Книжка-8

Съдържание

Както е известно, Захари Стоянов е имал щастливата възмож ност да черпи сведения за биографията на Христо Ботев от негови близки съвременници - свидетели или участници в описваните съ бития, - сред които майката и съпругата на поета, братята му и други роднини, негови съученици и приятели. Това, разбира се, е едно безспорно предимство - защото кой друг освен тях би могъл по-добре да познава една или друга страна от неговия живот, - но същевременно в известен смисъл и недостатък, защото по онова време (само десетина години след смъртта на Ботев) и биографът, и лицата, които са му давали сведения, невинаги са могли да бъдат докрай откровени и безпристрастни: длъжни са били все пак да се съобразяват с обстоятелството, че повечето от хората, за които става дума, са още живи. А като се прибави към това и писателската слабост" на Захари Стоянов, склонността му да украсява биографичния разказ с ефектни сцени или измислени диалози, доверието в достоверността на неговия опит за биография" е вече сериозно подкопано. И неслучайно мнозина от следващите изследователи на живота и творчеството на Христо Ботев се отнасят със скептичност и резервираност към данните, които той съобщава (най-често без да се позовава на конкретен източник). Такъв е например случаят с първото либе на поета. Захари Стоянов, притежаващ несъмнен белетристичен талант, в своя опит за биография“ е разказал увлекателно и явно не без известна доза художествена измислица" следната история от интимния живот на Ботев, която започва в Одеса, в дома на известния българин Н. М. Тошкович, родом от Калофер:

Bече излязоха част от планираните пет тома с избрани произведения на Николай Райнов под редакцията на Александър Йорданов и Едвин Сугарев. Те се появяват във време, удобно за равносметка, в период, когато литературната история сякаш спира - а именно, когато старите ограничения в мисленето и писането са отпаднали, но новото още не е направено. Ако някой мисли, че сега се пишат големи произведения, той навярно се лъже. Сега се ближат стари рани. Избиват се стари комплекси и се надмогват стари вътрешни ограничения. Писателите в момента се учат да хвърчат - още им е рано за високи полети. И докато трае тази активна пауза на пренастройване, ще е наистина неморално, ако плюс всичко останало не се захванем малко по-сериозно и с литературното си минало, с писателите, които са вече Мъртви. Каквото и да е смогнал или пропуснал да осъществи през живота си, мъртвият писател няма възможността да се промени по-нататък и затова ние, които за разлика от него имаме тази възможност, сме просто длъжни като кроткия вълк от баладата да излижем нанесените му приживе или посмъртно рани и да му помогнем да заеме тъкмо онова място в литературната ни традиция, което той заслужава,

Литературната история етеория на вероятното и хипотетич ното: никой не може и не бива да се хвали, че начинът, по който прочел един автор, е адекватен, истинен и единствено възможен. Прочитьт на една съвкупност от текстове, изтръгнатият от нея смислов хоризонт, доловените контекстуални връзки, методологически обоснованият ракурс, налепите от критически интерпретации и над всичко личните възможности и пристрастия на критика индивидуализират всеки опит за тълкувание, доказвайки за пореден път всеизвестния, но непризнаван и до днес факт: в литературознанието истинност няма, със съмнителна достоверност се ползу ват само странични, най-често биографични факти и обстоятелства, тяхната съвкупност е частна спрямо глобалните изводи и много рядко придобива доказателствена сила. Ние можем да опишем един автор и създадените от него текстове повече или по-малко обективно, ала когато трябва да го разберем и разтълкуваме, когато трябва да посочим мястото му в литературния контекст на епохата или значимостта му във времето, би било добре да признаем, че играем на карти с дявола.

Tова изследване стои в твърде особено отношение към своите теоретични предпоставки. От една страна, самият език, чрез който съвременният литературовед издига читателските си реакции спрямо прозаичната ритмика до културнозначим факт на хуманитарното знание, е стар поне колкото „Реториката" на Аристотел. В труда на Стагирита понятията „колон“ и „период", с които няма изгледи да се разделят и бъдещите изследователи, са детайлно коментирани, а терминологичната и професионалната увереност на мислителя в самия подход към темата подсказват, че наблюденията и сдържаните препоръки на Аристотел по ритъма на прозата са имали широка социална адресираност и актуалност за словесния свят на античността. От друга страна, сферата от литературни дадености, които с необорима категоричност или с плаха хипотетичност биват определяни като „ритмическа проза", е исторически толкова протяжна, а жанрово - толкова многообразна, че стремежът към изработването на универсална (т.е. - всевластна) изследователска методика е напълно нереалистична амбиция.

Eлинският бог Хефест също си служи с мрежа, при това измайсторена, сиреч изтъкана от него самия, за да хване на прелюбодейското ложе жена си Афродита с бог Арес, който, строго погледнато, му се пада брат. Преди това, за да отмъсти на майка си Хера, той я приковава към трона й. От друга страна, богът-ковач „дарява творбите си с магическа мощ, която му дава власт над онези, които ще си служат с тях"...Хефест се родее с индуистките и келтските богове връзвачи с тази разлика и с това предимство, че има властта не само да обездвижи живото, но и да одушеви неподвижното" (Dictionnaire des symboles. V. II. Paris, 1974, р. 15). Но преди да стане бог и да бъде приет на Олимп, Хефест на два пъти бива низвергнат от там. Първият път майка му Хера го изхвърля от приоблачната обител на боговете, защото се е родил с изкривени стъпала, сиреч куп, и то преди бракосъчетанието и със Зевс, а вторият път го низвертва самият Зевс, загдето завареният му син защитил майка си. С други думи, Хефест е незаконороден и поради това няма място на Олимп. Когато пада долу, той бива приет от Тетида, която за девет години го скрива на дъното на морето и тъкмо там той научава ковашкото изкуство. Изчезването в морето поначало е белег на инициационно пътуване" - продължава Маразов (Ibidem, р. 464) и добавя, че гръцкият материал потвърждава съществуването на богове-ковачи като особена група митични същества, белязани с ръста си на джуджета или с телесен недъг и образуващи особена каста, достъпът до която е свързан с посвещение (нека си спомним изпитанията, на които Вълчан подлага поп Мартин - б.а. Д. П), за да заключи, че, никак не е неочаквано в тази светлина да открием връзката на ковача с вълка, кучето или змея", сиреч, че в този инициационен смисъл тя е равна на военните общества". В контекста на нашия материал, без да оборваме казаното по-горе, нещата са по-прости и по-ясни: ковашките умения на Хефест, чиято функционалносемантична аналогия с Мартанда и поп Мартин са очевидни, неговият ковашки занаят е просто аспект на тайните жречески знания. Защото, от една страна, той праотец на първото смъртно земно поколение, откупил се от незавидната му e участ срещу задължението ведно с потомците си да стане, техен“, на боговете, като им принася жертви, сиреч като стане жрец; а, от друга, дарява потомците си с културна придобивка, по-точно с огъня. Не трябва да забравяме обаче и това, че Хефест - Мартанда - Мартин е очевидният „пълномощник" и хипостаза на първофункционалния Варуна в зоната на третата функция (№ 6), което значи и техен огледален образ, „квинта" спрямо тониката“, а дарбите му на ковач и майстор очевидно се родеят с тези на златоръкия" Тващар-Праджапати, в чието лице пък разпознахме превъплъщенията не само на Варуна (№ 2), но и на Дхатар (~Ваю) и Янус (№4), първичното яйце, твореца и зачинателя на всичко, включи телно и на собствената си майка. От тази гледна точка Хефест - Мартанда-Мартин (№ 8) очевидно покрива функциите и заема мястото на адита и локапала №6-Амша - Сома.

Целта ми тук е да видя какви принципни изводи бихме могли да направим за езика на модерната художествена проза. Позволете ми забележката, че модерната проза - използвам думата модерна" и в оценъчното, и чисто хронологичното и значение - е проза, в която могат лесно да се съзрат B Някои или всички до една от следните отличителни черти. Първо, по своята форма Тя еекспериментална или новаторска, като на места подчертано се отклонява от съществуващите типове художествено и нехудожествено слово. После, тя се зани мава извънредно много със съзнанието, а също така с подсъзнанието и с безсъз нателните процеси в ума на човека. Оттук следва, че структурата на външните „обективни" събития, която е насъщно важна при класическото повествование, тук е стеснена по размер и значимост или пък е представена в отделни извадки и заобиколно, за да се остави място за самовгльбение, анализ, разсъждения фантазии. Често, с една дума, модерният роман няма действително „начало", а направо ни потапя в неспирен поток от изживявания, с които постепенно се запознаваме по пътя на логическия извод и асоциацията; краят му обикновено „отворен“ или двусмислен, като оставя по този начин читателят да се чуди каква е окончателната съдба, която сполита героите. На мястото на охлабената повестe на вователна структура и единичност компенсаторно идват и се открояват други форми на естетическа подредба - например алюзията, имитацията спрямо даден литературен модел или митов архетип, волното и вариативното повторение мотиви, образи, символи - техника, която се нарича „ритъм“, „лайтмотив" или „пространствена форма". И на последно място, модерната проза избягва правото хронологично изложение на материала си и въвеждането на достоверен, всезнаещ и натраплив разказвач. Вместо това тя използува или единична, ограничена по обхват гледна точка, или множество от гледни точки, всичките до една ограниче ни и погрешими; и освен това манипулира времето по един сложен и твърде подвижен начин, който включва доста скитане напред-назад по времевата ос на действието.

Пет години преди Едгар Елан По да измисли своя детектив мосю Огюст Дюпен като пример за аналитична фантазия и комбинативност, той разкрива произхода на Дюпеновата проницателност: по дедуктивен път той лишава Мелцеловия играч на шах от неговата мнима техника, която го бе превърнала в многопосещавано и многохвалено чудо. По доказа скрития в апаратурата човек. Шах матното изкуство на този играч съвсем не беше сензационно, учудване предизвикваше илюзорното техническо постижение, мнимият автомат. В седемнадесет точки По обоснова не само защо по всяка вероятност в апарата може да е скрит човек, но и че по необходимост той се обслужва от човек. Мелцеловият играч на шах, построение на Волфганг фон Кемпелен, беше едно измамно изобретение, чийто нос обаче сочеше във вярната посока. Два века след механизма на Фон Кемпелен, който трябваше да създава илюзията за автомат, ние сме изправени пред автомати не само при игра на шах. И не само техният малък обем, но и тях ната мощност, комбинативност и бързина ще попречат поначало на всеки да търси в тях скрит човек. Сега изобретателите на компютъра са онези, които искат да вмъкнат в него, в перфектния автомат, човек. Защото съвършенството на автомата предизвиква у много хора ирационални страхове - независимо от социалните проблеми, които възникнаха в западния свят с неговата масова поява. Перфект ността е повече от човешка, свръхчовешка, следователно нечовешка и поради това обезпокояваща. Не съвсем без вътрешен страх ние обслужваме копчетата, завиждаме на следващите поколения за непринуденото им боравене с тези уреди и развиваме може би едно закъсняло разбиране за нашите прадеди, които уплашени и с треперещи пръсти са обръщали ключа на електрическата си лампа. Производителите на компютри се опитват да обезсилят такива блокиращи пласмента страхове чрез очовечаване на апарата, което го представя като партньор и приятел. До микропроцесора се вгражда, така да се каже, един човек. Този излишно инсталиран човек няма нищо общо със стоящия зад апарата човек, с тези, които го произвеждат, използуват и направляват, с учените и техниците, с политиците и военните. Този човек има само една-единствена функция: той трябва да ни убеди в своето непрестанно присъствие и само чрез него да постави под съм нение техническото управляващо устройство и да го представи като нов тип на Мелцеловия играч на шах. Нещо противоестествено, защото то противоречи не само на нашата природа, то

На 2 май т. г. след дълго боледуване почина видният наш учен-филолог проф. Велчо Петров Велчев - най-възрастният български литературовед, чиито трудове в областта на старата българска и възрожденската, руската и съветската литература и на руско-българските литературни отношения имат междуна родна известност. Роден във Враца на 15 юни 1907 г., завършва славянска филология в Софийския университет (1934). След като учителствува в Кърджали, Пловдив и Со- фия, е избран за доцент (1943), а след това за професор (1945) в Университета. Специализира руска литература в СССР, като едновременно чете лекции по старобългарска и възрожденска литература в Московския университет (1946-1947). Дългогодишен ръководител на Катедрата по руска и съветска литература в Со- фийския университет (1945-1965), обучил цели поколения български русисти. Член е на Българския национален комитет на славистите от основаването му и участник във всички международни славистични конгреси от 1958 г. насам. Участник е и в много други международни и национални конгреси, сесии и симпозиуми. Автор и редактор е в такива авторитетни издания на БАН, каквито са че тиритомната „История на българската литература", т. І (1962), „Кирило-методиевска енциклопедия", т. І (1985) и др. Носител ена ордена „Народна република България" I степен. Той беше изследовател, педагог и организатор на българската литературна наука - основател на специалността руска филология у нас и на славистичното списание „Език и литература", ректор на СУ „Климент Охридски", основател и ръководител на секция „Руска и съветска литература" в Института за литература при БАН, член-учредител на Съюза на учените в България и дългогодишен член на неговия Президиум. Проф. Велчо Велчев беше автор на много книги, студии и статии - за Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Григорий Цамблак, Презвитер Козма, Паисий Хилендарски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, И. Йовков, Гео Милев, Н. Вапцаров, А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. В. Гогол, И. С. Тургенев, А. П. Чехов, М. Горки и др., автор на монографии и очерци, между които са капиталните трудове: „Йордан Йовковите „Старопланински легенди" (1938), „Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина" (1939), „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" (1943), „На дне" в новом освещении" (1948), „Въздействието на руската класическа литература за формиране и разви тие на българската литература през XIX в." (1958), „Тургенев в Болгарии" (1961), „Руската литература в образци и очерци. XI—XVIII в." (1964), „Българо-руски литературни взаимоотношения през ХІХ-ХХ в." (1974), „От Константин-Кирил Философ до Паисий Хилендарски“ (1979), „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело" (1987).

Πред мен са няколко обемисти папки с бележки и преписи на трагично за гиналия Илия Тодоров - старши научен сътрудник в Института за литература при БАН. Предстоеше издаването на петия и последен том от съчиненията на Константин Величков и Илия Тодоров се зае да проучи и подробно да представи неговата публицистика, ораторско изкуство и кореспонденция. Познавам добре научните методи и практика на литературоведа, текстолога и библиографа от, дългогодишната ни съвместна работа, но сега, когато прелиствам и чета записките му, отново и още повече ме удивляват изключителната научна добросъ вестност и широката обхватност на изследванията му, неговата неизтощима трудоспособност и енергия. Спомням си, че той пристъпи към съставянето на тези раздели на петия том, след като си беше съставил подробен план, изграден върху опита и проучванията си в качеството си на съставител и редактор на първия том, и след като беше се запознал детайлно с цялото литературно наследство, с живота и културния подвиг на Константин Величков. С особено увлечение и, бих казал, с патос той прегледа всички органи на периодичния печат, на които е сътрудничил писателят или е бил техен редактор. И най-вече в. „Народний глас", издаван от книжовника и книгоиздателя Драган Манчов в Източна Румелия. Той го беше преглеждал многократно, за да установи кои от неподписаните статии, поместени В този вестник, са излезли изпод перото на Величков, на Вазов или на някои други сътрудници. Дори по едно време заедно го прелиствахме в библиотеката на БАН и имах възможност да го наблюдавам с какво жадно любопитство четеше статиите, политическите бележки, литературните публикации, за да открие тук и там следи от стила и езика на Величков. С не по-малък интерес и любов той изследваше обемистите дневници на Областното събрание в Пловдив и на Народното съ брание в София, за да отдели ония речи на видния политически деец, които имаха историческа стойност и притежаваха качества на първокласно красноречие. Със същата взискателност и замах пристъпваше Илия Тодоров и когато трябваше да подготви малка статия за някой писател и дори за отделна творба. Ала въпреки че дълги години работех и дружах с него, едва сега, когато проучвам неговото незавършено дело, виждам размерите на научната подготовка и ерудицията, литературноисторическата проницателност и вещината на литературоведа, библио графа и текстолога, чиято нелепа гибел сложи край на научната му дейност нейния зрял период на развитие.