Юлия Кръстева

Разговор на Ж.-К. Коке с Юлия Кръстева по повод на книгата И LTJI.tEtФttкft: Recherches pour uпе semaпalyse. Paris, 1969. Ж.-К. Коке: Освен орнаменталната си стойност заглавието на Вашата книга подбужда към размисъл върху историята на СЕМИОТИКАТА, дефинирана като "обща теория за начините на означаване", и върху отношенията, които тя поддържа с това, което Вие наричате СЕМАНАЛИЗА. Бихте ли могли да уточните тези два аспекта, и особено последния? Ю. Кръстева: Написано с гръцки букви, заглавието на моята книга продължава наименованието на серията "Труды по знаковым системам" на съветските учени. Следователно това за мен е един начин, освен другите неща, да се насоча към историята, биографията, формирането ... Но освен личната причина едно такова заглавие, което не може да има "орнаментална стойност", както Вие казвате, освен за един сляп за материалността на означаващото субект (следователно за един субект извън семиотичната проблематика), то ситуnра настоящото изследване във вътрешността на семиотичната история, откъдето може да се види какво е положението преди Сосюр и Пърс и особено в древна Гърция с нейните стоици. Да се прави семиотика днес следователно, не е невинен жест: той пуска в действие начини на мислене, които са се изграждали през цялата история на нашата цивилизация и които са получили конкретни изменения в хода на тази история; начини на мислене, които имат обаче (каквито и да са били вариантите) тази обща черта, че се определят по отношение на (1) логиката и лингвистиката, (2) епистемологията, (3) идеологията (и по-точно нейната доминанта - религията). Съвременната семиотика не може да остане настрана от матриците, които тази история И е завещала (напр. концепциите за з на к, за с и ст ем а и т. н.), освен при условие, че се обрича на наивно продуциране на стари положения и дори на стари пропуски. Това означава, за да бъда кратка, че съвременната семиотика не би могла да напредне, без да подчини своите концептуални матрици на едно епистемологично учение, и дори че това епистемологично учение е нейна съществена част. С други думи, семиотиката е една критическа наука и /или една критика на науката.

В първата си лекция се опитах да демонстрирам текста на Пруст като преживяване: не просто като стилистична структура, а като субективно, несъзнателно, сетивно преживяване. Тук ще продължа да илюстрирам това чрез анализ на прочутия епизод с курабийката «мадлен»(2), който ще ни отведе извън рамките на текстовия анализ. Разбира се, аз ще използвам някои похвати на стилистичния анализ и при разглеждането на ръкописните версии ще препращам към «текстовата генетика». Вниманието ми обаче ще бъде насочено предимно към сетивното преживяване в основата на спонтанната памет.

Съществува история на любовните нагласи и изкази, която несъмнено е най-прелестното хранилище на западната душа. Всъщност откакто се е появила, Психея говори и се разгръща единствено в любовта. Препрочитайки отново Платоновите диалози "Пирът" (385 г. пр. Хр.) и "Федър" (366 г. пр. Хр.), където митичният изказ се преобръща във философски, ще се докоснем до първата засвидетелствана апология на западния Ерос под облика на хомосексуална любов. Лудост, мания (mania), силови взаимоотношения, садо-мазохистко насилие - все пак тази еротика се преобразява в самия Платонов текст в крилато възнесение към висшето Благо посредством пламенната, разтапяща и искряща визия за Прекрасното. Ерос - опустошително обсебване - ще се превърне през IV век преди Христа в Птеротос- идеализираща птица, уловена във възходящото движение на душата, която, макар и паднала, неминуемо си спомня, че е била по-високо.