Паратекстови аспекти на изява и диалог с читателя (Върху материал от възрожденската литература)

Решим ли да задълбочим наблюденията си над въздействието, над идейноестетическото съзряване и поетиката на новобългарската литература от XVIIIХІХ в., съвсем естествено стигаме до паратекстовите аспекти на книжовната творба - заглавието“, „мотото“, „посвещението“, „цитатът“, „полуцитатът“, скритият мистифициран „цитат", откъсите от писма и дневници, - т. е. формите, в които се проявява така нареченото „чуждо слово" за системата на същинския текст. В немалко от случаите тия паратекстови елементи въплъщават в резюме същността на авторовата идея, самата им формулировка е вече изразено отношение, или очертават предварително границите на търсено и очаквано въздействие, свидетелствуват за начален подтик, дошъл от други автори, от други литератури. В разбиранията си за тяхната специфика и функции възрожденският писател изминава определен път, за да стигне до съзнание за лаконизма и метафорично-многозначния характер на наслова, за съдържателния облик и пълноценното естетическо звучене на епиграфа, за вътрешно-духовния смисъл и натовареност на посвещението, за сложните преливания и противопоставяния между заряда на цитата и авторските внушения. отделните фази на тоя път паратекстовите елементи встъпват в доста интересен диалог с читателя, търсен и изграждан от тях - предлагащи му духовна мъдрост и житейски решения, предлагащи му ключ към света на творбата, на авторовото съзнание. В тоя смисъл проблемът за ролята и същността на „чуждото слово" в ед на литература, в границите на едно направление, в творчеството на даден автор, оказва, че има отношение към много от чертите, които изграждат тяхната съдържателна, формална и въздействена характеристика - в насоките на литературното общуване, на трансформационните процеси, на познавателния им заряд, на поетиката на композицията, на майсторството на изображение, на търсената многозначност и поливалентност на художественото внушение