Лилиев

В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.