Смехът на Лилиев

Още в 1905 г., в началото на творческия си път - че и до последните си години, Н. Лилиев е писал несимволистични стихотворения, които са „на границата“ със смешното, с хумора. Такива творби той печата по страниците на хумористичните издания от началото на века, главно в „Българан“, „Смях“ и „Оса". Колкото и да не са типично хумористични", да не предизвикват винаги традиционния жизне утвърждаващ смях, те отбелязват и утвърждават една тенденция в началното творческо развитие на поета - близост до житейския факт, до текущото в битието, към което той се отнася било с безобидна на пръв поглед насмешка, било с иронична хапливост. „Нетипичният" хумор в тия произведения е причина те да остават понастрани от погледа на литературознанието. Самият поет обаче е държал много на хумора като „присъствие" в художественото творчество. И хумористичните мотиви, пише той, осъществяват „нуждата от идеал, от вяра в живота“. Нещо повече, той винаги мисли, че присъствието на хумор в произведенията на един автор е сред най-големите доказателства за жизнеността на таланта My on И Хумористичните произведения на Лилиев имат своя специфика, която ги разграничава от тоя род творби дори на най-близкия му приятел Д. Дебелянов, както на други негови съвременници - българановци“. Поетът не създава хумор на артиста бохем, още по-малко „развлекателен" хумор. Неговият хумор наистина е „празничен" - хумор, който (както сам отбелязва) действително рядко се среща. Това е хумор на „светлата ирония“, зараждащ се в началото на века ни. „Празнич ното“ излъчване на Лилиевия хумор представлява изключително фино артистично състояние на духа, момент на лирична извисеност, насочена към поетическия му идеал - към сферите на вечното и непреходното. Докато хумористичните стихотворения на Д. Дебелянов и на повечето „българановци" са „реална област“, плод на преживяно, по-скоро „словесен инструмент, с който се постига пълно съзвучие между чувствителност и мисъл, докато за типичните хумористи на бохемата комичното е в смеха забавление, за Лилиев то е в съкровено личностното му изтънчено интелектуално самопознание. За него смешното е в удоволствието да се почувст ваш интелектуално и духовно извисен, с аристократичен финес да се отдръпваш от ефимерното скоропреходно в живота, като оставаш верен на своите нравствени принципи. И докато Дебелянов чрез хумора и себеиронията си се освобождава от догмите и каноните, тъй като самата му човешка природа е предразположена към шегата и виталната ирония, Лилиев, и когато се шегува, дори когато клейми, се вдълбочава в себе си, още повече се затваря в собствената си природа на интелектуалец.