култура

От 3 до 6 ноември 1981 г. красивият ита лиански град Сполето, известен със своите антични и средновековни старини, с Фестивала на двата свята" и научните седмици, провеждани ежегодно от 1952 г. насам, бе под знака на България и нейния 1300-годишен юбилей. Авторитетният Италиански център за проучвания върху Средновековието, чието седалище е в Сполето,посвети своя VIII между народен конгрес на една обширна и будеща голям интерес тема: „Българската култура през балканското Средновековие - между европей ския Изток и Запад". Организиран от Центъра за средновековни проучвания и сътрудниче ство с Българската академия на науките ипод патронажа на Министерството на външните работи, Министерството на културата и На ционалния съвет за научни изследвания на Италия, конгресът бе посветен на 1300-годиш нината от основаването на българската дър жава. Още в проспекта за конгреса бе отбелязано голямото значение на този юбилей и бе изтъкната ролята, която средновековна Бъл гария е играла в историята и културата на Европа. Замислен не като парадно юбилейно мероприятие, а като сериозна и задълбочена научна среща, конгресът събра изявени уче ни - представители на три поколения - от Италия и България, от Австрия, Белгия, Пол151 ша, САЩ и Холандия. Изнесени бяха 24 доклада, третиращи различни страни на поставе ната проблематика в хронологически диапазон IX-XVII в. Откривайки конгреса, именитият италиански учен проф. А. Мансели - директор на Центъра, произнесе съдържателно и топло слово за историческите връзки между Италия и България, като специално изтъкна мястото на българската култура в европейската цивилизация. Участниците в конгреса бяха приветствувани от официални предста вители на администрацията на провинция Умбрия и град Сполето и от българския посланик в Италия Венелин Коцев, който изтъкна голя мата историческа мисия на учените за опазване и укрепване на мира в света, за опознаване и сближаване на народите. Проф. Г. Димов прочете посланието на Председателя на БАН акад. Ангел Балевски до конгреса, което бе изслушано с голямо внимание от участниците и от гостите - официални лица, студентислависти от италианските университети, представители на местната културна общественост. Научната програма на конгреса включваше доклади, посветени на различни периоди от историята и културата на средновековна Бъл гария в отношенията и с Изтока и Запада. Невъзможно е всички те да бъдат представени Тук с необходимата пълнота - това ще стори подготвеният от Центъра в Сполето том. В настоящата информация повече внимание се отделя на докладите с литературоведски характер, а на останалите се посочва темата, за да се получи една по-пълна представа за значимостта и разнообразието на засегнатите проблеми.

Сборникът от статии „Преводът и българската култура" е една от най-значителните прояви, с които Съюзът на преводачите в България участвува във всенародното че ствуване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Книгата на Стоян Илиев „Пътищата на българските символисти" има приносен характер за разкриване естетиката и художе ствената практика на българския символизъм. Това е капитален труд на литературовед марксист, който проправя нови пътища за разкриване на еволюционните процеси в българската литературна история. И още по-радостен е фактът, че авторът продължа ва търсенията си в рамките на този извънредно плодоносен за българската литература период. Напоследък четем извънредно интересни негови статии за творчеството на Той включва 17 статии от известни учени и специалисти в тази област, които запознават читателя с превода и развитието на старите славянски литератури (П. Динеков), преводаческите школи в средновековна Бъл гария (Кл. Иванова), превода през Възраждането (Дочо Леков) и с представянето на големите европейски (и не само европей ски) литератури в български преводи: рус ката литература (Г. Германов), съвет ската (В. Колевски), другите славянски литератури (Боян Ничев), немската (Ст. Станчев), френската (Николай Дончев), английската и аме риканската (В. Филипов), и с панската (Т. Нейков), а фриканската, ази атската и латиноамериканската (Йордан Милев), античната гръцка и римска литература (Любо мир Павлов). Както виждаме, много литератури липсват, например италианската, австрийската, унгарската, скандинавските и пр., но това не може и да се очаква от една книга. Сборникът е посветен предимно на художествената литература: научната и обще ствено-политическата са застъпени само в две статии, в които Г. Младжов и Магдалена Атанасова проследяват преводите на трудо ве от К. Маркс, Фр. Енгелс и В. И. Ленин на български език.

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.

Светлият празник на славянската писменост и на българската култура 24 май - бе сякаш най-добрата прелюдия към IV конгрес на българската култу ра, състоял се в София от 25 до 27 май т. г. Той имаше за цел да обобщи постигнатото и непостигнатото след Третия конгрес на културата, да очертае резултатите от този най-плодоносен период, с основание наричан „Златен век“ на социа листическата ни култура; и да набележи пътя за по-нататъшното и развитие и извисяване. Високото признание за съвременната българска култура се съдържаше в приветствието на ЦК на БКП: „С чувство на голямо удовлетворение Централният комитет на партията отбелязва, че българската социалистическа култура се явява на своя четвърти конгрес с положителна, с радостна и оптимистична равносметка. Постигнатите завоевания са закономерно продължение на онези обновителни тенденции, които бяха извикани на живот от историческия Априлски пленум и създавайки ведра творческа атмосфера и широки възможности за развитие и осъществяване на народните таланти, доведоха до материалния и духовния разцвет на родината. Главният и определящ белег на нашата културна действителност е непоколебимото единство и сплотеност на художественотворческата интелигенция около ленинската априлска линия на партията, около Централния комитет начело другаря Тодор Живков, който има най-големи, изключителни заслуги за създаването, разработването и реализацията на априлската линия. C След Третия конгрес на културата се появиха крупни произведения във всички области на изкуството. Културните интереси и художествените критерии на трудещите се и особено на младежта се извисиха и обогатиха. В художестве ното творчество и културната дейност в цялостния обществен живот на страната участвуват всички поколения творци. Непрекъснато се повишава ролята на художественотворческите съюзи и на социалистическата общественост в духовноестетическия ни живот. Издигна се престижът на нашата култура в чужбина, както никога досега. Изобщо направи се значителна крачка напред в изграждането на културата на зрелия социализъм. Когато оценяваме изминалия период и чертаем перспективите на духовното ни развитие, ние с дълбоко преклонение осъзнаваме отново колко органично днешният път на българската духовна култура е свързан с делото на една от найярките звезди на априлския небосклон на социалистическа България, на самоотвержената, кристално чиста и изключително надарена дъщеря на партията и народа - незабравимата Людмила Живкова. Физически тя вече не е между нас, но с обаянието и богатството на своята мисъл, с присъщата си целеустременост и изгаряща всеотдайност, със завещаните от нея новаторски идеи и начинания, намерили радушен прием у нас и в чужбина, тя ще присъствува на Четвъртия кон3 грес на културата, ще участвува в бъдещия културен подем на страната, в духовното израстване на народа, в борбата за мирно сътрудничество и разбирателство между народите. С всичко това Людмила Живкова вгради себе си в пантеона на нашата национална социалистическа култура. Истинската признателност към нейните идеи и дело ще бъде тяхното по-нататъшно развитие и осъществяване в живота."

Българското марксическо обществознание винаги е съзнавало необходимостта от все по-пълно осветляване на фундаменталните теоретико-методологически проблеми, за да развива в правилна насока духовната ни култура. Обсегът и съдържанието на тия сложни и многообразни проблеми са се определяли през отделните етапи на социалното ни и естетическо развитие от характера на обществено-историческите процеси, от степента на философсконравственото и интелектуално-творческото съзряване, от конкретните културни потребности на обществото. В наше време тая проблематика се налага с още по-голяма сила на фона на общото ни социалистическо развитие и неслучайно към нея насочват вниманието си специалисти в различните области на хуманитарното знание, интерпретирайки я от съответните аспекти, в по-частичен или по-обобщен план. Трудно обаче могат да бъдат посочени по-синтетични тру дове, разкриващи все по-открояващата се диалектика на съвременното им социално и духовно развитие, с оглед и на задачите, които решава в настоящия етап Българската комунистическа партия, с оглед на потребностите на изграждащото се у нас зряло социалистическо общество. Несъмнено тази нужда е била осъзната от Ст. Михайлов, когато е замислял и писал последната си книга „Изкуство. Общество. Време" (Партиздат, 1983). И наистина това е труд, който и по проблематика, и по подход на нейното интерпретиране, и по-цялостната концепция на автора относно взаимообусловеността на социално-политически процеси и духовно-естетически потребности, между повелята на епохата, на текущия ден и дълга, призванието на твореца, представлява в научния ни живот. Книгата ни прави съпричастни не само на най-актуалните културно-естетически и общоидеологически въпроси на нашето време, но утвърждава съ временна марксистко-ленинска методология, особено перспективна за по-нататышното творческо разглеждане на тия от жизнено значение проблеми за духовно-нравственото извисяване на социалистическото ни общество. Нейната значимост нараства и поради факта, че авторът е успял да постави многообразни проблеми в тяхната логическа връзка, да съчетае естествено общите теоретични постановки с конкретни трактовки на животрептящи социално-политически и културно естетически въпроси, с анализ на явление от текущия живот. И макар погледът му да е насочен предимно към някои от разнообразните процеси, характерни за съвременното ни социалистическо развитие и по-специално за ня кои от закономерностите в изграждането на зряло социалистическо общество, той държи сметка и за онова, което идва от многовековния исторически опит, 77 което ни подсказва народната съдбовност. И още нещо - което придава особе на научно-методологическа и политико-идеологическа актуалност на труда, - това са усилията на автора да се опира винаги на решенията на Дванадесетия конгрес на БКП, на постановките и указанията на др. Т. Живков, съумявайки да ги осмисли и конкретизира с оглед на спецификата на третираните въпроси, а с оглед и на задачите, които партията решава в наше време.

В началото на 1930 г. по витрините на книжарницата на Данов се появява едно любопитно издание - двоен брой на „Der Sturm", най-дълго просъществувалото списание на немските експресионисти, една от водещите трибуни на европейския модернизъм. Появата му в България не е случайна - книжката излиза под наслов „Младото българско изкуство". На пръв поглед е странно - откъде накъде най-авангардното немско списание за изку ство и култура проявява интерес към изкуството на „изостанала" България? В съшност контактите между българското изкуство и немския експресионизъм имат по-дълга история. Всеизвестен е опитът на Гео Милев да популяризира и дори да наложи естетическите прин ципи на немския експресионизъм в българската литература. През времето, в което издава „Везни" (а и през периода на „Пламък"), той превежда немалко статии, стихове и разкази на немски 114 експресионисти. По-малко известно е, че връзките са били двустранни. Те датират още от 1918- 1919 г., когато поетът лекува в Берлин разбития си от гранатите череп и когато сп. „Везни" е още проект. Десетките болезнени пластични операции минават за него като че ли между друго то; истинският смисъл на престоя му е кипежът на новото изкуство. „Едва ли не всеки ден бяхме в залите на „Der Sturm", където редакторът Валден събираше творбите на експресионистите Шагал, Паул Клее, Кандински, Оскар Кокошка" - пише Мила Гео Милева. И двамата бяхме много увлечени в експресионизма, новото течение в живописта... Посещавахме всички картинни издожби, музеи, частни изложби, ателиета на художници"3 - си спомня архитект Иван Бояджи ев. В тази година Гео Милев успява не само да се запознае с всичко ново и значимо в немското изкуство, но и да завърже приятелски връзки с някои от водещите фигури на немския експре сионизъм. Оскар Кокошка го назовава свой приятел. Свързва се с Франц Пфемферт и Хервард Валден, редакторите на двете най-големи експресионистични списания - Die Aktion“ и „Der Sturm". В едно писмо дори споменава, че възнамерява да печата там един том свои разкази под наименованието „От револвера до Семирамида". 5 Писаната на немски поема „Моята душа вероятно е била предназначена за отпечатване в някое от тези списания. Гео Милев не прекъсва връзките си с „Der Sturm" и „Die Aktion" и след завръщането си в България. Издателство „Der Sturm" му доставя цветни репродукции, които той залепва като приложения в сп. „Везни". В едно писмо до Кирил Кръстев защищава в качеството си на „пред ставител на „Der Sturm" в България" авторските права на неговите сътрудници. Превежда и отпечатва в списание „Die Aktion" два откъса от „Богомилски легенди“ на Николай Райнов, а по-късно - и първата част от своята поема в проза „Май".

Актуалният и същностен проблем за преосмислянето на отношението към културните контакти на българите със света може да се разглежда на различни нива. Не само възмож но, но и необходимо е да се отстранят с холастичните идеологически наслоения върху литературознанието, да се подложат на съмне ние акцентите, поставени по политически причини, а също и да се разкрият механизмите, по които официалната културна политика десетилетия наред манипулира каналите, по които бълга ринът общува с чуждата култура. Наред със злободневната проблематика, която сякаш подканя да бъде разглеждана с публицис стичен патос, по този път може да се достигне и до интересния и по-дълбок проблем за реалната картина на световната култура, насаждана у българската публика, включително и у тези нейни части, които не приемат външните белези на идеологическите ми тологеми, или другите, които основателно претендират да се насоч ват към подобна проблематика професионално.

Bсърцевината на понятието „талант" се съдържат значения за изключителност, неповторимост, изненади. Но литературната и житейската съдба на Дора Габе са белязани със знака на изключителност, надхвърляща традиционните национални представи. Природата я дари с почти едно столетие пълноценен човешки живот. Тя самата си отвоюва в годините на житейския заник онази живост и подвижност на духа, които и осигуриха в патриаршеска възраст завидно духовно здраве и дълголетие на перото. Със собствения си пример доказа, че младостта е преди всичко тип душевна нагласа, състояние на мисълта, волята и сърцето, а в по-малка степен - календарна категория. През последното двадесетилетие на осемдесетгодишния си творчески път постигна онази пълна реализация на художническата си енергия и зряла умъд реност на духа, които дадоха основание на мнозина познавачи и ценители да заговорят за своеобразно „чудо в съвременния ни литературен живот, в биографията и на поет и мислител. Покрасноречиво от всички в българската литература Дора Габе бе опровергала схващането за поетическата продуктивност като привилегия на житейската младост.

Проблемите на литературната комуникация предизвикаха в последните десетилетия силен интерес сред литературоведите. Изследването на художествената творба от подобна гледна точка поставя особеностите на текста във връзка с литературната и обществената ситуация, със стилистичните и жанровите конвенции на епохата. Същевременно не атбягиаха от вниманието на учените трудностите и слабостите на този подход. Отбелязва се например липсата на данни за възприятието на реалния читател, недостатъчната ефективност при анализирането на имплицирания читател. Х. Маркевич пише: "В много студии, където в заг лавието фигурира адресат, в сьщност се съдържа функционална интерпретация на текста" (1, с. 223). Действително в много случаи обръщането към изградения в текста образ на читателя не добавя нищо ново към традиционните анализи, в които се споменава за определени внушения на творбата (призовава, вълнува, поставя въпроси). Но понякога споменатият образ на читателя може да ни обясни до голяма степен възприятието на реалните читатели и в по-широк шiан съдбата на творбата в националната култура. Такъв е случаят с последната книга на Гогол "И>брани места от кореспонденцията с приятелите". Самият жанр "писмо" подсказва значимостта на диалога с читателя, тъй като писмото е "свързано в генезиса си не само с автора, но и с адресата" (2, с. 2). Въпросите "какво", "кому" и "как" тук са еднакво важни. Съавторството на адресата при писмото е много по-силно изразено в сравнение сд ругите жанрове; предопределяйки тона на писмото, той е особено чувствителен към изградения там свой образ. В своите писма Гогол изразява естетическите си, религиозни, нравствено-етични идеи: призовава към любов и единство между хората, към скромност, утвърждава патриархалните принципи, правата на помешчика над селяните, значимостта на монархическата идея в литературата. Дори самото изброяване на поставените в писмата въпроси насочва към противоречията във философските и политическите идеи на твореца. Както е известно, тази творба предизвиква гневен отклик най-вече сред прогресивната руска интелигенция, като особено силно въздействие върху нея оказва познатото писмо на Белинеки до Гогол. Но "Избрани места" не са приети и от много приятели и съмишлениuи на писателя, което поражда неговата духовна драма. Естествено е обяснението за подобна реакция да се търси преди всичко в сферата на идеите. В това отношение все още могат да предизвикат интереса на изследователя някои сложни, противоречиви идеи, които ще бъдат актуални не само през XIX в.

Темата за ролята на гръцката книжнина като посредник между българската култура и Европа присъствува оше в първите изследвания на българските учени след Освобождението. В усилията си да проучат явленията в културния и идейно-политическия живот на българското обшество през XVIII и XIX в. изследователите се изправят пред задачата да дадат оценка за ролята на гръцката култура и българо-гръцките културни взаимоотношения през тази решаваша за българите епоха. Иван Шишманов прави първите стъпки за преодоляване на наследените от романтичната историография митове, един от които е мнението, че Цариградската патриаршия провежда отколешна системна политика за елинизиране на българите и че гръцките училиша и книжнина играят изцяло отрицателна роля в духовния живот на българите. В студиите си, посветени на К. Фотинов, И. Добровски, Н. Бозвели и Н. Рилски, Ив. Шишманов разкри множество страни от положителната роля на гръцката книжнина за българите като посредник между тях и Европа 1• За обогатяването на представите ни за ролята на "гръцкия канал" допринесоха много изследванията наЙ. Иванов , Б. Пенев , М. Арнаудов , В. Пундев5 и в по-ново време М. Стоянов , А. Алексиева , Н. Аретов

За неговата седемдесетгодишнина - а тя беше през есента на 1980 г. - написах в списание «Проблеми на културата» статия, озаглавена «За духовните извори и единство на българската култура». В нея се опитвах да откроя някои от важните му идеи с отношение не просто към литературата или фолклора ни, а към по-цялостните характеристики и единство на самата българска култура. Естествено това бяха идеи, които и лично :за мене имаха ключово значение и които аз широко използувах в собствените си изследователски усилия от този период. Днес, когато мисля за по-важните уроци, които следва да извлечем от неговата личност и творчество, аз изпитвам настойчивото желание да повторя по някакъв начин старото си заглавие. При това то е дастатъчно явна перифраза на наименованието на неговата книга «При изворите на българската култура». А всички тези възможни вариации не просто подрt~ждат и обобщават определени културологически страни и смисъл в обширното творчество на Петър Динеков, които остават неизменно разтворени и засенчвани от литературоведческите, литературо-историческите, крJитическите, фолклориетичните или славистични занимания на учения. Всички тези възможни заглавни вариации по-скоро се стремят да отделят и подчертаят по-общите и принципни идеи на Динеков за българската култура и духовност. Струва ми се, че именно тяхното значение расте с времето; начините, по които той подсказва, насочва и сам предлага синтетични виждания за пътя и особеностите на историческите типове българска култура (кирило-методиевски, старобългарски, възрожденски, фолклорен ит. н.) навярно тепърва могат да бъдат използувани по-широко и пълноценно. В същото време разсъжденията му за характерното единство на същата тази култура, при всичките социално-исторически промени на българските общества, могат да се окажат важен ключ за идващите по-млади изследователи. Защото те ще напишат най-после историята на българската култура. Ще я напишат свободно и отговорно, без наслоенията на догми, табута или автоцензура. Когато наближаваше осемдесетгодишнината му, Петър Динеков, някак между другото и с усмивка, но достатъчно категорично забрани на приятели и познати да я отбелязват. Шегуваше се, че не иска да му се напомня колко е остарял.

From its earliest days the Bulgarian human sciences have been ardently seeking the roots of Bulgarian culture, finding them in various "layers" and "substrata", affiliating Bulgarians to various communities, constituting, imagining and suggesting their millennial unity and intransigence. Though interesting in itself, this debate is doubly interesting as an illustration of human sciences' vulnerability to political influence and commitments, to marketeering, group or personal goals and unformulated conscious and unconscious desires. The issue in question represents a peculiar actualizing and unfolding of one element of the topical syntheses suggested by Svetozar Igov. The seeking of the "Mediterranean spirit" in Bulgarian culture is a useful and, in a way, pleasant endeavours that for a number of reasons have so far been shelved. It is charged with many questions and hides the usual risks of aberration.