на Динеков за българската култура и духовност. Струва ми се, че именно тяхното значение расте с времето; начините, по които той подсказва, насочва и сам предлага синтетични виждания за пътя и особеностите на историческите типове българска култура (кирило-методиевски, старобългарски, възрожденски, фолклорен ит. н.) навярно тепърва могат да бъдат използувани по-широко и пълноценно. В същото време разсъжденията му за характерното единство на същата тази култура, при всичките социално-исторически промени на българските общества, могат да се окажат важен ключ за идващите по-млади изследователи. Защото те ще напишат най-после историята на българската култура. Ще я напишат свободно и отговорно, без наслоенията на догми, табута или автоцензура. Когато наближаваше осемдесетгодишнината му, Петър Динеков, някак между другото и с усмивка, но достатъчно категорично забрани на приятели и познати да я отбелязват. Шегуваше се, че не иска да му се напомня колко е остарял.