Пламен Антов

В своето задълбочено изследване "Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм"1 М. Николчина разграничава четири културни роли на митологичния персонаж Прометей: nохитител на огъня, благодете.'l на човечеството, нарушител и страдалец. Въпреки че авторката все пак отдеJIЯ една от тези роли - първата, б KЛ.~:Jt'tll~ - като основен митоорганизиращ мотив; въпреки че изхождайки именно от нея, тя открива в основата на мита "едно вътрешно раздвоение между положителния аспект на "придобивката, огъня" ("линия на огъня", свързана с Есхилавата интерпретационва традиция) и отрицате.'Iния аспект на "нарушението, кражбата" (".'Iиния на кражбата", свързана с Хезиодавата традиция) , всъщност четирите роли на титана съществуват в един диахронен ред, следвайки една с.1ед друга във времето, дори обуславяйки се една друга според принципа на субординацията. Прометей е похитил огъня и с този си жест се е превърна.'I в благодетел на човечеството; но похищавайки огъня, той е нap!JUlUЛ известни закони, нарушил е порядъка и хармонията, за което е наказан да страда. Тръгвайки оттук, ние сме ск.'Iонни да видим в мито.'Iогемата Прометей други културни (и архетипални) роли, които по отношение на току-що изброените имат доминантно значение. Те съ-съществуват на едно синхронно ниво, в една темпорална плоскост --- не една след друга, но не и една дп друга, а по-скоро една в·ы1 друга, на принципа на онази будистка кукла, позната повече в руския си вариант като матрьошка. На. първо място, в мита за Прометей ние откриваме архетипалния образ б~Нрrо<;, гер о я (в най-обобщен смисъ.п) - героя, пожертва.'I себе си за благото па другите. От своя страна този пра-образ има няколко свои разновидности, на които сега няма да се спираме. На второ място, образът на Прометей съдържа модела на т в о р е ц а, Arн.ttol)py6~ (както в най-пряк, така и в максимално абстрактен аспект), който също се разпада на няко.'IКО разновидности с характерни свои акценти.

Две години след второто самостоятелно и преработено издание на "Под игото" и във връзка с 25-ата годишнина от книжовната дейност на Вазов, се появяват редица статии и дори цели книги върху творчеството на писателя, част от които са посветени именно на този пръв негов роман. Сред тях интерес за нас представлява една обширна студия на д-р В. Балджиев , която чрез подробен анализ се старае да мотивира тезата за художествената несъстоятелност на романа. Сред основните изтъкнати недостатъци са и следните: големия брой второстепенни лица, заемащи обширно място в него, без да са пряко свързани с главната сюжетна ос; неоправдано голямото присъствие на ,.сьщества от зоологическото царство". "изобилие от разнообразни човешки недъзи и монструозности"; решаващото от развитието на интригата значение на случайностите; отегчителната "слабост" на автора към ядене и пиене в романа, към различни "гощавки и теферичи". Отделяме такова внимание на този незначителен критик, защото в един може би малко краен, но завършен вид той изразява резервираното отношение на значителната част от тогавашната интелигенция към тази голяма българска книга. Показател за това е и фактът, че част от неговата студия е охотно публикувана от д-р Кръстев в сп. "Мисъл" . Макар повечето конкретни забележки да са сами по себе си основателни, цялото по-сетнешно национално-културно битие на "Под игото" тотално опровергава крайния извод, който прави въз основа на тях критикът. Разгадката на тази енигма ще ни помогне да навлезем в същината на настоящата тема. Търсейки основната грешка на Балджиев, ние стигаме до неговата априорна обремененост с една презумпция, която канализира в определена посока разсъжденията му и ограничава тяхната основателност в рамките на един принципно погрешен подход към творбата. Очевиден е стремежът на Балджиев да напъха "Под игото" в калъпа на съвременния нему европейски буржоазен роман.

Може би една от професионалните деформации на литератора, на човека, изживяващ света по-скоро като определена съвкупност от знаци, отколкото като едноизмерна предметна реалност, е парадоксалната му привлеченост от такива най-малко "литературни" жанрове, каквито са документално-мемоарните, в които, предполага се, словото е максимално конкретна функция на реалността - обратно на специфично литературното, чиято висша иманентна цел е откровено теургична: създаване чрез словото на една вторична имагинерна действителност. Не мога да премълча тук признанието за собствената си оргиаетична привлеченост от едноизмериата автентичност на словото - едно духовно приключение, което единствено този род литература (и в частност писмото, за което е реч тук) може да ми предложи; тези форми на словесност са своеобразният прозорец в моята иззидана от словесна имагинерност стая- един прозорец, погледът през който опиянява с откритието, че всъщност действителността може да бъде също толкова действителна, колкото и литературата. Аз се забавлявам да откривам един нов, необичаен и своеобразно перверзен чар на думите върху листа, които съм свикнал да мисля като нещо условно. Когато Кафка припомня на Фелице краткия диалог, състоял се между тях пред къщата в Цюрау малко преди заминаването им (писмо от 16 октомври 1917) или когато Мина описва на Яворов своята разходка с приятели до лозята край Елена (писмо от 31 август 1906), аз съм очарован от съзнанието, че всичко товас цялата си нежна красота- се е случило действително тъй, както е описано, и в такива моменти може би мимолетно откривам необятната първична семиотичност и монументална архетипалиост на бита.

The text interprets the “high” national-ideological use of history, which emancipates itself from myth in the parameters of the collective mind. The text makes this on the background of the entire process of imposing the scientific approach to history from Paisiy on. An essential problem of the text is how during the late Bulgarian Revival the national literature produces and exploits the myth of the Bulgarian Golden Age. An attempt for revealing the mechanisms of this process is made. In its ideological centre is the producing of the image of the April rebellion from 1876 as the Bulgarian initial cosmogony action and the time of the national liberating fights from the 1870s as the Bulgarian Golden Age insisting on its permanent reproduction. This mechanism is studied through the presence of the historical fact of Unity from 1885 in the “high” national-ideological literature (Ivan Vazov and Zakhari Stoyanov) as an attempt of palingenetical remake.

The article focused on the shortest and marginal work in Vazov’s cycle Epopee of forgotten, a top title in the national myth-poetic narrative. It proves that this marginality is seeming. A range powerful mythogenical energies works furtively under it through several of its characterizations like dramatic form and ballade heritage.

The paper considers the special attention of the “high” intellectual, literary critic and social philosopher Tsvetan Stoyanov to the “low” forms of the fiction/novel genre – humour and crime. The answer is: the both precisely guarantees a top freedom of identifications. To the highest degree “softening-up” of the discourse in the belles letters sphere, in the first stage, but in the second – to the modern irony through which the Stoyanov’s fiction prose stays in the political sphere and operates with it. The political situation is object to not a clear, unambiguous obstructions, but a ambiguous and sly discourse games. The both spheres – political-ideological and its parody – are mixed in the crime story The Case with the Professor (1966) by a very complicated manner and therefore almost imperceptibly. This work is examined in detail to explicate the mechanism through which Tsvetan-Stoyanov’s fiction presents in the genre. And how, in the frame of genre, it operates with ideological values – pro and contra simultaneously. The novel is a parody of crime genre in its strong ideological soc-version and full valued, complete, “earnest” crime-spy reading simultaneously. The Stoyanov’s fiction prose operates with the big imperative of the Ideology in the same dual, double-faced way: not directly and unambiguously (“dissidently”) opposing from outside, but by means of an ambiguous, polysemantic, full of suggestion, slippery, slipping out, serious-ironic narrative which plays on the edge. Not radical self-excluding, but co-sharing, complicity, partnershiping in a cunning duplicity of the game –inside and outside simultaneously, but not leaving the area outlined by the its own rules. A try to outwitting of the clumsy mono-discourse of the Ideology through shaking, breaking up of the meanings in the frame of the game itself. Stoyanov remains to the end within the word/speech relying on its slyness within the framework of the dialogue. This operative strategy works simultaneously within genre’s and ideology’s field unbreakable connected within autonomous “inner space” of the work. – But this strategy is seen as regularly followed from the social-biographical figure of the modern “playing intellectual” whose perfect personification is Tzvetan Stoyanov.

As the title indicates, the article deals with the complex relationship between the specific method of so-called “cruel realism” (St. Karolev) in children’s animalistic literature of Emilian Stanev (1907–1979) and the specific moral/educational element that is presumably expected from children’s literature, in which the a-moral cruelty of nature must be mitigated. – On the way are proposed an intergenre division in two of Stanev’s animalistic in general with a view to a radically different ‘human–animal’ relationship. – The article also has its small factual contributions: for the first time, it draws attention to some of the writer’s long considered and worked but unrealized children’s works.

The article starts from two translations of historical (Roman) dramas during the Bulgarian Revival – “Belisarius“ and “Cremutius Cordus“ – and two theatrical performances – “Long-suffering Genoveva“ and “Belisarius“ (Lom, 1856) – to discuss the problem of ideological effectiveness of theater during the Revival epoch compared to literature. Theatrical performance in its entirety (mise-en-scène, sceneries, properties, and especially the “alive“ play) is seen as essential, languagelly relevant to the voluminous, multi-layered naive-folk thinking, pre-aesthetic and prehistoric, as opposed to the flat ideological logos of the modern one. – The unpretending, weak writer and theatrical worker Kr. Pishurka is the personification of the first type of thinking, and Botev – the genius of the epoch – of the second type.