Ангел Ангелов

Тази студия се занимава с идеята за ху дожественото произведение от времето на Ранната реформация- в няколко съчинения на Мартин Лутер, написани едно след друго в годините 1519-152!1. За художественото произведение в тези съчинения изобщо не става дума; в тях не се употребява, което е съвсем естествено, дори думата изкуство, с която по навик свързваме художественото произведение. Свикнали сме -и с основание -да мислим художественото произведение като произведение на изкуството, а двата израза -като синоними. Тъй като за М. Лутер тези проблеми не са непосредствена очевидност, то не беше възможно да обясня направо кое е художественото произведение, ако преди това от хода на изложението не станеше ясно какво е за Мартин Лутер произведението изобщо и кое може да се нарече смислова произведеност. Изглеждаше неизбежно да започна от това, което е очевидно -от възгледите, които Лутер изказва открито, и тълкувайки тях, да вървя към скритото, към пряко неназованото с наше понятие -- към художественото произведение. Бях воден и от чувството на уважение, което дължим на всеки значителен текст; прониквайки в него, аз се стремях да го тълкувам в неговата собствена посока, доколкото това е възможно, за да изглежда убедително и за самия мен едно размишление, чиито източници не можеха веднага да удостоверят неговата последователност. С други думи- за да направя видим проблема за художественото произведение, за да направя видимо неговото присъствие в мисленето на М. Лутер, аз трябваше да се съсредоточа първоначално върху неоспори~1ото присъствие на други проблеми- на вярата, делото, свободата, Евангелието ... , за да достигна до пробле·· ми, за които не може със сигурност да се твърди, че са били осъзнавани от Лутер. Но такава е една от целите на историческото изследване - служейки си с език, различен от езика на изследвания материал, да открие неща и отношения, несъзнавани и действителни за хората от миналото и определящи поведението им, и които отношения не би открил историкът и не би знаел нищо за тях, да не се занимаваме тъкмо с този исторически материал.

Сборникът се състои от десет глави, посветени на барока в литературата на отделните славянски страни, встъпителна теоретична глава на съставителката, показалец на имената и произведенията (с. 293-315). Доколкото ми е известно, това е третият опит (след Е. Angyal, Die slavische Barock\velt, Leipzig, 1961 и Дмитрий Чижевский (Нrsg.), Slavische Barockliteratur, 1, Muпchen, 1970) да се обхване барока във всички славянски литератури. (Самото начинание е впечатляващо и дори и да не искаме, трябва тъкмо поради обхвата му да го определим като западно, изравняващо в плана на проблематиката различни региони в Европа.) Първоначалните съмнения, породени от етническата определеност на заглавието, се разсейват напълно във встъпителната глава: Valori peculiari е generali del Barocco letteгario nei paesi slavi. Status questionis е proЫemi aperti, която е кратък компендиум на проблема за историческата (културна, езикова и литературна) идентичност на славянските народи в съпоставка с народите от западната част на континента. На малко страници със завидна способност да обобщава проф. Броджи Беркоф дискутира проблема за социалната функция на барока в славянските страни и в Европа. Впечатляващ е размахът, с който проф. Беркоф се движи в европространството, същевременно конструирайки го в своите знания. Склонни сме да смятаме, че филологическата енциклопедичност (владеене на многообразие от езици и текстове) е вече история. Броджи Беркоф успява да ни убеди в противното.

The article is written on the occasion of the state of emergency and the need for social isolation imposed in Bulgaria in relation to the pandemic caused by the COVID-19 virus. The author asks the question: which were the places for meetings in the Italian towns during the 14th century? The actual situation and our newly acquired contemporary experience are a stimulus to approach the everyday life of certain communities before the age of Modernity. The author interprets Decameron as evidence for social values, existing or in a process of formation in the middle of the 14th century in an Italian town-republic. He tries to establish relations between the text of Decameron and other evidence from that time in order to learn more about the worldview of the Florence inhabitants in their social diversity. He studies the contrast between the depictions of the plague pandemic and the earthly paradise, offering a detailed analysis of the background and the behaviour of the ten narrators in the earthly paradise. He investigates the propinquity between book IV of Filocolo and the framework of Decameron. Boccaccio depicts the plague in Florence as social anarchy and a moral decline. The earthly paradise in Decameron is a carefree state of youth, a harmony with nature – with the environment rationally organised by people. The earthly paradise supposes establishing good reason in the relations between people; equality between the community members who through discussion can reach a decision satisfying all of them; the shared communication also characterizes the earthly paradise. But the earthly paradise likewise reproduces the hierarchy of real sociality.

The book Anti/Modernität: Bilder des Exotischen und des Paradieses auf Erden in der ersten Hälfte des 19. Jh. in Europa deals with a social position in the first half of the 19th century in Europe, which is a reaction to economic and political changes, creating a feeling of insecurity and disharmony. Angelov defines it as anti-modern. What distinguishes his staging is that he does not develop this issue in the discourse of power. By looking at visual images and specific texts as social media, he challenges the aesthetic canon of modernity. In the line of the communitarian turn, his book is methodologically important and makes it possible, through a subtle analysis, to raise again the question of the problematic encounter with the other. The review seeks the context of Angelov’s research in Jauss’s hermeneutics.

I discuss three publications, which reject modern art and Modernity in general and which address an audience, broader than literature and art specialists. Two of the publications are in high-circulation newspapers, and the other is the text of a delivered speech. The time is October–December 1966. The authors are Emil Staiger, Robert Scholz, Michail Lifshitz. The three of them have Classicistic-oriented conceptions; their aesthetic models are in the past. They equally criticize modern art and literature as decadent. For all their three positions, what is determinant is the works’ subject matter; the art experiment is not a notion for them to discuss. Modernism in art is a demolition of the classical criteria for good, beauty, and truth; modernism does not elevate but degrades what is human. For Scholz and Lifshitz, Picasso, and cubism in general, creates formlessness, monstrosity, and deceit. I discuss the use of medical metaphors regarding art and society. A contra-factual speculation is suggested what the impact of Heinrich Lützeler’s and Kenneth Clark’s TV series in Bulgaria would be if the series of both the authors were broadcasted, and not only „The Civilisation” of K. Clark. An interpretation is given of Votier’s performances „Regardez moi cela suffit”, which Lifshitz entirely rejects. The reception of Lifshitz in Bulgaria is considered in Alexander Atanassov’s work „About a Modern Realism against Modernism”. I draw the conclusion, based also on some other investigations of mine, that both rightist conservative positions to the west of the Iron Curtain and Marxist positions in the East defend similar or the same aesthetic and social values.