съвременната

Нашите драматически автори в редица свои произведения отразиха новия човек в обстановката на съвременния живот, на строителството на социализма. Нашата драматургия на съвременна тема съдържаше редица социално-психологически и социално-критически елементи. Основна нейна особеност беше отрицанието на тогавашната капиталистическа действителност, утвърждаването на новото, което идваше. Тези произведения очертаха стремителното развитие на социалистическия реализъм от началния период след Девети септември до наши дни.

В творческите среди в Полша се очертаха след ХХ конгрес на КПСС и VIII пленум на Полската обединена работническа партия две напълно противоречиви явления. Едното се изрази в критика на догматизма и в разкриване пред писателите на нови творчески социалистически перспективи. От друга страна, обаче, под влияние на понякога безпринципната критика, се извърши в някои среди процес на идеен регрес. В разгара на критиката се обадиха ревизионистични гласове, които поставиха в центъра на своите атаки политическата проблематика: отноше нието на властта към масите, ролята на партията в обществото, значението на социалистическата идеология в практическия държавен и обществен живот. Дори отделни автори достигнаха до извода, че за да се избегнат грешките, трябва да се действува, без да се опираме върху каквато и да е идеология, въз основа на технологическото практическо отношение към обществените въпроси. Тези ревизионистични схващания намериха най-ярък израз в очерка на Лешек Колаковски „Жрецът и шутът“, в който авторът се мъчи да докаже, че човекът е изправен само пред една основна алтернатива: да възприеме отношението към живота на жрец или на шут. И Колаковски доказваше всичките предимства на шутовското отношение. Всякакви системи и идеологии ограничавали свободата и съ вестта с догми, сковавали ума - единствения изразител на човешкото достойнство. Основна грешка в миналото била поставянето на историята в ролята на предишния бог, заместването на фактите с оценките, докато за фактите могъл да съди само умът, неограничен от никакви системи и догми, готов да се подиграва с приетите порядки. „Шутовското отноше ние" о означаваше за Колаковски технологическо отношение към проблемите, то беше едно ревизионистично преминаване върху позициите на буржоазния неопозитивизъм. за Спирам се подробно върху това „откровение“ на ревизионизма, да разберем същината на ревизионистичните прояви в Полша през годините 1956-57 и за да можем да схванем и онези положителни явления, които се наблюдават в полския културен живот от три години насам.

Няма нищо по-важно за стойността на художественото произведение, за неговата значимост, за продължителното му въздействие от това дали то дава правдива картина и правдив израз на своето време. Дали със свои те собствени специфични средства отразява новите моменти в живота, донесли промените, които придават неповторимост на историческия момент, а също и чертите, които са типични за човека изобщо, или исторически обусловеното единство на частното, променливото и общото, трайното. Обществената функция на художествената творба следователно се изразява в това, че в момента на своето възникване и непосредствено въздействие тя носи на хората познание за неизвестното или неизобразеното с художествени средства и че по такъв начин допринася за мирогледното им ориентиране и формира у тях нова емоционалност и естетика; че и през следващата епоха, дори и тя да е съвършено различна, коренно променена, художествената творба се превръща в документ за миналия живот, който си остава съставна част от съдържанието на настоящето, а има своя та цена и за бъдещето. Отговаряйки на поставения в началото въпрос, ние тълкуваме и измерваме ценността на творчеството на Софокъл и Шекспир, на Сервантес и Стендал, на Толстой и на Горки, на Вийон и Маяковски. Отговаряйки на този въпрос, ние даваме оценка и на съвременната чешка литература, на чешката литература от последните петнадесет години след Втората световна война. Изглежда, че този въпрос се отнася преди всичко до темата на литературата. Но в действителност той не се отнася само до нея, въпреки че Именно темата е достатъчно чувствителния показател за това, доколко художествената творба с идейното си съдържание и настройка, както и с художествения си израз и стил представя израз на своето време и съдейс твува за оформяването на физиономията му.

Няма нищо чудно в това, че тъкмо след ХХ и ХХII конгреси на КПСС, в разведрената обстановка на литературния фронт се поставят широко и настойчиво проблемите на хуманизма в съвременната литература. Тези проблеми станаха предмет на няколкодневната дискусия в Москва, организирана от Съюза на съветските писа тели и Института за световна литература „М. Горки“. Докато на Запад изкуството преживява стремителен процес на дехуманизация, за която говори и Жан Пол Сартър в едно свое интервю, у нас, в социалистическите страни, растат хуманистичните задачи на литературата и изкуството. Строителството на комунизма - най-високият и завършен идеал на хуманизма - трябва да се осигури внравствено отношение. Висшата цел на нашето обществено развитие е всестранното ихармонично развитие на човешката личност, създаване на такива условия, при които напълно разцъфтяват и се разкриват способностите и талантите, най-хубавите нрав ствени качества на свободния човек. А това безспорно обогатява нашето изкуство, развива в него хуманистичните идеи.

В началото на нашия век в кубинската литература се извърши една голяма про мяна, поради намесата на североамериканския империализъм в политическия и ико номически живот на страната. Появата на „злото на ХХ век" в нашата родина, със своите отрицателни страни, помогна да се утвърди в народа едно по-високо политическо съзнание - последица от борбата срещу новия неприятел, - което намери отраже ние в творчеството на писателите и поетите, развълнувани от проблемите на младата кубинска нация. Тази промяна стана ясна с факта, че от патриотичните теми, произтичащи от освободителните войни срещу испанския цезаризъм, които продължаваха, с кратки промеждутъци на привидно затишие, от 1868 до 1898, разглеждани повече с нацио налистическа страст, отколкото с политическа обективност и загръщани в сантименталното дихание на роматизма, нашите най-добри писатели преминаха към разра ботката на една тематика, която пуска корените си в социалните проблеми на токущо създалата се на 20 май 1902 г. островна нация. Тоест: от една литература, която отразяваше изобщо избухванията на борбата на креолското общество за освобожде ние от испанското господство почти неочаквано се навлезе в литература, която се бо реше на общественото поле и отразяваше вече както патриотичните искания, тъй формите на класова борба.

По времето на култа към личността бяха написани немалко значителни произведения, които са гордост на съвременната българска литература. И решително трябва да се отхвърли безсмисленият нихилизъм, съществуващ у известна част от младежта по отношение на предшеству ващия период. Не може същевременно да не се види, че тия успехи биха могли да бъдат още по-големи, ако не бяха условията на култа, които насаждаха догматизъм, стереотипност на мисленето, спъваха нормалното развитие на литературата. Според думите на Тодор Живков „догматизмът като теория и практика внасяше скованост, схематизъм, шаблон и застой в творческата работа".

Редакцията на списанието се обърна към белетристите Андрей Гуляшки, Георги Марков и Милчо Радев със следните въпроси: Какви пътища измина социалистическата ни белетристика през двадесетилетието? Какви основни моменти виждате в нейното развитие (съответно в развитието на романа, повестта или разказа)? Към какви главни проблеми и конфликти от нашето съвремие проявявате особен интерес? Кои явления на социалистическото преустройство, кои проблеми на човека от града и селото, на интелигенцията и младежта Ви занимават във Вашето творчество? Кои увлечения смятате за вредни в съвременната белетристика? От какъв род чужди влияния се освобождава тя, за да се развива поплодотворно? Какъв неизпълнен дълг има пред читателя нашата белетристика? Какви нерешени задачи виждате пред нея? Какви страни от традицията смятате, че могат да бъдат ползотворно развити от съвременния белетрист? В каква посока виждате новаторските търсения на съвременния белетрист? В какво направление са Вашите собствени дирения на нови начини за изказ? Какви нови елементи на белетристична техника, на жанрово обогатяване и преливане на жанровете според Вас влизат в понятието за съвременна белетристика? Как се пречупват те в собственото Ви творчество като Ваши собствени предпочи тания?

Всяка пиеса представлява едно затворено в себе си цяло, един автономен механизъм, който черпи енергията за движението си от сили, вложени вътре в самия него. Това е своеобразен „самодвижещ се" механизъм. Тук на автора е отнета обичайната функция на възпроизводител на действието, ролята на посредник при проследяването на събитията и обрисовката на образите. Пряката авторска намеса изобщо липсва. В пиесата образите непосредствено живеят своя самостоятелен живот, „осъществяват" се пред очите ни без ничия външна помощ, чрез моментната изява на своята същност в думи, постъпки и поведение. Те се „самоизобразяват". И единственото средство, с което разполагат, за да извършат това, едействието. Те действуват, за да се разкрият и разкривайки се действуват.

Традицията и новаторството е проблем, за който е най-много говорено в историята на литературата. Този проблем е безкрайно широк и свързан със самата същност на литературата. Като се говори за него, трябва да се имат предвид въпросите за националния и космополитичен характер на една литература, за традициите в тази литература, за взаимните влияния между отделните писатели и отделните литератури, за школите и творческите индивидуалности, за литературните моди и снобизма, за съвременната сетивност и мироглед на писателя, за промените в съзнанието на съ временника с оглед на обществените промени, за народността и партийността, за ролята на обществените идеали и. пр. У нас този въпрос често се разбира стеснено и се ограничава главно в рамките на формата на изразните средства.

Между двете световни войни получи широко разпространение идеята, според която модерната аналитична проза, изразяваща наблюдение върху сложни човешки явления, е несъвместима със селския свят, ограничен в традиционни прояви, неспособен да се обнови и да навлезе в по-висшите зони на духовното. Еволюцията на съвременната литература е извършвала като процес от селото към града, от простото към сложното. Подобно мнение някога обосноваваше Еуджен Ловинеску, със съответните естетически мотивировки, а покъсно Камил Петреску го формулира по решителен начин. Той писа, че една епика от Прустов тип, такава, каквато би желал той и която е необходима в епохата на философския ре лативизъм и бурен прогрес в областта на психологията, не би могла да се създаде чрез изобразяване на индивиди, чийто прояви са предварително известни по законите на един крайно банален механизъм. Джордже Калинеску даде отговор на този въпрос, който и днес е твърде актуален. Селяните, казваше критикът, имат определено отношение към пробле мите на съществуванието и дори към вселената, имат своя философия, изразена обаче специфични форми, интересни за литературата, която се интересува за човешките съдби. Аналогията изглежда отдалечена и може би прекалена. Оттук обаче е важно да запомним, че една модерна епика, която крачи заедно с прогреса на изкуството и се интересува вътрешния мир на човека, който минава от един тип на цивилизация към друг тип и разделя, понякога драматично, от стари инерции, не може да игнорира селския свят, каквито и да са нейните средства за изследване на материала.

Често в наши спорове за съвременната българска драма ние сме склонни да изпадаме в крайност. В моменти на добро настроение отправяме само похвали към нея, в лошо разположение на духа сипем укор след укор. Жестът на прекалената толерантност в такива случаи се превръща изведнъж в язвителна и остроумна злъчност. Ако се откажем обаче от парадоксите и едностранчивите аналогии с творчеството на най-големите днешни европейски драматурзи, ние не можем да не признаем няколко важни факта. Първо, след 9 септември 1944 г. в българската драматургия се извърши вътрешен взрив. Той дойде по линията на идеите, а това вече е сигурно доказателство за съществени промени в самото естество на драмата. Понеже драмата е действена история на обществото, тя не можеше да остане настрана от проблемите, които се поставяха с деветосептемврийската народна революция. Дори нещо повече. Тя се оказа в центъра на обществено-политическите борби, които решаваха съдбата и бъдещето на българския народ. В такъв смисъл тя се яви и продължение на основния дух на родната ни драматургия - на нейния обществен тонус и заангажираност. И все пак, тук трябва да се има предвид още едно обстоятелство. Че докато в поезията, белетристиката, живописта, дори и в театъра ние имахме ярки образци на идейно комунистическо изкуство - Смирненски, Вапцаров, Караславов, Жендов, Дановски - в драматургията върховете на социалния патос след Вазов се бележеха от изкуството на Яворов в края на десетте години и това на Ст. Л. Костов в тридесетте години. Сиреч, от творчеството, което не си поставяше за цел безкомпромисната и резул татна борба срещу буржоазния свят, по-точно, което не воюваше в името на най-прогресивния идеал на епохата. Единствен по-категоричен пример в тази насока е пиесата „Деветата вълна" на Вапцаров, но и тя за разлика от новаторските му комунистически стихотворения добросъвестно следва духовния строй на класическата Ибсенова линия в модерната драматургия.

Потърсим ли причината за новите явления в съвременната белетристика - разширяването на идейно-тематичния кръг на отразяваните явления, промените в проблематиката, новото осветление на образа на съвременника, засиления процес на художествени търсения - неминуемо ще дойдем до промените в естетическите позиции на съвременния писател, до неговото разширено художествено-социологично виждане. Безспорна истина е, че естетическото отношение е исторически конкретно и обективно обусловено от общия уровен на развитието на общественото битие и съзнание. Обобщеният опит на писателя от последните години естествено го тласка към едно ново самосъзнание, към нови изводи за отнощението на човека към природата и обществото, към нови оценки за действителността. От позициите на една разширена представа за пре красното, включила опита на последното десетилетие, от позициите на един разкрепостен от догматичното мислене естетически идеал, той се стреми да даде една по-широка представа за съвременния човек, за красивото в човека и неговия живот.

Повестите „Българи от старо време“, „Чичовци“ и „Гераците" са съхранили в себе си много от онова, което съставя колорита на нашия национален живот. Авторите възпроизвеждат не само човешките мисли и чувства, но и атмосфе рата на тогавашното време. Наситените с битови подробности повести имат своята историческа обусловеност. По силата на тази необходимост от плътно предаване на богатия външен свят и принципът на външната пластическа характеристика на героите играе определена доминираща роля. На преден план изпъква изображението на обстоятелствата, които влияят на жизнената съдба на хората. Характерът на изображението се определя от съдържанието на подбрания жизнен материал.

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили крайо! Обичам, те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа добро и свято, всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие. Ти си ме научило да обичам и да плача над всяко човешко нещастие. А това е вече много за един човек!" Тези думи ги е казал Любен Каравелов преди повече от сто години, но сякаш и сега чувствуваме тяхната искреност. Възрожденският писател не се опитва да теоретизира, да дири ярки образи, оригинални мисли, необикновени стилистични похвати. Просто и естествено той разказва за онова, което лежи на душата му и неговата декларация звучи като изповед, а вътрешното вълне ние е наситило с непосредствена свежест обикновените слова. Тази свежест и до Днес не е повяхнала.

Един от интересните факти, които характеризират развитието на нашата национална литература в периода след Девети септември 1944 г. и особено през последните две десетилетия е все по-растящият интерес в чужбина към творчеството на нашите писатели и заедно с това все по-активният обмен между НР България и другите страни - социалистически и несоциалистически - в областта на културата.

И най-добре съставеният сборник не може изцяло да избегне непълнотата в едно или друго отношение. Излишно е да се разсъждава по причините. Те се крият в самия характер на тоя тип издания. Няма съмнение, че този общ недостатък не е чужд и на критическите сборници, които издателство „Българск и писател" периодично пуска на литературния пазар и в които се разработват актуални проблеми и текущи въпроси на българската литература.

Предстоящият Х конгрес на БКП е добър повод да се анализират постиже нията на нашата литература през последните години, да се набележат някои тенденции на нейното развитие. Редакцията на „ЛМ“ се обърна към неколцина Наши белетристи с молба да се изкажат върху проблемите, свързани с изображението на съвременния герой в белетристиката, участието на писателя в процеса на самопознание на своя народ, съотношението съвременност - история, стилните търсения в нашата проза от последно време и др., а също да посочат творбите, които са им направили най-силно впечатление. По-долу поместваме отговорите, които се получиха в редакцията. Освен тези изказвания първият брой на „ЛМ" за 1971 г. включва редица статии, които разглеждат славните традиции на нашата партийна, революционна литература, а също така и някои нейни съвременни успехи.

Мислите за рецензията, изказани от различни автори в сборника, са се превърнали в творчески разговор за най-важните моменти от литературно-критическата практика на миналото и съвременността. Събрани са 24 студии, статии и изказвания, обгръ щащи проблемите на рецензията от появя ването и у нас до днес. Представена е критическата дейност на видни наши писатели и литературоведи от близкото и по-далечно минало, изказани са конкретни мисли за рецензията като жанр, направена е и кратка творческа анкета. Очертавайки панорамата на развоя на рецензията с нейните найважни представители и разкривайки сегаш ното и състояние, авторите на сборника съ щевременно са акцентували върху пробле мите и задачите на съвременната литературна критика. Върху здравите основи на традициите на първомайсторите на литературната рецензия са извлечени основни прин ципи за съвременната литературно-критическа практика. Сборникът се открива с откъс от речта на Тодор Живков пред столичните комсо молци, произнесена през 1969 г., и уводни думи от Ефрем Каранфилов за ролята на рецензията в съвременната литература. Кри тикът подчертава значението на класовопартийния критерий, споменава за тежката и отговорна роля на рецензента, който трябва да отсее от 300 нови книги, които ежегодно излизат на книжния пазар, „онова, което е най-хубаво, най-интересно, където се открояват характерните особености в развитието на съвременната ни литература, както и обратното - пошлото, погрешното в идейно-политическо отношение". Сборникът „Проблеми на съвременната българска рецензия“ е разделен на две части - в първата са включени проучванията на етапите от развитието на този жанр, а във втората част са бележките за съвре менното състояние на рецензията. Това разделение, макар и малко условно, е правилно. Заслужено място по големина и значе ние в сборника заема статията на Георги Цанев „Първи борби в критиката“, отнасяща се за проявите на литературната критика през първите десет години след Освобож дението. С познаване на конкретния мате риал, но без да затъва в него, с кратък и точен коментар авторът е очертал сложната обстановка и бурните страсти на литературния фронт по онова време. Читателят с интерес ще проследи хрониката на слож ните взаимоотношения между Иван Вазов и Захари Стоянов, техните спорове, субек тивните им и пристрастни оценки един за друг. Разгледани са схващанията на Вазов за романтизма и натурализма, силните и слабите страни на неговата литературнокритическа дейност от онзи период. Много точно е характеризиран и образът на един напълно забравен днес, но активен и влиятелен тогава критик - Петър Пешев. Той е имал широка култура и теоретическа подготовка, но му е липсвал истински ху дожествен усет и критически нерв. Затова преценките му за творчеството на Вазов са погрешни, а неговото име на критик е изцяло потънало в праха на забравата. Ин тересни са наблюденията на Георги Цанев и върху критическата дейност на проф. Иван Д. Шишманов. Широката теоретична подготовка се съчетава при него с точния критичен поглед. Немногобройните му, рядко появяващи се рецензии не са загубили своята стойност и до днес. Ерудицията и културата в случая само подпомагат аргументираната и правилна преценка на такива крупни литературни творби като „Под игото, „Не мили-недраги“, „Хъшове"

Деловата творческа атмосфера на Втория конгрес на Съюза на българските писатели раздвижи съзнанието на художниците на словото. И те казаха авторитетната си дума: знаем своя писателски дълг и затова сме съпричастни в голямото дело на народа... И макар конгресното безпокойство да отшумя, остана да звучи призивът за все още недостатъчно изпълнения дълг пред партията, пред народа, призивът за очакваните големи платна на нашата съвременност. Въпреки значителните постижения, въпреки радващите тенденции в поезията, белетристиката, драматургията и литературната критика голямата отговорност на писателя пред съвременността беше в центъра на доклада на председателя на Съюза на българските писатели акад. Пантелей Зарев „Към нови върхове в претворяването на нашето социалистическо съвремие". Превръщайки в дело указанията на партията и лично на др. Тодор Живков, Вторият конгрес на писателите недвусмислено подчерта изключителното значение на априлската линия за значение на развитието на нашата литература. Конгресът изнесе на преден план съвременната тема, като даде оценка на постигнатото, посочи непостигнатото. Заостри вниманието към законната жажда за високо художествено равнище, за творческо майсторство при овладяването на съвременната тема. Изтъкнати бяха ролята и значението на творческата личност за многостранното интерпретиране на действителността. C Българските писатели с дълбоко убеждение изразиха предаността си към делото на социализма и комунизма, готовността си да творят, заангажирани големите идеи на съвременността, да пресъздават богатата динамична душевност, съзнателните и спонтанни пориви на съвременника. Всичко това не може да не даде своите положителни резултати. Сплотеността на творците на художественото слово, тяхната висока самовзискателност стават активен фактор за по-нататъшното разгръщане на нашата литература. Българските писатели демонстрираха убеждението си, че не само образното богатство и комунистическата идейност на произведенията им, но и личният им пример, предаността им към социалистическа България ще въздействуват за морално-политическото единство на народа, на когото посвещават таланта, труда, живота си. Нека им пожелаем нови дръзновени дела и нови пълнокръвни творби, които историята да утвърди като наша социалистическа класика.

Ленин постоянно напомняше, че осъще ствяването на комунистическия идеал минава през практическата преработка на обществената природа на човека. Сам по себе си този исторически процес играе ролята на лакмус: проявява реалността на мечтите, свър зани с прогресивните и хуманистични тентенции в развитието на обществото. Досо циалистическите общества обричаха на тра гичен разрив прогресивните идеали на личността и обществената практика. Едва пролетарската революция създаде обективни условия за премахване на този разрив между прогресивната мечта и практическата дей ствителност, като ги събра в едно - комуни стическият идеал намери осъществяването си в творчеството на народните маси. Известни са думите на Ленин, че комунизмът възпитава, обучава и подготвя всестранно развити и всестранно подготвени хора, хора, които умеят всичко да вършат. Тази Ленинова мисъл изтъква много съще ствен момент в характеристиката на комуниста - комунистическият идеал може да се осъществи само от хора, чието съзнание е преминало през горнилото на революционната теория и практика; комунизмът е гене рална промяна на хората, промяна и преработка на тяхното съзнание, представи и по- нятия, извършени под диктовката и суровите уроци на революцията. В условията на победилата революция и изграждането на социалистическото общество осъществяването на комунистиче ския идеал и строителството на социализма са неразривно свързани. Ето защо проблемът за образа на комуниста еедин от централните проблеми в марксическата естетика. Той произтича и е свързан с най-съществените тенденции в литературната практика, защото има за последствие активно творческо усвояване на действителността в двете й координати - минало и съвременност. От друга страна, комунистът като главен герой на нашата епоха е акумулирал в себе си активност от високи разряди. Неговото съзна ние е не само променено, но то носи в себе си всички предпоставки за революционна промяна и на действителността.

От 7 до 12 октомври т.г. в Дома на журналистите - Златни пясъци се състоя между народна конференция на тема „Актуални проблеми на съвременната българска литература", организиран от Института за литература при БАН. Присъствуваха изтъкнати специалисти по български език и литература, преводачи от СССР, Унгария, Полша, ГДР, Чехословакия, Югославия, Румъния, ГФР, Гърция, Италия. В работата на конфе ренцията взеха участие акад. Георги Цанев, проф. Михаил Бъчваров, проф. Куйо Куев и други наши учени и критици. Доклад за българския роман след Девети септември 1944 г. изнесе Тончо Жечев, директор на Института за литература. Развитието на разказа и повестта през последните тридесет години разглежда Кръстьо Куюмджиев. На литературознанието бе посветен докладът на Георги Димов. Прочетени бяха също докладите: „Лириката през тридесетилетието" от Здравко Петров, „Проблеми на новата българска драматургия" от Ваня Бояджи ева и „Съвременната българска литература за деца и юноши" от Николай Янков. Мнозина от присъствуващите българисти споделиха свои наблюдения и преценки за развитието на нашата литература през го дините на народната власт, както и за съвре менното и състояние. Д-р Дитмар Ендлер (ГДР) направи обстойно изказване, просле дявайки отношението на съвременната проза към традициите. С точни и богати познания за миналото на българския роман, д-р Енд лер проследи върховите постижения на нашата нова романистика. В началото на изказването си той се спря на творби от Димитър Талев и Георги Караславов, които разкриват съдбата на няколко поколения герои, и причисли тези произведения към „семейния роман". След това видният бъл гарист от ГДР разгледа творби от Димитър Димов, Николай Хайтов, Антон Дончев, Камен Калчев, Емилиян Станев и др., ко1 Всички доклади са отпечатани в кн. 4/1974 на сп. „Литературна мисъл" в съкра тен вид. ито бележат нови моменти от прогреса на съвременната българска проза. На някои от най-значителните произве дения на драматургията се спря Нина Пономарьова (СССР). Тя изтъкна постиженията в изображението на новия човек, направи ин тересни съпоставки с конфликти и проблеми, застъпени в различни драматургични произведения в Съветския съюз. Войтех Галонз ка (Полша) сподели свои мисли върху пре ливането на поезия и проза през последните две десетилетия. Той напомни бързия разцвет на българската поезия след 1956 г. и сравнително по-бавното реагиране на прозата. Но пък вече от дълго време тя заема главното място. В. Галонзка напомни огром ната популярност на разказа, като се спря подробно върху книгите на Йордан Радичков и особено на сборника „Барутен буквар", в който полският българист открива белези на епопея. След това той разгледа особе ности в произведения на Емилиян Станев, Вера Мутафчиева и др. С изказвания по различни проблеми на съвременната българска литература участвуваха също Виктория Захаржевска (СССР), Добри Вичев (ГДР), Бранко Властелица (Югославия), проф. Константин Велики (Румъния), Луиджи Дела Гата (Италия), както и критиците Стефан Елефтеров, Сабина Беляева, Светлозар Игов и Михаил Неделчев.

Някой беше казал: „За да си дадеш сметка колко малко знаеш, трябва да знаеш нещо". 154 Тази мисъл би могла спокойно да се приложи към нашите познания по литературата на нашата южна съседка. Духовните връзки между двата народа бяха прекъснати след втората половина на миналия век. Последвалите политически събития, шовинистичната политика, омра зата, раздухвана от националните буржоазии, войните в началото на този век отклониха за дълго време вниманието и на Двете страни от културните и литературните процеси, които се развиваха у тях. Едва след Втората световна война и главно от петдесетте години насам у нас се прояви желанието да опознаем съвременната кул тура на Гърция - желание, подпомогнато от политиката на социалистическа Бъл гария, целеща установяването на трайни добросъседски отношения между балканските страни. Неслучайно интересът ни се насочи на първо време към гръцката поезия: до скоро тя си оставаше водещия литера турен жанр. И още с първите стъпки открихме, че нашите южни съседи прите жават една поезия, която достойно се на режда на едно от челните места в света през нашия век. Беше обнародвана една дву томна антология на новата гръцка поезия (1960). В отделни книги бяха представени Някои от най-забележителните гръцки поети: Кавафис, Варналис, Рицос, Диктеос, Рита Буми-Папа. Периодичният печат пу бликува отделни поетични творби от Се ферис, Лудемис и др. Издадоха се и доста прозаични творби на Казандзакис, Лу демис, Варналис, Миривилис, Кодзиас и т.н И едва сега, когато имаме вече немалко текстове, започваме да си даваме сметка, че те ни дават известна информация, но поставят и немалко въпроси. Въпросът за цялостното развитие на гръцката литература и за историческия контекст, при който се оформят отделните творци, за другите, които не познаваме или почти не познаваме, за тенденциите и теченията в тази литература, за влиянията - стари и нови, за цялостните образи на писате лите и за ролята, която всеки от тях е играл в развитието на националната им литература, за възможността да се прокарат паралели между нашата и гръцката лите ратура, като се има пред вид вековната симбиоза между тях и общата историческа съдба на двата народа, и пр. и пр. Наистина както в Антологията, така и в отделните книги от гръцки писатели, излезли у нас, читателят е намирал биографични и литературни бележки, които задоволяват съвсем отчасти неговото лю бопитство. Защото, за да се отговори на поставените по-горе въпроси, е необходима дълга изследователска работа, основно познаване не само на езика, но и на панорамното развитие на гръцката литература.

Гонена, преследвана, цензурирана, забранявана - революционната литература и през 40-те години продължава да живее и възпламенява своите читатели. Тъкмо в тия черни години излиза стихосбирката „Моторни песни“, която истинска епоха в литературата. Нейният създател е прострелян, но песните му мобилизират хората да се борят за великата идея. Цял един отряд от съвсем млади тогава поети, като Веселин Андреев, Цветан Спасов, Христо Кърпачев, Кирил Маджаров, Атанас Манчев и др., в един или друг вариант въплътиха поезия девиза на епохата: „Сигнал за бой, атаката започва!" Повечето от тези певци паднаха в боя. Към това поколение принадлежат и поети, които от учебната скамейка попадат в професионалния литературен живот (Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Валери Петров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев). По-голямата си част от споменатите поети са родени в големия град. Те дишат въздуха му и растат сред неговата атмосфера. В тревожното време на капиталистическия град, обзет от предчувствието за нов световен хаос от жестокости, преминава детството, юношеството и младостта на родените след Първата световна война поети. Те са лишени от контакта с природата. В замяна на това техен неразделен другар е книгата. Денем гледат филми, нощем четат големите книги на големите писатели. С урбанистичния поглед върху света, с хуманистична култура, с определени антифашистки настроения навлизат в литературата тези сърдити, направо гневни млади хора. Жизненият опит е малък, липсва революционната закалка и вой нишките навици на поетите от 30-те години. Уважавайки борбата и идеята, все пак тези поети поставят над всичко отделния човек. Пред техните очи е неизменната делнична действителност. И те като нейни поданици се мъчат да осмислят съществованието си. Затова техните стихове, превръщайки се в изповед на хора, освободени от догмите, изобилствуват от съмнения, противоречия и вът решна сложност. В техните урбанистични стихове има лукава насмешка, понякога откровеност до грубост, мъка до отчаяние. И най-важното, постоянно присъствуват дълбоката човечност, животът без проповеди. Младостта, интелектуалната им същност, а и жестокото време не им позволяват да превърнат стиха си в бойна лира. Но честната им непримиримост към фашизма и изстраданата вяра в изгряващия ден - светъл и трудов, никой не може да оспори. Те ежедневно с много мъки отстояват хуманизма. Младите поети на 40-те години ревностно се борят срещу всеки опит да се стесни и организира светът на емоциите. За дълго тях ната борба за отстояване неповторимостта и суверенитета на индивидуалността се определяше като индивидуализъм.

Тенденциите в една национална литература са преди всичко в тяхната не прекъсната динамичност отношения на течащото, незавършено ново към определеното, традиционно старо. Борбата или просто релефната отлика на новото от традиционното е забележимото начало на тенденцията, но това съвсем не значи, че тя съществува в литературата едва от момента на изразения конфликт с наследеното. Латентният период на съществуването на една тенденция е обикновено естественият развой на господствуващия литературен стил и свързания с него естетически критерий. Именно тук в позитивното, възходящо развитие на възшествуващата художествена тенденция и като момент от ней ното развитие се явява зародишът на тенденцията-опозиция. Унаследявайки един комплекс от художествени похвати, този зародиш става забележимо несвой в момента, когато опозиционно започне да проявява своята природа. Но зараждането на една тенденция не е никога резултат само на движението на литературния процес. Точно обратното - то, както и самият литературен процес, е дълбоко свързано с еволюцията на обществото, с еволюцията на неговите национални, социални и естетически критерии, най-сетне с посоките и същността на развитието на онези литератури, с които избраната най-непосредствено контактува. В сферата на активизираните междуезикови контакти на ХХ в. последното обстоятелство все повече засилва своята важност. Съществуването, развитието и доминацията на определена тенденция в литературата е изключително сложен комплекс, който за съжаление не може в изучаването на историята на самата тенденция да остане само с констатираното си наличие. Историята на една жива, незавършена литературна тенденция е отговор преди всичко на въпросите „защо“ и „как“ и след това е фактологи ческо-исторично или друго обяснение. Безспорен факт е за българските литературни историци и критици новият дух на българската литература след 1956 г. Още точната отграничителна датировка сочи огромната роля на социалните и политическите събития от тази година върху литературата. Но тази явна разлика, следствие на една дълбока промяна в обществения живот, не става, да повторим, по-обяснена след констатирането й. Общественият климат е повод и източник на промяната - това е неоспоримата, исторически дадената, така да се каже, страна на тезата. Същ ността на самата промяна в литературно отношение - това е спецификата на самия литературен процес, изразена в нови стилове, нови форми, предпочитанието към нови жанрове, израза на нови отношения между героя, автора, 101 публиката и героя, автора и света. Догматичната проза на 50-те години бе на пълно преодоляна през последните 20 години, но движението в тези години оттласна далеч авторите и от стила на епичната проза на тия години - доброто наследство, което критиката достойно оцени, стимулирайки същевременно авторите към подобен начин на писане. И досега у някои критици се чете носталгията по епичните платна на 50-те години. Нещо повече, тя е носталгия и на редица автори. Въпреки това българската проза не се сдоби с нови ро мани от рода на „Тютюн“ и „Обикновени хора“, „Железният светилник " и „Иван Кондарев“. Вместо това се явиха и спечелиха своя аудитория новите и различни по дух книги на Емилиян Станев, на Павел Вежинов и Андрей Гуляшки, книгите на Камен Калчев, Богомил Райнов, Илия Волен, Веселин Андреев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Блага Димитрова, Антон Дончев, Иван Давидков, Драгомир Асенов и т. н. Тия книги ведно с творбите на Дико Фучеджиев и Георги Мишев, заедно творбите на цяла редица още автори и с творбите на най-новата прозаическа генерация представляват днешният ден на българската белетристика. Обзели в себе си черти от прозата на 50-те години, тези творби, създадени доста често от автори, участници в прозата на предния период, са видимо различни, нека повторим, от епичния дух на литературата в онзи период. Те несъмнено пред ставляват нова тенденция (или тенденции) в развитието на българската лите ратура.

Започвам с убеждението, че темата, която съм избрал, може да бъде изчерпана само в обемиста книга, че за да бъде тя изследвана обстойно, са необходими наблюдения не само върху художествения материал, но и социологични, философски, искуствоведчески проучвания, необходим е цялостен поглед върху генезиса на социалистическото общество, задължителни са сондажите в явленията на другите социалистически литератури, но моята цел е по-скромна. Ще се опитам в рамките на едно конспективно изложение да обоснова появата на някои нови черти в развитието на българската проза през последните години, да проследя възпитанието на героя на активното соцално действие, който днес се откроява като основна фигура в нашата литература, герой, чиято жизненост произтича от задачите на общественото развитие и най-точно отговаря на светогледа на човека от времето на научно-техническата революция. Но нека се върнем към началото на пътя, когато в бурните дни на револю ционните сътресения се рушеше един обречен на загиване свят и се раждаше нещо качествено ново не само като обществена формация, но и като отношение към човека. В това време личността неминуемо бледнееше пред колектива, ней ните колебания, сътресения, съмнения не бяха необходими, бяха дори вредни - героят можеше да бъде само монолитен, силен и непоколебим като самата революция. У хората зрееше чувството за историчност и естествено Историята стана основен обект на техните философски и естетически интереси. Творците трябваше първи да възприемат и осмислят повелите на революцията, те бяха длъжни да доведат до съзнанието на масите естеството на настъпващите промени, за да заговорят по новому за отминалите дни, да видят по новому взаимоотноше нията между хората не само в тяхното интимно-битово проявление, а в контекста на епохата. Естествено е в периодите на първично осмисляне на помощ да дойде стихията на епоса - явленията трябва да се огледат в тяхната обемност, трябва да се натрупат наблюдения от битуването на всички социални групи, обстойно да се анализира, за да се достигне до синтез. Неслучайно по това време Георги Караславов започна многогодишната си работа върху епопеята „Обикновени хора“, която може да бъде обект на отделно изследване. Сходна беше реакцията на творците и в зората на новата ни литература. Вазов, Захари Стоянов, Антон Страшимиров, Пенчо Славейков (всеки по своему), се превърнаха в летописци на народния живот, те надникнаха и в най-скритите му прояви, подготвяйки себе си и читателите за осмисляне, за синтез.

Можем съвсем определено да кажем, че съвременната буржоазна литературна наука се намира в едно своеобразно statuquo di compromesso e di increatività, което се дължи на няколко фактора: динамичното развитие на точните науки, девалвацията на буржоазната идеология, консолидирането, развитието и поголямата гъвкавост на материалистическите концепции, кризата в еклектичната структура на буржоазната наука и в нейния оперативен апарат, отнемането на „откривателската инициативност" на тази наука, която тя си бе присвоила в различните сфери на човешката дейност, и т. н. Разбира се, трудно бихме могли да обхванем в рамките на една студия всички елементи на това статукво“, както и неправилно би било да се смята, че всичко, което протича в територията на буржоазната литературна наука, принадлежи само на нея и е нейно откритие. Внимателният поглед лесно би забелязал перифразата на много марксически наблюдения, чийто исторически живот е не само по-продължителен, но и по-богат на инвенции и оригинални находки, обясними за революционната природа на всяка прогресивна и постоянно развиваща се наука. Ето защо нашата цел ще бъде откриването на ония основни посоки, които очертават границите на търсенията и амбициите, на постиженията и слабостите, даващи облика на съвременната буржоазна литературна наука. При изследване от подобен информативно-критически характер, поставящо си като задача да даде систематизирана представа за това, което става на Запад след Втората све товна война, са естествени и допустими известна незадълбоченост и пропуски в наблюденията. Основен обект на изследване за съвременната буржоазна литературна наука е предимно формата на художественото произведение, неговият текст, стилът на „образно-езиковото“ изразяване. Всички по-известни направления - като немската, испанската и швейцарската „стилова" критика, течението „упражнение върху написаното“, обединено около тезисите на френския поет Пол Валери, англосаксонската нова критика и др. - гледат на литературната критика като на техника, която е затворена в продължителния и единствен контакт с художествения текст. За тях самостоятелна цел се оказва „органическата формална същност" на произведението, „безличните структури“, които нямат нищо общо с психологическото, идейно-естетическото и социалното съдържание, защото само те са способни да материализират видимия конфликт между „структурата и линеарния пласт на текста“, вътре в който се намират „двойствените значения на образите“. Познанието за тези значения е от особена важност за критическото изследване, тъй като (по думите на Ришард) те и само те могат да обединят „тоталността“ на художествената форма, която е определяща за едно произ ведение.

Ако разгледаме поемите, създадени у нас през последните две десетилетия, ги съпоставим с оглед на жанровата специфика, ще се открои категоричното налагане на определен модел, твърде различен от традиционния образец (напри мер Вазовите творби), а също и от доминиращия тип през 40-те и 50-те години. Преди всичко прави впечатление решителното изместване на епическото начало от лирико-размисловото. Класическият вид на поемата като лиро-епическо произведение днес в болшинството от случаите е трансформиран в чисто лирически. Този преход съвсем не е ново явление в българската литература - забелязва се още в началото на века: у Пенчо Славейков - Успокоения“, „Яворов - Ка лиопа", а после Димчо Дебелянов - Легенда за разблудната царкиня", Лилиев - „Тълпите“, „Градът“, „Родина“, „Ахасфер" и др. В септемврийската поезия драматично-експресивният, изострено емоционален отклик на събитията, непосредствеността и импулсивността на чувствата изискват лирическо отреагиране на изживяното. И напълно естествено е,че при общия характер на литературата, създадена непосредствено след въстанието, и поемата е чисто лирическа - Гео Милев - Септември“, Фурнаджиев - „Сватба", Разцветников - Удавни ци". От това време са и „Българският народ“, „Русия“, „Знамена“ на Емануил Попдимитров и десетте поеми от книгата му „Вселена“ (1924) — „Дървета", „Народ“, „Обожествяване“, „Земя“ и др. Бихме очаквали, че след този период развитието на жанра ще следва набелязаната линия. Наистина в края на 20-те и през 30-те години се появяват редица лирически поеми - Фурнаджиев - Дете" (1926-1927), Разцветников - „Двойник“ (1926), Емануил Попдимитров - „Преображение“ (1932), но също и много лиро-епически и по-подчертано епически произведения - Н. Хрелков — „Австрийският ден“, „Генерална стачка“, „Сред нощен конгрес“ (1932), Крум Кюлявков - Никодим", Н. Марангозов - „На повратки в село“ (1938), Ламар — „Мирни размирни години“ (1928), Радевски - „Мечта" (1940), „Освободеният труд“, в които повече или по-малко е разгърната B разказен план определена сюжетна линия. След Девети септември през 40-те и 50-те години се забелязва връщане към лиро-епическата форма на поемата, а в отделни случаи и явен превес на епическия момент: Ламар — „Горан Горинов“ (1946), „Запад-изток“ (1944), Веселин Андреев - Сашка“ (1946), Дора Габе — „Вела“ (1946), Младен Исаев - Поема за винтовката“ (1947) и „Поема за Вапцаров" (1948), Божидар Божилов - „Дими тров" (1947—1950), Климент Цачев - „Село Обнова" (1953), Найден Вълчев - „Малка повест“ (1956), Блага Димитрова - „Лиляна" (1959) и др. Това са произведения, написани съвсем традиционно - стихотворният разказ следва развоя на една случка, житейската участ на един герой, откриваме подробни характеристики, детайлно нарисувани картини.

Известно е, че по силата на различни фактори и причини не всички народи в еднаква степен са изграждали в миналото здрави приятелски връзки с други народи. Ето защо е много важно да бъдат разкрити традициите в дружбата на онези народи, които са съумели да запазят добрите си взаимоотношения в продължение на векове. Ролята на художествената литература в това отношение е толкова голяма, че е трудно да бъде оценена. В славянските литератури отдавна е отразен интересът на едни славянски народи към историята и живота на други славяни, запечатани са отделни исторически събития и цели исторически епохи, пресъздадени са образите на много исторически личности, дадена е различна трактовка на редица събития, превъплътени са в художествени образи и картини стари исторически връзки на братя по кръв, език, култура и бит. Както отбелязва акад. Е. Георгиев, „анализът на явленията от живота на славяните и анализът на славянски литературни образи в дадена славянска литература е по-богат по съдържание, поширок по обем, отколкото анализът на неславянските литературни герои в нея... Славянските образи на герои в дадена славянска литаратура изясняват междуславянските отношения, които създават славянската общност. Тези образи са представени в литературата като въплъщение на братско чувство, на радост и скръб, предизвикани са от величието и страданието, от стремежа да бъде постигнато щастие за своя съплеменник, от желание да му се помогне. Те получават своя човешка топлота, сгрети са от братска, славянска дружба, която стана фактор в развитието на малките славянски народи." Когато се разглежда въпросът за културните взаимоотношения на славянските народи, голямо значение има как се отразява животът на един славянски народ литературата на другия и какъв е анализът на образите на една славянска среда в дадена славянска литература.

Теоретическите, литературноисторическите и литературнокритическите аспекти на социалистическия реализъм никога не са пре 150 ставали да занимават нашата научна и да вълнуват художествената ни мисъл. И това еесте ствено. Ако трябва да характеризираме най-общо етапа, на който се намира съвременната ни изследователска мисъл в разработката и ос ветляването на тази проблематика, мисля, че трябва да го характеризираме най-малко с две съществени особености: а) привличане на най-новите постижения от целия фронт на науката, за да се задълбочи теоретическата обосновка на социалистическо-реалистичния метод; б) непрекъснато следене, анализиране иосмисляне на новите явления на самата социалистическо-реалистична творческа практика. Сборникът със студии и статии „Социа листическият реализъм в съвременната бъл гарска литература" е потвърждение на тази характеристика. Но, както подчертават повечето от участниците в него, наред с вътрешните нужди на съвременното социалистическо-реалистич но литературно творчество от такива разработки те са особено актуални и с огледидеологическите спекулации на буржоазното литературознание с принципите на социалистическо-реалистичния метод. Като едно от ценните достойнства на разглеждания сборник бих посочил съчетаването в подхода към третираната проб лематика на литературнотеоретическия, литературноисторическия и литературнокритическия подход. В резултат на теоретическата разработка поместените в сборника студии и статии очертават някои съществени страни - взаимно допълвайки се - от теоретическия модел на социалистическия реализъм. Тези черти се обосновават и от литературноисторическия анализ. Но литературноисторическият анализ очертава контурите и на и сторическата поетика на социалистическия реализъм в нашата литература. Литературнокритическият подход спомага особено да се очертае съвременността като комплексна естетическа категория и ролята на творческите и ндивидуалности за стилнотомногообразие на съвременната българска литература. Разбира се, в различните студии и статии в сборника преобладава един или друг подход в зависимост от конкретната цел на изследователя.

От 1 до 4 април т. г. в парк-хотел „Москва" се състоя творческа дискусия върху съвременната българска литература - една нова форма, която представлява продължение и качествено по-високо доразвитие на досегашните ежегодни обсъждания на литературната продукция. Нейната цел бе, като се имат пред вид главно появилите се през 1979 г. произведения, да се направи обстоен анализ на тенденциите в литературното ни развитие за по-голям период от време; да се изследват както постиженията, така и слабостите на съ временната поезия, белетристика, критика и детско-юношеска литература; да се откроят проблемите на нашата литература в настоя щия етап от нейното развитие. Именно тази голяма амбиция - на базата на ограничен период и кръг произведе ния да се разкрият главните тенденции и насоки на литературния процес, да се поставят основните въпроси на литературата и литературния живот - определя мащаба и значението на творческата дискусия. Тя определя и критериите, с които трябва да се оценяват резултатите от откровения и оживен разговор по проблемите на съвременната българ ска литература. По време на дискусията бяха изнесени четири основни доклада: за поезията - от Емил Петров; за белетристиката - от Боян Ничев; за критиката - от Здравко Петров, и за детската литература - от Анастас Стоянов. Както се вижда, за докладчици бяха привле чени едни от най-авторитетните наши критици и писатели. И техните доклади независимо от някои свои слабости изпълниха основната си задача - да дадат основа за широк творчески разговор, да стимулират литературната и критическата мисъл, да насочат вни манието към възлови проблеми и тенденции. Доказателство за това е активното участие в дискусията - през четирите дена се изказаха общо 67 писатели, т.е. около една пета от членовете на СБП. В болшинството от изказванията намериха израз искрената загриженост за утрешния ден на нашата литература и задълбоченото вглеждане в постигнатото, анализът на достиженията и творческото себенедоволство, произтичащо от новите мащабни цели и задачи. Така като 166 литература) цяло дискусията премина под знака на жизнетворния априлски дух, нейни главни ориен тири бяха идеите и методологическите напътствия на др. Тодор Живков, залегнали в известната му реч пред столичните комсо молци от 1969 г., в речта пред младите литературни творци от 1977 г., в словото му по повод 50-годишнината на партийната организация при СБП и пр. Именно този колективен стремеж към конструктивно изследване на актуалните проб леми, органически съчетаващ уважението на постигнатото със самокритичността, бе може би най-ценното достояние на дискусията. Както изтъкна в своето заключително слово председателят на СБП Любомир Левчев: „Характерно за дискусията беше единството на целта - общата грижа по-добре да се разкрият недостатъците и постиженията на отделните жанрове и като се стъпи стабилно върху недискусионните изпитани принципи на марксистко-ленинската естетика, да се достигне до значителни обобщения за новите явления и тенденции на развитието на нашата национална литература."

За да бъде разбрана правилно, тази статия се нуждае от няколко уводни думи. Темата е толкова обширна, че предполага няколкостотин страници - толкова богата е картината на съвременната българска проза и толкова сложни са проблемите, които можем да извлечем от книгите на десетките творци, за които априлската линия на партията е не толкова повеля, колкото съдба, живот. Моята цел е скромна - ако читателите очакват да намерят тук панорама на явленията в съвременната ни проза, ако се надяват да получат цялостна представа на тенденциите, художественото многообразие, ако търсят художествен анализ на повечето произведения, които са запомнили от последните двадесет и пет години, те по-добре ще е веднага да се насочат към някои от немалкото в последно време монографии на тази тема. Интересуваше ме друго - привлече ме идеята за преображенията, които настъпиха в гражданското мислене на творците след Април 1956, за разкрепостяването на духовното начало, което може да се почувствува в творби с неравностойно художествено значение. Беше ми интересно да проследя стремежа към хармония между интелектуалното и емоционалното начало в книгите на творци от различни поколения, да се опитам да очертая назряващата интелектуализация на художественото мислене, която води към по-задълбочено проникване в психиката на нашия съвременник, към постойностни открития за същността на съвременния свят. За да облека размислите си в плът, подбрах няколко творби от съвременната проза, което, разбира се, не означава, че онова, което се опитвам да докажа, не може да се изведе и от други книги. Извън обсега на статията останаха произведения и творци, които са извънредно съществени за осмисляне на всестранното проникване на априлския дух в литературата ни. Но за мен беше достатъчно да покажа, че този дух вече се е превърнал в творческа традиция, че той е израз на житейска и творческа позиция за хора от различни поколения, с различни творчески възможности и с противоположни понякога стилови търсения. Ще се радвам, ако от написаното стане ясно, че творците не само възприеха градивността на априлската линия, те сами - с гражданската си доблест, с комунистическата честност и непримиримост, с художествената си проницателност - допринесоха много за обогатяването и задълбочаването на тази линия в живота на обществото,

Първата книга на критика до голяма степен определя и бъдещото отношение на публиката към проявите му. Тя е и найистинското негово лице. Онова, което си създал дотогава в периодиката, като че ли се размива в паметта при допира с малката книжка от библиотека „Смяна". Но до този момент критикът вече е оформил своя характер. Книгата идва да ни увери в неговите силни и слаби черти. Тя може и да ни заблуди с нещо, може тенденциозно да уси ли някакво наше наблюдение относно този характер, но едва ли ще скрие критерия на автора. Ето защо от него тръгваме при разглеж дане на първата книга на младия критик Христо Стефанов. Дори ако започнем от най-външното - подбора на авторите, везната веднага ще се наклони в положителна посока. Няма да открием портрети на сред ни" писатели. И Богомил Райнов, и Любо мир Левчев, и Георги Алексиев, и Евтим Евтимов, и Андрей Гуляшки, и Павел Матев са ярки индивидуалности-творци със ,, силно лице" в съвременната българска литература. Именно при размисъла над големите автори, колкото и много да е писано за тях, личи висотата на оценката и нейната дълбока многоизмеримост. Ето защо сме и склонни да простим отсъствието на отрицанието, на липсата на отрицателни" портрети - нещо, с което Христо Стефа нов ни е привикнал" от проявите му в литературния печат. Изборът на Христо Сте фанов показва най-вече зряло виждане на върховите постижения в литературата ни. Това е и причината още в началото да повярваме на критерия му. След прочита на тези 230 страници не можем да останем равнодушни и от друг признак на висока взискателностизбора на онези творби и герои при разглеж дането на едно цялостно творчество, които най-панорамно представят авторите. При Богомил Райнов това ет.нар. „нова проза", включ ваща такива книги като „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят“, „Елегия за мъртвите дни“, „Третият път“ и „Черните лебеди". При Андрей Гуляшки това са героите Авакум Захов и Анастаси Буков. При Костадин Кюлюмов фокусът е насочен към „Момъкът и планината" и „Залезът". При Павел Матев това е сти хосбирката „Внезапни паузи", а при Марко Ганчев - „Огледало за обратно виждане". Качеството да отсееш по-дребното и да оставиш в шепите си едрото зърно" (при те зи толкова продуктивни автори) не е каче ство за пренебрегване. Повтарям тази „брадата истина" за литературнокритическия труд с единствената цел да бъде съпоставен с други критически прояви, където всеядността е популярно верую. Повтарям я, за да подчертая критерия на критика при избора на главното в продукцията на изследваните поети и писатели. В самия анализ също се докосваме до високите изисквания на Стефанов и до интересни методологически сполуки. Той е търсил и намерил най-характерната черта на портретувания. И тръгвайки от нея, доказ вайки я, критикът ни извежда един ориги нален и верен образ на твореца. Особено показателен в този смисъл е портретът на Костадин Кюлюмов, наречен „Преображенията на документалното начало". Но нека ци тираме основния момент в разработката: И тук стигаме до нещо много интересно, което според мен е в основата на творческото своеобразие на писателя: от една страна, у него емного силен пиететът пред факта (разр. Х. С.) „Каквото е било" - така, струва ми се, би могъл да звучи неговият девиз" (стр. 52). Извеждайки тезата си от този изходен пункт“, Хр. Стефанов доказва чрез същностни примери влечението на Кюлюмов към документалното. Нещо повече, критикът предрича и бъдешето: „Впрочем с каквото и да ни изненада Костадин Кюлюмов, в това отношение, струва ми се, той няма да изневери на себе си: в предпочитанието си към истините на историята, към точността на доку менталното начало, което се въплъщава в неговите белетристични творби" (с. 60). Нещо, което се доказва в новопоявилите се след излизането на книгата произведения на Кюлюмов. В „Митове на историята" Хр. Стефанов също засича“ характерното, физиономичното в прозата на Георги Алексиев. Оттласквайки се от него, критикът изгражда портрета на писателя като „разгадаване" на своеобразие. Подобен подход можем да забележим и при портретите на Любомир Левчев и Евтим Евтимов.

В цялостното развитие на българската художествена проза фантастичното най-често изпълнява второстепенна, подчинена роля в очевидното преобладаване на художествени структури с реалистична съдържателна същност. Става дума за фантастичното като относителен антипод на реалистичното (за пъл ното и категорично противопоставяне на тези две естетически категории може да става дума, тъй като фантастични елементи присъствуват във всяка художествена условност); става дума за фантастичното като самостоятелна, „фантастична" идея, въплътена във фантастична образност при самостоятелната художествена фантастика, и за фантастична образност, носеща алегоричен реалистичен смисъл при иносказателната фантастика. Поради здравите и трайни връзки на българския писател с конкретните прояви на народния бит и обществен живот фантастичното се използува от малцина автори, чийто начин на възприемане на света не е най-типичен за българина. Българското съзнание обикновено търси трезвото, логичното, практи ческото решение на конфликтите, избягва абстрактните и космическите философски дилеми; чуждо е на духовната мистика и на ирационалното тълкувание на битието. Обяснението за второстепенната роля на фантастичното в българската художествена традиция трябва да се търси в националната история и народопсихология, в националните възгледи на земното и отвъдното, в начина на мислене на българския писател, в националната художествена логика. Една съ поставка с друга европейска литература и народопсихология, като например с полската, в която фантастиката играе първостепенна роля, би ни разкрила неподозирани различия. Прави впечатление фактът, че към фантастична изобразителност българските писатели се ориентират в периоди, когато се активизира в националното изкуство процесът на европеизацията, когато най-упорито се търси универсалното и се засилват чуждите влияния. Стремежът за приобщаване към световното литературно развитие тласка неосъзнато българския творец към фантастиката, към възраждането на фолклорните и средновековните художествени традиции. Така става в началото на нашия век - при символизма; след Първата световна война - при диаболизма и след 1956 г. - при качествено новото възраждане нана фолклорната традиция и при т. нар. „научна фантастика".

В художествения текст всеки езиков елемент изпълнява едновременно комуникативна и естетическа (респ. поетическа) функция. Тази особеност произтича от същността и целите на художествената литература, която, претворявайки вярно действителността в художествени образи, е призвана по емоционален път да въздействува върху чувствата, възприятията и въобра жението, да буди размисли, порив към добро, да възпитава критерий за прекрасното. Високото идейно-естетическо съдържание на художествената творба може да бъде ис тински действено, ако докосва едновременно разума и чувствата, ако събужда размисли и ка ра читателя да съпреживява и оценява. Затова е необходим избор на езикови елементи, спо собни да отразяват определен тип емоционално-оценъчно отношение, както и гъвкава комби нация на тези елементи, която да осигури релеф, образност, симетрия и ритъм на художестве ния текст. Съществено значение има общият характер на постройката на текста, както и основ ната форма на повествование, явяваща се вариант на типа повествование и съответно на авторовата гледна точка, на отношението автор - повествовател - герой - читател", за чиято сполучлива езикова реализация от значение е употребата на стилистичната роля на грамати ческите форми за лице паралелно с глаголните форми за време и наклонение. Първият въпрос, който възниква във връзка със стилистичната роля на граматическите форми за лице, е доколко изборът на основна повествователна форма за лице е израз на авторовото отношение към литературния персонаж, към героя повествовател и към читателя, а и доколко е израз на авторовата гледна точка, разбирана като социално-нравствена и етична емоционално-оценъчна позиция към заобикалящия свят, както и към самия себе си, оформена в конкретни социално-исторически условия. По традиция като основни форми за повествование се определят първо и трето лице, про тивопоставени като субективно" и обективно повествование. Повествованието във второ лице се квалифицира като необичайно" и рядко срещано. Повествователната форма е в пря ка зависимост от типа повествование, като типовете повествование, изследвани от Б. Успенски, Е. Лемерт, К. Хамбургер, Ф. Щанцел и пр., се свеждат до три основни типа: 1. Аукториален (авторски) разказ (die auktoriale Erzahlsituation). Раз казът е възложен на разказвач, който на пръв поглед е идентичен с автора, но все пак е видимо своеобразно отчуждение от личността на автора. Разказвачът е творческа реализация на ав тора, както и останалите характери в литературното произведение. Той стои на прага между фиктивния художествен свят и е посредник" между автора и читателя. Начинът на разказване е съобщителен (оповестяващ), разказват се факти и събития.

Съвременната ни детско-юношеска литература се създаде и разви на базата на здравите реалистични, народностни и демократични традиции на класическото наследство. Едно от същностните и качества, което днес определя нейната актуалност, идейна и социална съдържателност, е здравата връзка с живота, с неговите преобразувания, с крупните обществени и духовни промени на нацията. Още началните стъпки на младата социалистическа литература за деца и юноши очертаха правилната насока, верните отправни точки и класово-партийни пози ции на бъдещото творчество. Неслучайно в първите години след победата на 9 септември 1944 г. писатели от всички поколения отправиха поглед към антифашистката борба и нейните герои, към саможертвата на борците антифашисти в името на свободата, към народното участие в съпротивата. Само за пет-шест години се създадоха редица значителни произведения, някои от които станаха класика. И до ден-днешен „Митко Палаузов“ и „Героите на Белица" от Марко Марчевски, „Каблешково гори“ и „Училище за смелите“ от Емил Коралов, „Ленко" от Георги Караславов, „Гемия в морето" от Мария Грубешлиева, „Колибарчето" от Калина Малина и др. са любимо четиво вече на няколко поколения пионери. В същите тези развълнувани първи свободни години някои автори си поставиха и много трудната задача да пресъздадат новия необикновен живот на нашата страна, новия необикновен герой на бурното съзидание, проблемите и въпросите около неговото формиране и проявление. Но докато антифашистката борба предлагаше изобилно богат материал, свързана беше с героичното - мотив с огромна привлекателна сила за младия читател, - с образите на смели и самоотвержени борци, то темата за новия мирен живот и героите на този живот все още нямаше изпитана жизнено правдива основа, ня маше първообрази и съществуваше най-вече в представите на творците. Ето защо и първите произведения, третиращи проблемите на качествено новия ден и качествено новия човек, в по-голямата си част бяха декларативни, емоционално приповдигнати, морализаторски и догматични. Това се отнася особено до белетрис тиката, която е и обект на настоящата статия. Намеренията бяха повече от добри, честни и смели, бих казала, но на практика" не се получиха убедителни И въздействуващи творби, тегнеше върху крилете култовският догматизъм.

Без съмнение от всички области на литературната социология най-богата с научните си изследвания, най-продуктивна в постигнатите резултати, найпозната извън тесните рамки на специалността е социологията на романа. Този безспорен факт не бива да ни изненадва. Той се обяснява със следните обстоятелства: преди всичко естеството на романа предполага една художествена правдоподобност на социалното битие; второ, романът притежава извънредно голяма популярност (това е водещ жанр, любим на всички категории читатели, той единствен е в състояние да съперничи на киното и телевизията); на трето място той е онзи литературен жанр, който най-силно се влияе от икономиката, от обменните структури и средствата на стоковото производство. Несъмнено, предложеното от нас обяснение трябва да бъде изяснено и доне пълнено. Защото е възможно някои недостатъчно подготвени читатели да доловят веднага връзката между предложената нова позиция и социологичес кото изучаване на литературата; други, опитни вече в тази област, биха могли да интерпретират социологията на литературата извън начина, предизвикан от спецификата на предмета, тъй като тя като всяка хетерогенна и „модна" област е атакувана" от твърде противоречиви перспективи и с твърде разнообразни и разнородни средства. Следователно трябва да изясня концепцията си за социологическата активност на романа, анализирайки подробно последиците от тази активност. Впрочем това ще ми даде възможност да преодолея предварителната фаза на „опипване“ и „captatio benevolente", навлизайки директно същността на нещата, да очертая точно, в стегната и ясна форма главните направления на съвременната социология на романа... без претенцията, че ще кажа всичко по този въпрос (дори не и половината от това, което може да се ка- же!). Такъв е и обектът на настоящото изследване.

В системата от пространствено-художествени символи Домът е една от средишните, най-широко използувани форми на личностно емоционалнообразно изразяване. Защото Къщата, бидейки неотменна потребност на съще ствованието, в сферата на творчеството е равнозначна с Човека. Тя повече, отколкото пейзажът, е едно „душевно състояние“. Дори репродуцирана в своя външен вид, тя разкрива някаква интимност. "1 В българската литература образът на Дома е особено често застъпван поради факта, че у нас патриархално-родовата (семейната) традиция се запазва устойчива в течение на много векове. Домът не е просто естествена жизнена среда-той е крепостта, в която българският човек устоява сред историче ските превратности. Тук се съхраняват домашният огън - знак на семейната приемственост и уют; и иконата - израз на религиозното (а до Освобождението това значи - и на народностното) самоопределяне на индивида; и чер ковните книги и букварят, които го ориентират към „големия" свят. Домът стожерът, поддържащ националните и нравствените устои на личността, e него са „снети" тежненията и на социалната общност. B Домашната символика има първостепенно значение преди всичко в прозата, където са най-многостранно разгърнати човешките взаимоотношения съдби. Къщата е възел на фабулата - оттам тръгва човекът сред големия" свят, там се заражда социалната и нравствената конфликтност. Семейната цялост е главната (без, разбира се, да е единствената) сюжетостроителна площадка, върху която се гради всяко повествуване - в това число романоепиче ското. Тя е първостепенен елемент във формирането на романовия жанр, а и фактор, предопределящ неговата жанровоисторическа продуктивност. Неслучайно Талев постави като мото към „Железният светилник" песента за семейно-родовото дърво - по този начин той изтъква семейството като най-значима сред социалните структури в българското общество. На свой ред Боян Ничев видя в нея характеристиките, които бяха най-много потребни на романа за неговото жанрово строителство - здрава социална основа (здрав корен в земята) и съзнание за социална йерархия (клоните му са зетьовете, снахите, Деверите, синовете, внуците и т. н.), за ред, социално устройство, за обществена структура".

В уводните думи към мемоарната си книга „Среща с миналото" (1977) акад. Г. Цанев пише: И сега, като пристъпвам към моите спомени, аз изпитвам известна боязън. Мъчно е да се върнеш повече от 75 години назад." Такава боязън в известен смисъл изпитвам и аз, когато сядам да хвърля един, макар и бегъл ретроспективен поглед на литературното дело на нашия юбиляр, който тези дни завършва деветото си десетилетие. Защото, да се просле ди пътят, изминат от доайена на съвременната ни литературна история и критика - това означава фактически да се очертае панорамата на литературния ни живот в продължение на седем десетилетия - от началото на 20-те години та чак до най-ново време. Един не само твърде продължителен период от националната ни история, но и наситен със съдбовни събития, изменили битието на народа ни, период, изпълнен с обществено-политически, социалнофилософски, културно-естетически процеси и явления, които извисяват националната ни научна и художествена мисъл на учудващи висоти. Задачата се услож нява и от факта, че Г. Цанев е бил не само непосредствен свидетел на цялото това бурно развитие, но е и участвувал най-активно в литературния живот на времето, прокарал е дълбоки бразди в него, преминавайки през немалко изпитания. Влюбен в литературата още от младежки години, неизменно общувал с нея и при най-неизгодни обстоятелства, дори и в окопите на фронта по време на Първата световна война, разкрила му много сурови истини, обвеян от идеите на Великата октомврийска социалистическа революция, бъдещият бележит литературен историк и критик ще остане и един от първите, който ще види обоснове социално-класовите и идейно-художествените качества на първия възторжен певец на тая революция - Христо Смирненски. И Другарувал с поета години наред, участвувал заедно с него в събрания и митинги на партията,следял отблизо неговите творби в стихове и проза, когато през 1922 г. излиза стихосбирката „Да бъде ден", Цанев ще и посвети възторжена рецензия, за да продължи и по-късно да утвърждава все така проникновено поезията на пролетарския поет. „Рецензията ми за ..Да бъде ден!" излезе във в. „Младеж", орган на Комсомола, на 12 март 1922 г. Това бе първата ми критическа работа - с нея влязох активно в литературния живот. Тя се появи почти едновременно със статията на Георги Бакалов „Червените ескадрони" (в. „Народна армия", 11 март 1922) - моята в неделя сутринта, Бакаловата в събота вечерта. Това бяха изобщо първите статии за Христо Смирненски" - споделя по-късно критикът.

Вече тридесет години всяко завоевание на творците от националния културен фронт е дълбоко свързано с атмосферата на трудово дръзновение и интелектуално напрежение, което придава неповторимост на Априлския социалистически делник. Периодът на култа към личността със своите методи на Ръководство бе задръжка за развитието на духовните сили на народа ни, грубо нарушение на ленинските норми и в областта на културата, но това състоя ние в нашия културен живот бе прекъснато с Априлския пленум. Колективното съзнание на Партията - този висш, съвършен организъм, въплъщение на най-хубавото, акумулирано в родовата памет, на висшите добродетели на класата-победителка в историческия двубой с епохата - мъдро ръководи нашето общество, предлага революционни открития за същността на съвременния свят и стимулира социалната активност на съвременника. Няма съмнение, че писателите като сплотен отряд от комунисти-ленинци, не само възприеха градивността на априлската партийна линия, но и с гражданска доб лест, с комунистическа честност и непримиримост, с художествена проницателност допринесоха много за обогатяването и задълбочаването прекъснато обновяваща се „харта" за национално развитие. на тази неВ своята знаменателна реч пред отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели (8 април 1958 г.) другарят Тодор Живков каза: „Повече между народа, по-близо до живота - ето какво е необходимо сега наймного на нашата творческа интелигенция, на нашите писатели, художници и композитори. " Тези думи най-синтезирано и ярко разкриват дълбоко демократичната същност на априлската партийна културна политика, в тях се съдържа найзначимата истина на социалистическото изкуство - неговият народностен характер, неговата неразривна връзка с животрептящите проблеми на съвремието.

Съветската литература създава най-новата „история на младия човек" (М. Горки), изследва неговия духовен свят, връзките му с живота на обществото и народа в исторически сложен период. В днешния свят все повече се изостря идеологическата и духовната противоположност на двете системи, на двете култури: социалистическата и бур жоазната. Капитализмът разклаща елементарните нравствени норми и разлага морала, това оставя неизбежен отпечатък и върху останалите форми на духовния живот в буржоазното общество. Така например още на границата на 60-те - 70-те години западната култура се открои младежко течение, назовано контракултура, чиито представители се опитваха да обосноват закономерността на идейно-философското скъсва a B не, нравствената пропаст между различните поколения, живеещи в едно общество. на В романа „Чувате ли ги?" френската писателка Натали Сарот отразява художе ствено този феномен на буржоазната култура - контракултурата, в образите на бащи деца, които от взаимно неразбиране са стигнали до взаимна омраза. Показан с стремежът на „децата" да се отърват по всякакъв начин от „вледеняващия хлад на белезниците“, с които са „оковани" от по-старото поколение. Но този шумен бунт „децата" против духовния конформизъм на „бащите" е единствено „смях в пустотата" и, както показа времето, отрицанието им е „детска болест", която не предизвика големи неприятности на „бащите" в едно общество, култивиращо моралната всепоз воленост. Краят на романа „Чувате ли ги?" е изпълнен с усещането за безизходност, за безпътица, която неизбежно очаква младите герои бунтари:,, ... Техните гла сове се сливат в смътен шум, който се отдалечава и затихва... хлопва се врата.... a сетне - тишина." Тишината означава нравствена и духовна опустошеност и в края на краищата връ щане в своя кръг, в лоното на отхвърлените по-рано ценности. Такъв е закономерният финал не само на контракултурата, но и на другите течения на Запад, които провъзгласяват отвреме навреме хегемония на младежта". Проявите на човека и в живота, и в литературата в крайна сметка винаги са свързани с проблема за приемствеността между поколенията. В социалистическото общество литературата отразява и насочва младото поколение в търсенето на свой път сред новите исторически обстоятелства. Една от особеностите на литературния процес през последните години е, че той не измъкна на авансцената на литературата един-единствен, доминиращ тип млад ге рой. Изминалите години предложиха истинско многообразие от характери. Както и преди, продължението на традициите, неразривната връзка между поколенията в литературата и в живота се изграждат върху дълбоката приемственост на революционните и народните идеали, представляващи духовната основа на нашето общество.

Сборникът със статии, обединени око ло една обща тема, беше, е и вероятно ще остане сред най-предпочитаните изразни форми на академичното литерату рознание. Неговото основно предимство е възможността един проблем да бъде интерпретиран от различни гледни точки и на различни нива, изследването му да придобие диалогичен характер, в който отделните мнения, наслагвайки се, допълвайки се и полемизирайки помежду си, да постигнат изчерпателност и дъл бочина, недостъпни за авторската монография. Ала това предимство лесно би могло да се превърне и в недостатък - проблемът все пак е един, а авторите много; между концепциите могат да зейнат пукнатини, фрагментите могат да не образуват цялостна картина, може да се получи набор от откъслечни впечатле ния, които не обхващат, а заобикалят интегриращата тема. И колкото по-широка е тя, толкова повече тази опас ност нараства - както нараства и въз можността отделните автори в стремежа си да обхванат възможно най-широк хоризонт от нея да превърнат своите статии в каталог от имена и заглавия или да обобщят мненията си до нивото на абстрактното и общоизвестното. Не смятам, че настоящият сборник е избегнал напълно тези опасности - въ преки благородните му амбиции и акту алността на засегнатите проблеми, въ преки нивото му на интернационално издание, въпреки безспорния авторитет на неговите автори. Самото му заглавие ги предпоставя: на малко повече от 200 страници са разгледани „Съвременнага българска проза и европейските социа Листически литератури" - тема, за изчерпателното анализиране на която не биха стигнали и няколко тома. Един та къв сборник би могъл да бъде или само строго концептуален, което предполага много тесен творчески контакт между неговите автори, или да остане в една 170 или друга степен фрагментарен спрямо изследваната проблематика. B случая фрагментарността е неизбежна, но това още не означава, че те мата е само формален повод да бъдат вмъкнати под една корица разнородни изследвания върху българската и европейската социалистическа проза. Тя иг рае по-скоро ролята на акцент върху същностните явления в многоплаството битне на съвременната прозанческа лите ратура и определя градивните и типологическите сродни процеси в нейния на ционален и интернационален контекст. Независимо от това, че различни автори анализират различни произведения в различни литератури и от различни гледни точки, интегриращите моменти в мнения та и оценките не са изключение, а закономерност, което говори освен за идей но-естетическото единство на социали стическите литератури и за обективни те критерии на съвременната маркси ческа критика. Освен призание за за воеванията на родната ни проза този сборник е и доказателство, че в своите основни тенденции тя не остава самотна и изолирана, че тематичният кръг, жанровата диалектика и естетиче ските и характеристики могат да наме рят своите еквиваленти в интернационален мащаб и че нейното кръвно род ство с другите социалистически литератури може да бъде не само декларира но, но и доказано. Именно в този сми съл - като обосноваващ отвореността на литературата ни към интернационал ните идейно-естетически процеси и като доказващ приложимостта на изкованите на родна почва литературоведски кри терии спрямо контекста на социалисти ческите литератури, сборникът е изпъл нил достойно своето предназначение.

Рафаел Алберти, водещата фигура в съвременната испанска поезия, е автор на разностранно литературно дело. Българският читател вече познава магията на него вата лирика, дълбоко самобитната му драма „Военна нощ в музея Прадо" и вели колепните му мемоари „Изгубената горичка". Но Алберти е автор и на интересна есеистика, която заема заслужено самостоятелно място в творчеството му. Есетата на поета, създадени през различно време, разглеждат редица въпроси на литерату рата, живописта, музиката, театъра и киното и на културния живот в Испания и Латинска Америка като цяло. Есеистичните му творби „Пейзажите на Васкес Диас", „Гълъбицата и Костенурката“, „Страхът и безсънието на Густаво Адолфо Бекер", „Заливът на сенките“, „Народната поезия в съвременната испанска лирика“, „Сре ща в Нова Испания с Бернал Диас дел Кастильо", "Злободневният театър" и други разкриват нови страни от личността и творческото дело на Алберти, показват го e като автор с многостранна култура, полемичен дух и темпераментно перо. Предлаганото тук есе „Народната поезия в съвременната испанска лирика" изнесено най-напред като лекция на семинара по романски езици в Берлинския уни верситет „Фридрих-Вилхелм" на 30. XI. 1932 г. и публикувано за пръв път в Пена през 1933 г. То разкрива тематична и естетическа близост със забележителните есета на Лорка „Канте хондо (Древната андалуска песен)" и „Люлчините песни" и еиз раз на засиления интерес на испанските поети от 20-те години към народното твор чество. Проследявайки еволюцията на испанската лирическа поезия от ХІІІ до ХХ в. и отношението „фолклор - литература" в нея, по свой път и с полемичен тон Ал берти доказва дълбоката връзка на тази поезия през вековете с фолклора и благо творното и влияние върху „поколението от 27 г.", към което сам принадлежи. Съ щевременно той дава израз на увереността си, че на тези автори тепърва предстои да превърнат в нова поезия това чудесно наследство", за да застанат редом със своя народ в настъпващите през 30-те години драматични социални конфликти. Ис торическото развитие на Испания през последните петдесет години напълно потвърди предчувствията и основанията на Алберти в тази насока.

Иван Попиванов е автор, който не се нуждае от специално предисловие. Авторитетът му на ли тературовед е завоюван твърде отдавна, а обемното му творчество е красноречиво доказателство за това. Новата му книга представя мащабно изследване на съвременната българска поезия. В нея е очевидна една сполучлива симбиоза от лите ратурна теория и оперативна критика. Почти навсякъде той говори за формата паралелно със съдържанието. Познавателният характер на творбата е предназначен не само за специалисти, но и за по-широка читателска аудитория. Това е постигнато посредством аналитичните акценти и личното откровение на критика. Често използуван похват е „вмъкването" на епизоди от живота на анализираните творци, породени от личните му наблюдения за развитието им, като същевременно изследователят вплита биографични моменти, адресирани към някои от тях. Това придава усещане за автентичност, а, от друга страна, подчер тава неговите пристрастия. Въпреки личния си афинитет към един или друг поет авторът се придържа към обективна оценъчност и не пре мълчава негативното в творчеството му. Увле кателното повествование, съпроводено с лирични" отклонения, е показателно и за умелото боравене със словото, за артистизма на твореца, за многопластовата му обозримост. На места той излиза съзнателно от литературната орбита и излага на белия лист свои размисли по социално значими, общочовешки проблеми. Най-специфич ното за методологията му еустойчивата и неизменна партийна и гражданска позиция при тълку ването и представянето на явленията в лириката ни. Книгата дава една многообхватна панорама на съвременната българска поезия. Структурата и е свидетелство за отговорността на критика при прецизирането на литературните факти. В пър вата част той предоставя на вниманието ни разви тието на творци като Веселин Андреев, Младен Исаев, Веселин Ханчев, Никола Фурнаджиев и др., които издигнаха въодушевеното си и мощно слово в защита на народа и свързаха името си с великия му подвиг. Авторът се спира и на тези лирици, чиято поезия през разглеждания период (от идването на народната власт до историческия Априлски пленум на Българската комунистическа партия през 1956 г.) отразява борчески, твор110 чески и трудови пориви". Изтъква висотата на поети с дълбок и траен принос в родната ни лите ратура: Христо Радевски, Людмил Стоянов, Димитър Методиев, Георги Джагаров и др.; вдъхновено говори за патриотичния патос, за , трудовия възход на родината ни", за така наре чената бригадирска поезия. Във втората част Иван Попиванов разглежда качествено новия етап от развитието на съвременната литература - „светлия априлски полъх", оказал възродително влияние върху лириката на Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Младен Исаев, Ламар, Димитър Пантелеев, Крум Пенев, Александър Муратов. „Изчерпателност е невъзможна, пропуските са неизбежни" - сякаш иска да се застрахова" критикът. Но това не му е необходимо: огромен е поетическият ландшафт на българската поезия. Тук авторът прави задълбочена характеристика на връзката между поезията и социалистическия ху манизъм. Теоретичните изводи са съпроводени с аргументираност при интерпретирането на поставените проблеми в творчеството на Блага Димитрова, Веселин Ханчев, Валери Петров, Божидар Божилов. Изводите на Иван Попиванов: „Няма трайна художествена изява без народност но и патриотично отношение и оценяване, без близка връзка с народа“ и „Родолюбието на най- добрите наши поети е насочено преди всичко към живота на народа в днешния ден", са илюстри рани убедително при разглеждането на патрио тичния мотив в стиховете на Петър Караангов, Първан Стефанов, Иван Динков, Анастас Стоя нов, Радой Ралин, Владимир Голев, Иван Да видков, Георги Джагаров, Павел Матев, Димитър Методиев и др. Критикът е отделил специално място и на българските поетеси, като напълно основателно счита за неуместно деленето на пое зията на мъжка" и женска". Осезателно се усеща личното му вълнение от допира до съкровената женска чувствителност. Справедливи са оценките му за Елисавета Багряна, за която той изказва Мнението, че тя отдавна вече не принадлежи само на нашия народ: за откривателското на чало" у Дора Габе. С необходимото внимание и уважение се отнася към лириката на Лиляна Стефанова, Станка Пенчева, Невена Стефанова, Лиана Даскалова, Людмила Исаева.

Монографията на Сабина Беляева изисква от читателя пълна концентрация. Тя не е от онези често срещащи се литературоведски опуси", които могат да бъдат четени и по хоризонталната система". Тук всяка дума е изпълнена със смисъл, тежи на мястото си. Духовната храна не ни се предлага напълно смляна, а още в първите страници авторката ни подготвя за такъв прочит, който предполага напрегнато интелектуално съ причастие. Чух мнения, че това било самоцелно изследване, без практическа полза, своеобразна игра на осведоменост и теоретическа подготовка. Но аз добре знам колко сериозно Сабина Беляева се подготвяше за тази своя книга, как самоотвержено поглъщаше трактати по съвременна физика, чуждестранни изследвания върху проблемите за времето и пространството в литературното произ ведение. Не крия, че и за мен първите петдесетина стразащото да осмислим как съвременният човек вижда и усеща действителността, ще рече да проникнем по-дълбоко в неговата, в нашата същност, да достигнем по-висша степен на самопознание, Разбира се, подобно осмисляне е невъзможно, ако ни се предложи само, моментна снимка", без да се държи сметка за диалектиката на промените, за историческите корени на явленията. ници никак не бяха леки за възприемане. Но инте ресът ми се разпали още докато четях, въведението". И не защото срещах непозната тематика, а поради умението на Беляева да мисли концептивно и да поставя въпроси, които трябва да вълнуваг не само писателите и критиците, а въобще мислещите хора в днешния свят. Предпоставка за разсъжденията й е марксическата убеденост, че жизнените реалии търпят преобразования в худо жествените творби от различните епохи, а тези преобразования задължително са съобразени с материала, от който е моделирана картината на света", зависят от културно-естетическите конвенции" на своето време, т.е. биха могли да ни дадат вярна представа за мирогледа и естественонаучните постижения" на века. От богатството на жизнени реалии тя избира безспорно най-важните: времето и пространството.

Книгата на проф. д-р Боян Ничев „Основи ва сравнителното литературознание" е написана с професионализъм и ерудиция, които я правят едно от най-ярките явления в българската лите ратуроведска мисъл от последните години. Авторът очертава предмета, целите и задачите на сравнителното литературознание със завидно познаване на неговото съвременно състояние, насоки, постижения и уязвими места, с опита и съзнанието на дългогодишен изследовател в тази област. Нова дума в традицията на бъл гарската научна компаративистика след реди цата трудове на покойния академик Е. Георгиев. Книгата на Б. Ничев приносно се влива в методо логическите търсения и постижения на марксическото сравнително литературознание от последните две десетилетия. Най-отличителна черта на съвременното сравнително литерату рознание (след неговия позитивистичен период, представен от френската школа в лицето на Ван Тигем и последователите му) е опитът да се създаде методологическа платформа за система тизация на връзките и сходствата, с помощта на която да се откроят закономерностите на лите ратурния процес. Известната методологическа криза на компаративистиката през 50-те години дойде в резултат на нейната изолираност от Литературната теория и история, което я пре върна едва ли не в наука за издирване на влия ния и зависимости на едно явление от друго, респективно на една литература от друга. Атаките срещу механичното отделяне на били тературните връзки (littérature comparée) от общите тенденции и закономерности (litte rature génér ale) бяха съпроводени с концептуално преразглеждане на предмета и задачите на сравнителното литературознание, на неговия понятиен апарат, за да се намери мястото му сред различните клонове на литературознанието и хуманитаристиката. Този процес има своите прогнози и резултати у представителите на Марксическата и немарксическата (западноевропейска и американска) компаративна мисъл.

От 60-те години насам в нашата поезия започнаха редица интересни процеси, които доведоха до значително обогатяване на художествения арсенал от средства за въздействие. По-важните от тях бяха: преосмислянето на традицията и взаимоотношенията традиция - новаторство с порасналия интелект и богатата информираност на художника, със стремежа му да погледне по нов начин на традиционните стой ности; общата тенденция към интелектуализация на лириката, към задълбочено ин телектуално вглеждане около човека и вътре в човека; тенденцията към засилена метафоричност в стиховете на преобладаващия брой поети. Разбира се, не става дума за това, че тези процеси липсват в поезията ни дотогава (да си припомним само колко богати на интелектуализъм са поети от по-старото поколение като Дал чев, Геров, Блага Димитрова!), а за това, че нарасна количествената им характери стика, и то рязко. Засиленото игрово начало в лириката на Валери Петров с при същите му внезапни обрати на мисълта, тънки намеци и двуплановост на изображе нието дадоха своето отражение при по-младите поети. „Априлското поколение" в лицето най-вече на Любомир Левчев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Иван Дин ков, Владимир Башев и още няколко големи имена стана носител на тези явления. По-късно (от средата на 60-те до средата на 70-те години) се заговори за „тиха та лирика" на новата вълна поети: Георги Константинов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Таньо Клисуров, Калин Донков, Иван Цанев, Борис Христов и редица други. Интелектуалното начало, а с него и ироничното виж дане на света се задълбочиха. Образите, за разлика от тези на априлските поети, се снишиха, снеха своята ораторско-полемична окраска, но за сметка на това задъл бочиха вътрешния си периметър. В стиховете на тези поети навлязоха нови сим воли - на щурчето, на пчелата (при Иван Цанев), на пешеходеца (при Николай Кън чев). Особено място в поезията зае трактовката на митологични мотиви (например при Борис Христов). Важен резултат от всичко това бяха промененият ъгъл на виж дане и променената художествена дистанция, чиято рожба беше иронията - този електрически ток, който протича неизменно при промяна на местата на полюсните крайности: лирически обект - лирически говорител - поет. При тази ситуация края на 70-те и началото на 80-те години в нашата поезия дебютираха поетите Ми ряна Башева, Георги Белев, Иван Голев, Добромир Тонев, Иван Методиев, Ру мен Леонидов, Георги Рупчев, чиито творчески светове дадоха нови измерения на символа - от игриво-пародийната му съотнесеност с традицията при Миряна Ба шева, през космическата му всеобхватност при Златомир Златанов, до ироничната му парадоксалност при Добромир Тонев.

Може би заглавието на моята рецензия отговаря сравнително точно на характера и на съдържанието, които отличават книгата на Константин Еленков. Действително това изследване е проблемно, защото авторът не се е задоволил да проследи хронологически, линейно фактите и явленията в най-новата ни лирика, както правят някои събирачи на биб лиографски сведения - акт, който е толкова полезен, колкото е и лесно постижим, - а посредством сложността и многообразието на проучвания материал търси закономерностите на развитието и дава своята интерпретаторска гледна точка. Тъкмо и поради тази особе ност ние, специалистите, пък и добре осведо мените читатели, можем да разграничим спе цификата на един подобен труд в сравнение с ония имитации на „задълбоченост", чиято ре ална последица е фактонатрупването, придру жено с много цитати, а оставено без проницателно степенуване и осмисляне. Изглежда е било неизбежно, тъй като та кава е и задачата на поредицата „В света на Литературата“, към която се отнася и книгата на Константин Еленков - да се подхванат отделни учебно-дидактически въпроси, свър зани с възприемането на поетическите произведения и с тяхната роля за естетическото и емоционалното възпитание на учащата се мла деж, преди всичко на гимназистите. Макар и не толкова често, авторът се обръща към свои те адресати, за да им внуши аргументирано възгледите си за разглежданата проблематика, за нейната широта, сложност и деликатност. Ала в случая е важно да изтъкна, че тези просветно-възпитателни моменти са въведени уместно и с мярка; че те не представляват глав ната опора на литературнокритическия анализ, който интригува не само учители, ученици, дейци на образованието, а всички нас, про фесионално посветени на поезията, или пък познаващи и обичащи я като част, и то много съществена, от съвременната ни духовна култура, от развоя на днешната българска художествена словесност.

Обикновено участието на монолога остава в сянката на живото сценично дей ствие и невинаги се осъзнава като същностно необходим за драматичния род. Но фактически монологът има свое законно място и специфични функции в изобразителния арсенал на театъра. Неслучайно монологичната условност присъства в основните етапи от развоя на сценичното изкуство, придобивайки особено респектиращ статут епохата на ренесансовия, просветителския и романтичния театър. Разгърнатото експериментаторство с експресивните възможности на монологичната форма в мо дерната западна драма безспорно има връзка със засиления интерес към вътреш ния, психологически драматизъм като глъбинен източник на конфликтно напре жение. Едва ли има друго изразно средство за по-директно и интимно проникване в невидимата душевна драма. Монологът осветява като с лазерен лъч вътрешния свят на драматичните характери, следвайки в ретроспективен или интроспективен ракурс извивките на индивидуалната психограма. Монологът създава възможност да се направи пробив в социално ритуализираните рамки на диалога и действието, като открива подстъп към дълбоко съкровеното и дълго спотайваното в душевността на героя - цяла вселена от чувства, страсти, мисли, настроения. От Монологичната форма не накърнява периметъра на диалога - те само се допълват, противопоставят и преливат един в друг, като преходите се загатват с ав торска ремарка или с нюанс в интонацията на изпълнителя. В момента, в който драматичният персонаж се стреми да постигне въздействие върху друг персонаж, диалогичното доминира, а в друг момент, когато той забравя за чуждото присъст вие и започва да мисли на глас, да разговаря сам със себе си, т. е. монологичното взима превести Наред с филигранното и многообемно саморазкритие на характерите монологът има и други специфично драматични функции - разширява по време и пространство обсега на изображението, по-конкретно предава мисленото пътуване на героите в миналото и в бъдещето, както и представя индиректно извънсценичната реалност, която има отношение към действието. Също така чрез монолога се под сказва по-нататъшният ход на събитията, което провокира съпреживяването на реципиента и насочва естетическите му очаквания. Монологът често пъти дава синтезиран изказ на авторовото послание и позиция. Ниева де опит В привидно статичните пиеси на модерния театър, които не се опират в голяма степен на добре скроения сюжет, монологичните поанти оформят пиковите моменти на драматичната парабола.omas И не на последно място монологичното измерение допринася съществено за създаване ефект на поетично наситена атмосфера, необходима за по-убедителното въздействие на стилизираните драматургични корелати на реалната действителност.

Митът, историята, легендата са привличали немалко умове на човечеството. И не само заради познавателните слементи, които се съдържат в тях или заради философ ския им смисъл, съхранил мъдростта на вековете, опита на човечеството, неговите заблуди и открития. Но най-вече заради възможностите от паралели със съвременността и нуждата да се допиташ за съвет от предходниците HH LO - Богатството и вековната валидност на митологичните структури не само са готов натрупан материал за художествено преосмисляне. Техните особености могат да уле снят писателя, но в същото време те са подводните камъни, които малцина творци успяват да избегнат. Всяко повърхностно, лековато и непремислено посягане към мита е посегателство срещу неговата същност, което във всички случаи го профанира. Ако писателят не е вникнал във всички пластове на митологичната структура, ако прави бегли и случайни паралели, ако поставя мита „на колене" пред себе си, ако си позволява груба демитологизация, която нарушава логиката и смисъла на легендата, на мита - тогава във всички случаи се създава само литературен ерзац. Анализът на някои пиеси на Йордан Радичков, Никола Русев, Константин Илиев и Стефан Цанев ще ни убеди в съществуването на няколко различни подхода към мита и неговото драматургично преображение: митът в социокултурен вариант, митът ме тафора, митът архетип, психологизация на мита, митологически паралелизъм, демитологизация - бунт срещу мита. В случая уточнявам, че става дума за подход намерение, а не за покритие на литературната реализация с предварителната творческа идея. Отношението на писателя към мита зависи от множество фактори, сред които ре шаващи са възможностите на твореца, идейните му намерения и амбиции. Разбира се, последните са в пряка зависимост от неговото светоотношение, от цялостната му идейна представа за света и човека. PRES I RRORON TH OTORRHOMEROLE ONEK e Колкото по-дълбоко е философското проникване в пластовете на съвременността и миналото, колкото повече писателят се е приближил до механизмите на социалните процеси и явления и е успял да изгради свой модел на защитна реакция срещу унищожаващи човешката същност прояви, толкова по-свободна, субективна и интелектуализирана литературната интерпретация на мита. Известно е, че неговият първичен вариант, функциониращ в устна среда, се характеризира със смислова многовалентност. Тя се предполага не само от неизбежното внасяне или отстраняване на отделни елементи при преминаването му през брънките от веригата на устното разпространение. Една история, която не е фиксирана в ограничителните рамки на писменото слово, винаги оставя свободно пространство за съзнателна, произволна намеса, която засяга нейното съдър жание.

Ще започна с въпрос. Защо, питам се, толкова често срещам в романи, повести, B разкази и сценарии от съвременни автори мотива с героя, изгубил паметта си? Напри мер „Знахар" на Тадеуш Доленга-Мостович и двете му екранизации, филма на Мишел Дреш „Минало свършено" с Мари-Жозе Нат, няколко съветски филма за следвоенното завръщане на хора със загубена памет, парапсихологически обагрения роман на Сти вън Кинг „Мъртва зона". Още размишленията на Чингис Айтматов от „Денят по-дълъг от век“ за лишаваните насилствено от памет, а с това и от род и отечество степни хора, или идентификацията на амнезията с условие за стимулация на творческия потенциал на художника в „Мантиса" на Джон Фаулз. Започва да ми се струва, че литературата и киното днес амнезията се среща едва ли не по-често, отколкото наяве. С какво толкова е удобно използването й, с какво толкова подпомага писателската задача героят, оказал се без лична памет? Литературни или извънлитературни, просто човешки задачи ли решават съвременните творци посредством тази фабула? Нещо друго - в много от случаите художественото изображение на амнезията не съответства стриктно на клиничната картина на това страдание. Нима писателите не се интересуват от реалното явление, което изобразяват? Не, тук явно става дума не за описание на за губилия паметта си страдащ човек, а за условна конструкция, която е възможност за поставяне и евентуално решаване на дадени проблеми. И така: на какви търсения съвременната литература отговаря използването на амнезията като сюжетно скеле? Не е трудно да се даде отговор: Загубата на лична памет провокира вечно актуалния въпрос за оправданието и центъра на личността, за нейното единство и предназначение. Амнезията предоставя удобни за психологически детайлизирано литературно разгръщане на тази проблематика шансове. B Този отговор обаче води към нови въпроси. Защо различните творци интерпретират по различен начин изхода от ситауцията, в която героят е изгубил личната си памет? Сходствата във фабулата предполагат ли идентичност на проблемите, чието ре шение се търси в хода на повествуванието? Защо завършекът на конструирана по сходен начин изходна сюжетна перспектива бива различен? Така амнезията си остава проблем в своя конкретен литературен живот. Нека тогава видим по-отблизо как стоят нещата.

Нов прочит на съвременната българска литература. Какво значи това? Какви културно-исторически потребности ражда един подобен повик? Какъв е хоризонтът на социално очакване, който стои зад него? Не бяхме ли свидетели на десетки нови и обновителни мероприятия, които извеждаха нашата култура все на нови, по-високи етапи, за да заглъхнат като обикновена камуфлажна кампания и да се озовем днес там, където сме сега.