Четири

Мисля, че дори и в едно преводно издание на тези няколко есета - минимална част от неимоверната творческа продукция на есеиста-философ, би било необходимо да се представи авторът, който твърде слабо се познава в България. Това представяне, разбира се, няма да бъ де пълно, а по-скоро напомняне за твореца, за когото върховната мисия на човешкото мислене е търсене и откриване на истината в нещата". създаден Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) е без съмнение най-универсалният мислител, засега от съвременна Испания. Философското му творчество, което достига върховете на Хай дегер и Ръсел, е съставено според строго научна система, чийто гръбначен стълб е доктрината за човешкия живот като радикална действителност („Темата на нашето време") и новата идея за разума - жизнения и исторически разум, - който произтича от разбирането на тази дей ствителност. Но Ортега е много повече от учен, който създава определена философска система. Той е мислител и квинтесенцията на неговото мислене етърсене на истината, посочване как да се ми сли и как да се проявява старание в откриване на същността на нещата. Дейността на Ортега с колосална, защото той не се ограничава само с книгите и вестниците, които издава, а чрез своя та университетск а дисциплина - философията - поставя в ход една интелектуална офанзива от голям мащаб, чиято цел е да се промени схващането за някои философски, педагогически, социологически, етични, естетически, политически и исторически проблеми, които съставляват скелетът на съвременния живот и по-специално на испанския. Ортега-и-Гасет научно се формира в германски университети. Престоят му в. Марбург - център на неокантианството - е решителен в това отношение. От момента на завръщането му в Испания (1908) започва и усърдната му дейност на интелектуален реформатор на испанския живот. Темата за Испания - основна в творчеството му - го обсебва не само духовно, но и става негова съдба. Защото Ортега е не само съзерцател, констататор, а нещо много повече. Той иска да промени нещата (според собствените му думи) в страната с най-ненормалния на род в Европа". Смисълът и посоката на тази промяна е европеизирането на испанския живот, издигането на интелектуалното му равнище. По това време „поколението от 98 г." е в своя духовен разцвет. Но Ортега, макар и в ду ховно отношение близък на това поколение, не принадлежи към него. Той ще оглави следващо то - поколението на Мараньон, Перес де Айала, Пикасо, Хуан Рамон Хименес, които въз приемат не само една чисто естетическа позиция, а теоретическа, засягаща в дълбочина инте лектуалната строгост на формата - да се поставя проблемът за Испания. Ортега се устремява и към политическата арена. Основава група с многозначителното на именование „Лига за политическо възпитание" и сп. „Испания", чието име като че ли символи зира първостепенната жизнена грижа на основателя. Сътрудничи и в основаването на „Ел Сол", вестник с най-голяма политическа тежест в испанския политически живот преди Гражданската война. Това е за известно време. Впоследствие Ортега ще даде гръб на политиката. През 20-те години Ортега-и-Гасет се превежда в цяла Европа. Появяват се големите му книги и есета: „Безгръбна чна Испания“, „Темата на нашето време“, „Дехуманизацията на из- куството“, „Мирабо или политикът“. През 1923 г. основава и ръководи сп. „Ревиста де Окси денте", което е двигателният механи зъм на духовното обновяване. Около него се групира елит от испански интелектуалци и то действително успява да издигне испанската мисъл на европей ско равнище.

Другарю Тодоров, знаем от литературните справочници, че сте роден в гр. Видин през 1906 г. Но за читателите, литературните изследователи и всички, които биха искали да знаят нещо повече за Вас, това е съвсем недостатъчно. Затова ще Ви помоля да започнем от началото: разкажете ми по-подробно точно кога сте роден, от какво семейство произхождате, кои са баща Ви и майка Ви, каква е тяхната професия и дейност. Разкажете ми и за някои по-интересни Ваши роднини и близки... Освен това много ме интересуват Вашите първи спомени за родния град, за атмосферата (семейна, обществена и т. н.), при която сте отрасъл (разбира се, имам пред вид първите ви съз нателни години), за хората, които сте запомнили от това време и които имат някакво отноше ние към Вашето формиране като човек и творец... - Ще ви разкажа, но с едно предисловие. Чак до 1916 г., когато бях 10-годишен, в Бълга рия за разлика от почти цяла Европа се прилагаше т. нар. Юлиански календар - година от 365 дена, като всяка четвърта е високосна, т. е. има 366 дена. По тоя начин се изпущаха мину тите над приетите 365 и четвърт дена на въртенето на Земята около Слънцето. Папа Григорий през XVI в. е наредил да се изчисляват и тия минути - т. нар. по негово име Григориански календар, по който през нашия век към старата дата трябваше да се прибавят още 13 дена. Бях в четвърто отделение (сега четвърти клас), когато учителката се обърна към нас с въпроса: - Деца, коя дата сме днес? - Ние и отговорихме хорово: - 1 април, госпожице! - Не, деца, днес е 14 април. - И ни обясни, че от тоя ден навлизаме в новия календар, „ставаме европей ци". Така аз загубих без всякаква вина тринайсет дена от моя живот, които просто изчезнаха, хвръкнаха във въздуха: цяла дяволска дузина. Но какво ли не съм губел... По тая календарна история в паспорта ми е отбелязано, че съм роден на 7 октомври, но истинският ми рожден ден е 20 октомври 1906 г. През оная година България е още княжество, при това васално на султана (независимо царство става през 1908 г.). Под османско иго пъшкат големи части от Балканския полуостров, включително сегашния Благоевградски окръг, тогава Горноджумайски. На власт е Народнолибералната партия на генерал Рачо Петров, който поради обвинения в афери отстъпва министърпредседателското място на друг лидер на либералите - Димитър Петков, известния Сви рчо. В онова време става една голяма стачка на железничарите, потушена с жесток терор. През същата година са в апогея на своето творчество Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Константин Величков, Стоян Михайловски, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Цанко Церковски, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Пею Яворов. К

Ние сме живи същества, надарени с интелект, което означава, че не бихме се задоволили единствено с изживяването, а ни е необходимо да го проумеем, да открием кои са причините, какво е неговото значение, да разгадаем истината зад сухите факти. Въпреки че някои хора са по-умни и по-любознателни от други, интелектът е характерен за всеки човек. Не е възможно едно нещо да е истина във възприятието на един и лъжа за друг. С други думи, ако двама от нас са на различно мнение, един от двама ни е прав или и двамата грешим. Във връзките помежду ни като разумни същества, които търсят истината, която и двамата ще· сме принудени да приемем, Ние не е колективното единствено число на традиционното ние, а множествено означаване на Ти и Аз, сплотени от общия пиетет към истината. Отнесени един към друг, ние сме протестанти; във връзка с истината- канопично вярващи. Аз трябва да съм готов да се усъмня в истинността на всяко направено от друг човек твърдение, но трябва да имам непоколебимо доверие в интелектуалната цялост на неговата личност. Съмнението е основният стимул за провокиране на интелекта, изразяващо чувството, че преживяването говори само за себе си. Ние никога не заявяваме нещо, което е очевидно. По тази причина положителното съдържание на едно предположение, което утвърждава нещо като истина, никога не е така ясно, както онова, което то изключва като лъжа. Догматичната теология например се е появила преди всичко, за да отрече ереста, а не толкова да затвърди общоприетото, и една от причините тя да продължи да съществува и да се развива е, че ересите от една епоха никога не са същите като тези от друга. Християнската вяра винаги е била скандална за плътската логика и плътските фантазии, но специфичното, което изглежда найскандално, зависи от преобладаващия за определен период или културна традиция начин на мислене. По тази причина както за гноетиците от IV век, така и за свободомислещите хуманисти от XVIII, кръстът е представлявал истинска заплаха, но по съвсем различни причини. Гноетиците казват: «Христос е Син на Бога, затова Той не би могъл да бъде разпнат физически. Разпването е илюзия.» Хуманистите казват: «Тялото на Христос е било разпнато, следователно той не би могъл да бъде Син Божи. Неговото твърдение е заблуда.» В наши дни проправящата си път идея е отново различна. Смятам, че повечето християни съчувстват на затруднението на Симон Вейл, която казва: «Ако в Новия завет не се споменаваше за възкръсването на Исус, бремето на вярата би било по-леко за мен. Кръстът сам по себе си ми е достатъчен.»

По повод на Втората световна война на Европа Пол де Ман в 1971 и Жак Дерида в 1989 година произвеждат щокиращо сходни изказвания. Според първия Европа била на прага на самоунищожението поради неоснователните си претенции да бъде ценгьр. Според втория Европа се разрушава в името на онази представа за Европа, според която тя е континентален хегемон. Европа като пагубна хегемония на денгъра или като ценгьр на хегемонията. И за двамата Европа се нуждае от промяна на саморазбирането и самоартикулиирането си. Тук ще ме занимава един напълно и нарочно игнориран европейски сюжет, който ще прокарам през четири варианта, склонни да го интерпретират. Всичко това в напразна надежда за такава представа за Европа, която да ни направи някак все пак възможни в нея. Явно е, че се намирам встрани от храбрата убеденост, че никога не сме излизали от нея. Искам да си представя продукт от романса на иначе конкуриращите се у нас мито-конструкти: «пътят към Европа», който напомня културно геройство от фалически тип и «отваряне към Европа», чиито женски белези са добре оформени. Защо Дебеляновият герой или говорител в края на краищата не издържа и завършва с думите, с клишето, с трафаретната двойка «майка и родина». Нали уж цялата елегия влагаше деликатни енергии по избягването на точно тази лесна, предвидима и бащински императивна сдвоеност? Нали уж майката беше така внимателно преместена от одъра на родното, за да може да се разчита най-сетне да замълчи или поне гласът И да се чува глухо - сякаш идва от лоното на самодостатъчно женското, еротичното, приласкаващото, разпознато като праг на святото, отвъдното - като двоен праг на смъртта преди и след живота. Нали уж модерността на майката трябваше да се изпише във фигурите на приетата и възжелана смърт, до която никаква родина, никакво завръщане към родната идеологическа предначертаност не можеше да възникне. Нали завръщането трябваше да бъде разпознато като иронично отклонение именно от РОДИНАТА като очевидна фигура на ФАЛИЧЕСКАТА МАЙКА. Дали защото this time he's gone too far, както се пее май в хита на Peter Gabriel, хубаво наречен «Digging in the dirt?» Дали Дебелянов или някой, или нещо-то в него са се уплашили? Така че са забързали за дома, ако и под формата на «скрити вопли на печален странник, напразно», видите ли, «СПОМНИЛ».