Николай Лилиев на 75 години

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преди повече от петдесет години в „Демократически преглед“, „Съвременник", „Оса“, „Българан" и други вестници и списания се появяват изящните стихове на Н. Михайлов, който започва да се подписва Николай Лилиев. В тях наистина има нещо лилийно грациозно - те са сякаш бели, с цвета на девствеността, недокос нати от знойните пръсти на живота. Това са песни за слънцето, за утрото, за равното Загоре, химни на пролетта. Колко упоение, колко възторг има в това „Слънце, Слънце". Кой днес не знае „Светло утро“, „Съмна в сънните градини“, „Тихият про летен дъжд“? От тях ни лъха ведрата безоблачност на лятното утро и синята безбреж ност на лазурите над Тракия.
    Ключови думи: Николай, Лилиев

In memoriam

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С името на Николай Лилиев са свързани няколко области на нашата национална култура и литература, в които покойният безшум но и апостолски работи десетилетия наред. Елин от големите наши поети, Лилиев вгради своето име в пан теона на видните майстори на българския стих. Въпреки символизма под неговото човечно, благородно и изтънчено перо прозвъннаха пес ни на красотата и хуманността. В тях българският език разкри своето музикално и звуково вълшебство, а стихът ни стана по-гъвкав, поизящен и по-сигурен инструмент за изразяване на тънки душевни състояния. Академик Лилиев има специални заслуги за основаването на Института за литература при БАН. Той бе един от първите негови организатори и години наред вземаше най-дейно участие в работат на Института със своите обширни литературни познания и езикови култура. Смъртта завари поета като драматург на Софийския народен театър, където се разгърна неговото голямо преводаческо изкуство Овладял до съвършенство няколко европейски езика, Лилиев даде ре дица блестящи преводи на именити произведения на класическата съвременната драматургия. Благодарение на неговото тънко художе ствено чувство чуждите произведения зазвучаха на родната ни сцен с цялото свое богатство. В неговите статии и изказвания по въпросите на художествения превод се съдържаха много точни и тънки наблю дения. До последните дни той не напусна поста си като драматург, наведен над текста на нови пиеси или напътствуващ с компетентното си слово младите драматурзи.
    Ключови думи: Академик, Николай, Лилиев, Некролог

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През септември 1920 година Йордан Йовков бил назначен със за повед на министър-председателя Александър Стамболийски за чиновник при българската легация в Букурещ, където прекарал около шест години изаемал различни длъжности: „сътрудник по печата“, „секретар", и накрая, като „награда“ за съвестната му работа, поради „липса" на необ ходимия ценз, трябвало да изпълнява задълженията на... Драгоман". Въпреки служебната си заетост и тежкото си материално положение, в румънската столица той работел с истинско вдъхновение и за радост на българската култура - завършил „Песента на колелетата", написал „Старопланински легенди“ и започнал „Вечери в Антимовския хан". Животът на Йовков в Букурещ, както свидетелствуват неговите писма и спомените на приятелите му, бил тежък и нерадостен. Пълномощни министри по това време са били Тодор Недков, генерал Ив. Фичев, Георги Кьосеиванов и Светослав Поменов, които са се от насяли към писателя пренебрежително и са гледали на него едва ли не като на обикновен чиновник, нещо повече - като на разсилен. По различни поводи писателят е пишел писма на свои приятели в родината, споделял е с тях тежката си участ и ги емодел за малки услуги. Някои от тези писма са публикувани в книги и списания и са известни на българския читател. (Вж. Григор Василев, „Йордан Йовков“, 1940 и „Непубликувани писма на Йордан Йовков" сп. „Литературна мисъл", кн. 5, 1957).
    Ключови думи: писма, Йордан, Йовков, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмата на Гео Милев до Николай Лилиев, които се печатат тук, са писани в периода между 1915 и 1919 г. Взети са от личния архив на Лилиев. От запазените 7 пи сма едно е публикувано като предговор към преведени от Гео Милев стихотворения на Х. Хайне - „Избрани песни и романци". Това писмо еот 20 юни 1919 г. и цялото с посветено на Хайне. Помесетено е и в том II на Избрани произведения на Гео Милев под редакцията на Мила Гео Милева, С., 1940. Николай Лилиев и Гео Милев са били много близки, сърдечни приятели. Въ преки че Лилиев е с десет години по-възрастен, двамата се чувствуват от едно поколение, напълно се разбират по житейските и литературните проблеми, живеят с едни и същи възторзи и печали. Сродяват ги общите им културни интереси, любовта към изкуството, привързаността към родния град Стара Загора. Гео Милев е роден в старозагорското село Раднево, но смята Стара Загора за свой роден град, защото там е израснал и фи зически и духовно. По време на тяхната младост Стара Загора държи едно от първите места в страната като буден културен център, като родно място и на други съвременни писатели и поети: Георги Бакалов, Димитър Подвързачов, Иван х. Христов, Иван Мирчев, Кирил Христов. ..
    Ключови думи: писма, Милев, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Трудът на Георги Константинов идва да задоволи нарастващия интерес към личността на поета Лилиев. Поезията на Лилиев - нежна и ефирна, музикална и въздушна, грациозна и плаха, затихна заедно с упадъка и преодоляването на символизма в нашата литература. Нови проблеми изплуваха в съвременността, израснаха мъжествени и крепки творци. Кой днес чете „Химните за свръхчовека" на Пенчо Славейков, „Българските ба лади" на Теодор Траянов? Кого вълнува „Регина Мортуа"? В тези творби поетите не успяха да намерят разковничето, не видяха „истината, за която има смисъл да се пише“, както се изразява Б. Брехт в своето съчинение за „Петте трудности". В началото на века нашата литература понасяше тежки загуби. Много худож ници бяха пленници на една упадъчна естетика и философия, враждебна на реалистичното изкуство. Талантът на Лилиев също се луташе в лабиринтите на символизма. Той се затвори в собствената си смрачена поетическа кула. Изгори последните мостове към надеждата и стана Тъжен самотник. Днес не можем да не си даваме сметка за песимистичното начало в поезията на Лилиев. През мъглявините и трудно просветват зарите на неговата родна Тракия, сребърните лъчи и светлото утро на живота. Но през смътните и полувъз душни очертания на тази символистична Лирика личи виртуозното съвършенство на Лилиевия стих, превърнат в звучен, изразителен и нежен инструмент. Със своята образност и мелодичност, с девствената си чистота и снежна белота този стих заема определено място в българската лирика. Съвременният социалистически читател намира в поезията на бледите лилии скрити съкровища на човеч ност и възвишена етичност, преклонение пред красотата и благородството, които вълнуват и днес.
    Ключови думи: труд, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всеки път, когато вдигна очи към лавицата с книги, където пазя всичко онова, без което ми е трудно да си представя моето всекидневие, погледът ми неволно пада върху една малка стихосбирка с гълъбов цвят, избеляла вече от годините, коя то носи познатото заглавие „Птици в нощта“. Оцеляла по чудо от бомбардировките и от безкрайните пътешествия от жилище в жилище, тази стихосбирка с корица сецесион, на която върху голяма буква П се възправя със спокойна самоувереност птицата на мъдростта, контрастира някак необичайно със своите пъстри млади посестрими и се спотайва между тях с една малко старомодна свенливост, не особено присъща на нашето време. Родена в друга епоха, много различна от сегашната, тя идва със своето присъствие не само да възкреси в съзнанието ми един отминал етап на нашата литература, а и да ми напомни за моя пръв контакт с Николай Лилиев - един от поетите, които оказаха известно влияние върху духовната биогра фия на моето поколение.
    Ключови думи: Срещи, Николай, Лилиев

Научни съобщения и документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Не зная сега дали е така, но едно време учениците от гимназиите имаха албуми, върху цветните подвързии на които беше отпечатано Poesie, или Pour souvenir, или просто Album, а вътре се мъдреха всякакъв род пожелания, мисли на големи хора, понякога преписани, без да е посочен авторът и направо подписани от някой, комуто са харесали; мъдреха се и стихотворения, най-често стихотворения в проза“ и какви ли не изповеди или пък само: „подписът ми скромен, имай го за спомен... Възпитаниците на Свищовската търговска гимназия бяха делови младежи. Сериозната практична работа, за която се подготвяха, ги предпазваше може би от сантименталните увлечения, присъщи на младостта им. Мнозина от тях, както се знае, между тях и синове на заможни родители, вече мислеха за несъвършенствата на общественото устройство, четяха социалистически книги и вестници, мечтаеха за бъдещето, подготвяха се за борбата, която предстоеше, за да се преустрои обществото. Николай Лилиев попадна в търговската гимназия случайно и по недоразумение, което остава съдбовно в живота му, защото е слаб да го отстрани, а то властно му се натрапва и по-късно. В Свищов той вече изпъква между съучениците си със своята склонност към поезията, те го помнят като рецитатор на Ботев и Полянов. Но той учи старателно уроците си и чете на български, руски и немски не само поезии, а и философска и политико-икономическа литература. Какво участие е вземал в препирните по тогавашните злободневни политически въпроси, особено по разногласията между тесни и широки социалисти, не можем да знаем. Какъвто е бил свит може и никак да не се е проявявал в тях. Но много показателно етова, че когато през януари 1903 г. неговият приятел и съученик Цоню Стоянов Герганов от Дряновското село Керека, му поднася своя албум с молба да напише нещо за спомен, Николай Михайлов не използува хубавата хартия, за да остави там някое свое произведение, нито преписа чужди стихове, а сподели мисли, които наистина го вълнуваха и които беше много уместно да изтъкне на един ученик, очевидно отдаден на подготовката си за стопанки деятел:
    Ключови думи: Младият, Лилиев, светлината, Нови, документи

Спомени

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За първи път го видях, когато постъпих на работа в Института за литература. Той беше член на Научния съвет на института. Бяха дошли с Константин Петканов на някакво заседание. Направи ми впечатление одухотвореното лице на поета, неговия тъжен поглед, който излъчваше толкова нежност и благородство. Точно тогава усилено се подготвяше сборникът със студии за Иван Вазов, по случай сто години от рождението му. Николай Лилиев участвуваше в редакционната колегия. А една година преди това излезе сборник със спомени за Вазов, редактиран само от Лилиев. Той е трябвало да издири и събере материалите, постоянно да подканва авторите да ги предадат. Тази задача не е била никак лека. По-късно сс архива на Елин Пелин в Института за литература попадна една пощенска картичка, написана в хумористични стихове, в която Лилиев моли големия писател да му изпрати спомените си за Вазов. От тази духовита пародия на Вазовото стихотворение „Крали Марко" личи колко го е измъчил сборника със спомени. Тъй като писмото се е загубило, ще го цитирам приблизително, по памет:
    Ключови думи: Моите, Спомени, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сърдечно приятелство е свързвало Георги Райчев и Николай Лилиев още от 1908 година. Тогава двадесет и шест годишният Райчев напуска завинаги прашните провинциални канцеларии и пристига в София с глупавата мисъл да стане голям писател". Но столицата не го посреща с отворени обятия, а с пълно безразличие и безработица. Със седемдесет и четири лева в джоба, с голям, пълен с ръкописи куфар ис помътена от смътните идеи на модернизма глава той се лута безпомощно из студения град, бързо свършва парите си и няколко месеца жестоко гладува. Единствените му познати и загрижени за него хора са двамата старозагорски поети Николай Лилиев и Димитър Подвързачов. Те усилено му търсят работа и най-сетне успяват да го наз начат при себе си като писар в 111 Софийска мъжка гимназия „Гладстон“, където Лилиев е преподавател в търговския отдел, а Подвързачов - секретар. Тяхното при ятелство Райчев дълбоко цени до края на живота си. От глухата провинция той изведнъж попада в самия водовъртеж на културния живот у нас, сред елита на тогаваш ната ни духовна интелигенция.
    Ключови думи: писма, Георги, Райчев, Николай, Лилиев

Научни съобщения и документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димчо Дебелянов и Николай Лилиев се запознават през лятото на 1907 г. в село Долна баня, Ихтиманско. Там Лилиев работел в дъскорезницата на Сребърникови - водел търговските книги. Димчо Дебелянов - млад, почти юноша, току-що завършил гимназия, пристигнал през ваканцията на гости на сестра си Мария Григорова. Той вече бил чел няколкото печатани стихотворения на Николай Михайлов и веднага се сприя телил с него.
    Ключови думи: неизвестни, писма, Димчо, Дебелянов, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Лилиев се появи в нашата литература в началото на века, почти едновременно с Дебелянов. Тогава Яворов изживяваше трагично крушение на своите младежки идеали. Неговият тревожен, неспокоен дух се луташе в кошмарните бездни на безверието. Той беше станал много податлив на песимистичното светоусещане на символистичната естетика. Спонтанно, по необходима вътрешна повеля големият поет проправи път на една за късняла литературна мода, по която се увлякоха поетите от младото тогава поколение - Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Тео дор Траянов, Гео Милев, Христо Ясенов и други. В своята родина - Франция, тази школа се оформя през 80-те години на миналия век. Всеизвестно е, че в основата на символизма стои найкрайният субективизъм, безперспективната философия на една уморена, изхабена вече психика. Би било обаче грубо вулгаризаторство да смятаме, че представителите на символизма са съзнателни идеолози на буржоазията и крепители на нейния ред. В по-голямата си част те са хора с високи ду ховни пориви, ужасени и отвратени от заобикалящата ги пошлост и хищ ност, които търсят спасение в света на химерите, на самовглъбяването. Символизмът, колкото и да е упадъчен по своята същност, е отрицание на еснафщината, но отрицание пасивно и безвредно за господствуващата система.
    Ключови думи: Стихът, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    а улица „Аспарух" 61 в къщата на писателя Тодор Влайков се намира скромна вегетарианска гостилница. Посещават я толстоисти - вегетарианци, студенти и неколцина интелектуалци. Без да се е отказал от месната храна, Андрей предпочита растителната. Този ден, в късния обеден час, когато влиза там, на една маса са останали само двама посетители - Македонски и до него едър скромен мъж с добро лице. Като вижда приятеля си, Македонски, с израз на човек току-що направил откритие, махва с ръка енергично към Андрея, става и без да скрива задоволството си, представя двамата непознати един на друг: „Николай Лилиев - Андрей Стоя нов. Бъдете приятели!" Прозорливият Македонски, който докрай остава предан на Андрей и никога не можа да го приближи до себе си, се надява, че двамата - Николай и Андрей - еднакво мечтателни и самотни, ще могат да намерят един в друг желания приятел. Още повече поетът обича музиката, а музикантът - поезията. И не е странно, че тази вечер техните пътища водят към една и съща цел - към камерния концерт на Сашо Попов и братя Владигерови. Ще слушат концерт за две цигулки от Бах, сюита от Московски и серенада от Зиндинг. Пролетта на 1919 г. носи на Андрей началото на едно голямо приятелство - най-голя мото приятелство в неговия живот. Един ден той върви по улица „Солунска“, а срещу него усмихната приближава Дора Габе. - Искате ли да Ви запозная с моя съпруг? Елате! И го повежда към дома си. Тук Андрей Стоянов се запознава с Боян Пенев. Двамата мъже са чували един за друг. Първата среща утвърждава чувството на уважение и скоро прераства в приятелство. Мекият и приятен теноров глас, спокойните движения и походка, непринудените обноски, сърдечната усмивка - всичко у Боян Пенев излъчва благородство и хармонична душевност и привлича Андрей. Наскоро след тази първа среща той не може да се удържи да не направи пак посещение на съпрузите Пеневи. Но един безразличен отговор — „излязоха“ - го връща разочарован.
    Ключови думи: приятелството, между, Андрей, Стоянов, Боян, Пенев, Николай, Лилиев

Научни съобщения, материали и документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Много моменти от жизнения и творчески път на Николай Лилиев станаха известни едва след смъртта му енни са книгите, които му посвети Георги Константинов. В тях намират място както лични спомени и бележки, натрупани в продължение на многогодишната им близост, така и разкази на съвременници и близки на поета. С Г. Константинов Лилиев есподелял свои мисли, оценки, радости и огорчения. Освен това Г. Константинов използува и запазената богата кореспонденция на поета - изключително ценни документи за живота на цяло поколение изтъкнати представители на нашата интелигенция. 2 Към изнесеното от Г. Константинов искаме Лилиев, които се пазят в архива на Б. Пенев. 3 да прибавим няколко неизвестни писма на Б. Пенев принадлежи към „необикновените приятели" на Лилиев, към онази неголяма група поети, критици и мислители - Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и др., чиито взаимоотношения надрастват рамките на обикновеното и стават факти от културната история на България. Познанството на Николай Лилиев с Боян Пенев, станало случайно през 1907 г. една нош в пощенския файтон за Долна баня, прераства в истинска дружба, в трайно дългогодишно съ трудничество. В архива на Лилиев литературният критик Георги Константинов е намерил само няколко делови писма и заключава, че двамата не са давали словесен израз на своите взаимни чувства "5. Писмата от архива на Боян Пенев обаче говорят, че Лилиев, особено когато се намирал далече от България, е чувствувал нужда да сподели със своя предан приятел, писал му е дълги, топли писма, в които не липсва и словесен израз на онова обаяние, което Боян Пенев еимал над Лилиев. В писмата си поетът нееднократно признава нуждата, която е чувствувал от непосредното общуване с Б. Пенев. „Сякаш София овдовя,
    Ключови думи: писма, Николай, Лилиев, Боян, Пенев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмата на Асен Златаров, които се намират в архива на Николай Лилиев, колкото и малко на брой - пет - са ценни, защото отварят непрочетена страница от книгата на неговия живот. В тях той пише, че сказките, от които ние на времето сме били във възторт, и кабинетната му работа на учен опустошават неспокойната му душа. Златаров е представител на онова поколение, което изнася на своите плещи две войни - Балканската и Първата световна. След тях „Никога вече война" е лозунг в ръцете на народите Той се подема от писатели, общественици, политици. Николай Лилиев превежда „Огънят от Анри Барбюс. Сладкодумецът Асен Златаров е неофициален пратеник на мира. Но той не есамо негов апостол, не само сказчик по научни и философски въпроси, не само развява знамето на Лилиевата поезия из цяла България, а е и крайно състрадателен и нежен. В 1922 г. Златаров е във Враца и говори за автора на „Птици в нощта". От разлепените афиши освен заглавието „Поетът на душата - Николай Лилиев" узнаваме и това, че парите от продажбата на билетите се пращат на поета, който е тежко болен във Виена. По-късно между двамата приятели не става дума за подаръците. Лилиев мисли, че големия пакет, който Свето слав Минков му донася в поликлиниката, праща някоя богата софийска дама. За хуманната постъпка на Асен Златаров той узнава едва през 1933 г. А в последните дни на живота му, при страшни мъки, някой му казал, че Лилиев бил болен, той повтарял бедният Николай, бедният Николай, и той ли страда!.…
    Ключови думи: писма, Асен, Златаров, Николай, Лилиев

Научни съобщения. Документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През декември 1975 г. в дома на Павла Жекова - гр. Шумен, ул. „Цар Освободител" 62- бяха открити съвсем случайно две писма на Николай Лилиев, адресирани до Екатерина Александрова Владигерова. Тези писма са страница от една продължителна, дълбока и трайна дружба между Н. Лилиев и семейство Владигерови. Те потвърждават досегашната ни представа за Лилиев, но и я допълват. Н. Лилиев и П. Владигеров са не просто отдавнашни съседи, които често се срещат по улицата, а незаменими приятели, движещи се в кръга на изтъкнати учени, актьори и писатели: Б. Пенев и А. Златаров, Д. Подвързачов и Г. Райчев, Н. Райнов и Т. Траянов, Н. О. Масалитинов и Иван Димов... Запознаването им става през 1918 г. в дома на Б. Пенев. По-късно Лилиев се запознава с майката и съпругата на П. Владигеров. С огромна култура и удивителна психологическа проникновеност, Н. Лилиев става учител на мнозина артисти. „Славният, добрият, безподобният Николай" (Д. Подвързачов) се раздава непрекъснато. Кабинетът му в общата сграда на Народния театър и Народната опера, където е дългогодишен драматург, става негов дом и своеобразен културен салон. Този разностранен и фин човек, отличаващ се с изискан вкус към поезията и драматургията, музиката и живописта, има такова верую: „Животът ни, добър или лош, минава. Най-важното е това, което остава след него, 4 Н. Лилиев подтиква някои свои приятели, например Д. Дебелянов, да превеждат изтъкнати европейски писатели. Той сам е превъзходен преводач (през 1920 г. превежда и либретото на „Риголето"). По препоръка и настояване на Лилиев Панчо Владигеров написва музика специално за Народния театър - към „Еленово царство" от Г. Райчев и към „Ветрилото“ от К. Голдони. 5 Особено голяма е ролята на Н. Лилиев за написването и представянето на единствената опера на П. Владигеров - „Цар Калоян" (1936): създава либретото по романа „Солунският чудотворец" на Фани Попова-Мутафова, обръша вниманието на Владигеров върху хоровите и балетните изпълнения, съобразява изобщо музикалната творба със сценичните изисквания. Красивият език, музикалните и импровизаторски качества на Лилиев допадат на композитора. Дори Владигеров счита Лилиев за съавтор на произведението си. „Да не бях срещал Николай Лилиев - казва той, - никога нямаше да напиша опера.
    Ключови думи: писма, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още приживе на Яворов започва неговото силно въздействие върху младите творци в поезията ни. В началото на века те го признават не само за свой учител, но и за пръв застъпник на оня стил, който искат да наложат практически теоретически. Ще припомним, че руските символисти, когато търсят исторически обосновки на своите естетически позиции и връзки с миналото на руската култура, за да установят една нова традиция, сочат за свои учители и предшественици Лермонтов и Тютчев. Пушкин е за тях много слънчев, класически ясен и логичен поезията му не е съзвучна с болезнените интонации на изтерзаните им души. На същите основания и нашите символисти, които отричаха Вазов и дори Пенчо Славейков (въпреки че той е в същност техният идеен вожд), сочеха винаги Яворов за свой предшественик. Създаденият от него нов модел на българския стих е за тях съвършен образец на модерната поезия. Яворовата поезия е най-чувствителната струна на обществения живот през 90-те години на миналия век и през първото десетилетие на нашия. Тя доказва силно изявеното гражданско начало в литературата на 90-те години, активната обществена ангажираност на българския творец, връзките му със социалния ко лектив. Яворовата драматична социална лирика („На нивата“, „Градушка", „Арменци" и др.) е между най-ярките манифестации на основния дух и патос на десетилетието. В същата степен това важи и за символистичните му стихове от началото на века. В тях за пръв път се проявяват новите черти на херметичния душевен мир на извънсоциалната интелектуална личност. Докато 80-те и 90-те години са време на интензивен обществен живот (на това се дължи доминиращата роля на прозата в тогавашния литературен процес), то първото десетилетие на нашия век евреме на рязко отдръпване от политическите борби, на скъсване връзките между личността и околния свят. Яворов пръв потъва в драматичните видения на интимното си битие и във философската проблематика, наложена от времето. Той е в центъра на силното лирическо движение в българската литература от първите години на ХХ в., когато по неговия път тръгват плеядата млади лирици - от Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов до Теодор Траянов Николай Лилиев. Могат да се направят интересни паралелни съпоставки И между Яворов Лилиев - особено с ония песни на Яворов (като „Желание“, „Чудак“, „Есенни мотиви"...), в които трепти успокоена тъга, тихо и мъдро прозрение в преходността на живота. Очевидно е, че в известни насоки поезията на Лилиев завършва прочистени, изяснени и възвишени - някои Яворови предчувствия и усети за природата и човека, за смъртта и вечността на битието.
    Ключови думи: Яворов, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Предлагаме на съда на читателите необикновени писма - фигурата на Димитър Подвързачов винаги е оставала в сянката на изключителните му приятели Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. А те, неговите приятели, многократно признават, че му дължат много, че магнетичното въздействие на неговата духовност им е давала сили, че богатата му култура и умението му да поддържа приятелство или просто да живее истински ги е подкрепяло в тежки минути. Писмата на Подвързачов до Лилиев ще ни помогнат да проникнем във вътрешния свят на твореца, да видим неговото обкръжение в интимен план, да усетим тревожния пулс на епохата, в която живее. Благодарение на достигналите до нас епистоларни шедьоври (а читателите ще се убедят, че някои от тези свръхискрени изповеди са епистоларни бисери, каквито в бедната откъм документални свидетелства българска литература има малко) ние може би ще за почнем да гледаме с по-други очи позабравеното дело на този организатор на „идеалната поетическа комуна“, който почти никога не се сеща за себе си, който пилее щедро своя талант в съвети, който живее за приятелите си. От писмата към нас отправя своите съкровени мисли един страстно обичащ живота човек, който изпада в смъртна тъга далеч от приятелите си, който винаги и навсякъде живее в света на изкуството, на поезията, но осъзнавайки отровната атмосфера на чуждото за изкуството общество, със сдържана ирония изповядва своята донкихотовска мисия. Възхищава ни уме нието му да надмогва трудностите, да се смее лукаво над себе си и изтръпваме пред мъката му, когато, измъчен до крайност от своето канцеларско ежедневие, изплаква: „аз не виждам никъде смисъл, цел, право за съществуване, не виждам защо трябва непременно да се живее... Особен смисъл има за нас писмото от 11. ІІІ. 1906 - то звучи като неповторимо верен портрет на поколението, към което принадлежи Подвързачов. „Ние сме хора с отровна под кваса..." - казва той и от неговата пространна изповед, посветена на мъката по изгубеното, на страшното съзнание за разминаването с истинските житейски идеали, за сетен път се убеждаваме в изключителната духовна чистота на това поколение, навлизаме в дълбоките причини на неговата все още не докрай разкрита в критическата литература трагедия.
    Ключови думи: Непубликувани, писма, Димитър, Подвързачов, Николай, Лилиев

Научни съобщения. Документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

    Ключови думи: Новооткрити, писма, Димчо, Дебелянов, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.

    Ключови думи: Новооткрити, писма, Димчо, Дебелянов, Николай, Лилиев

Статии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В едно писмо до Лилиев Димчо Дебелянов се обръща към своя приятел с думите: „Обитателю на светлокрасивите надзвездности". Тази характеристика е много вярна. Но поетът далеч не блаженствува в тези светлокрасиви надзвездности", защото там той търси убежище, потресен и отчаян от ужаса на земния живот, към който не е равнодушен. През 1915 г. Лилиев споделя с Гео Милев: „Велики иреалисте, от полета на върховната реалност ти праща сърдечен поздрав един от многото, за които реалността беше може би кошмар. " А в друго писмо до Гео Милев четем: „И аз съм добре и се мъча да живея. "3 „Светът е далечен, престъпен и тып" - изплаква поетът в едно стихотворение. И да не беше символизмът модно течение в българската литература по времето, когато Лилиев се изгради като творец, неговите стихове пак щяха да бъдат така тъжни и безнадеждни. Той в противовес на Ясенов е вътрешно предразположен към меланхоличните настроения на символистичната поезия. Този нежен поет като че ли е роден със скръбна душа. Той е напълно не- приспособим към грубата, овълчена действителност. Всяко съприкосновение с нея го наранява жестоко. В спомените си за Димчо Дебелянов Лилиев пише: „Това пътуване в никуда", което често предприемаше Димчо Дебелянов, не беше бягство от живота", както е прието да се казва - по-скоро бягство пред ужаса да живееш живота на своите себеподобни, бягство от една позорна действителност, която не можеш да приемеш и обикнеш. " Същото би могъл да каже и за себе си. Лилиев се чувствува вън от света, прокълнат като Ахасфер да не намери покой и място в този век на хищно изтребление". Той се появи в нашата литература в началото на века почти едновременно с Дебелянов. Тогава Яворов изживяваше трагично крушение на своите младежки идеали. Неговият тревожен, неспокоен дух се луташе в кошмарните бездни на безверието. Той беше станал много податлив на песимистичното светоотношение на символистичната естетика. Спонтанно, по необхо дима вътрешна повеля големият поет проправи път на една закъсняла литературна мода, по която се увлякоха поетите от младото тогава поколение - Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Гео Милев, Христо Ясенов, Ем. Попдимитров и др.
    Ключови думи: Поетичният, свят, Лилиев

Писма

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ти си извършил една славна работа, като си се сумясал пръв да изоставиш „Вие“, „Господин" и пр. Без да съм нито по произход, нито по наклонности някакъв салонен манекен, аз, кой знае как, съм дълбоко възприел тези студено официални обноски и трудно напускам пръв това „Вие", преди да се сближа с човека, и навярно с тебе бих карал същата комедия, а то е на истина комедия!
    Ключови думи: писма, Димитър, Подвързачов, Николай, Лилиев

Писма

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмата на Николай Лилиев до Христо Герчев, които публикуваме тук, са писани в пе риода от 1906 до 1909 г. Неизвестни досега, те бяха предадени в Националния музей на бъл гарската литература от дъщерята на Христо Герчев заедно с голяма част от неговия архив. Запазени са общо 12 писма и пощенски хартички: десет от тях са писани в Лозана, Швейцария, през юли-август 1906 г., едно писмо е изпратено от Йена, на път за България, а последното - от 1909 г. - Лилиев пише вече като студент от Париж. Името на Христо Герчев не се среща често в широко известния кръг от приятели, за които така подробно пише Георги Константинов в книгите си „Едно необикновено приятелство" „Николай Лилиев сред своите приятели". И Самият Лилиев в по-късните си спомени и разговори също не споменава за този свой дру гар от ранните студентски години, с когото, ако се съди по изповедния тон на писмата, го с свързвало не само литературно приятелство. До началото на 1906 г., когато за минава да следва в гр. Йена, Германия, Христо Герчев е основен учител в Шумен. В ръкописния му спомен „Моята скромна книжовна работа" (1965 г.) намираме данни за тогавашната му литературна дейност, включваща твърде разно142 1 Ръкописът се съхранява в ОДА - гр. Шумен, фонд 683-к, оп. 1. посочни творчески изяви - от стихотворни опити, критически бележки и преводи до сериозни монографични трудове, предимно в областта на диалектологията. Едва 23-годишен, Герчев с автор на немалък брой публикации: за първи път името му се появява в печата през 1903 г. като преводач от руски език; на следващата година списанията „Българан“ и „Пролетна заря" поместват няколко негови стихотворения и стихотворни преводи на Скиталец. През 1905 г. Герчев е вече активен сътрудник на сп. „Българска сбирка“, „Учителска мисъл" и в. „Общо дело", които печатат негови литературни бележки и рецензии за нашии руски писатели. По същото вре ме във Варна с псевдонима Немил-Недраг са издадени преводите му на Чеховите пиеси, Вишнева градина“, „Три сестри“, „Чайка“ и „Вуйчо Ваньо".
    Ключови думи: Новооткрити, писма, Николай, Лилиев, Христо, Герчев

Статии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Някога критиците и читателите на Траянов видяха в него най-яркото изражение на българския дух, на непокорното древноезическо скитско начало, усетиха в стиховете му непокорството на исихасти, адамити и богомили. Лилиев, чието творчество беше най-близо до основните естетически принципи на символистите (поетичен език, различен от грубия език на прозаичното всекидневие, превръщането на образа в символ, в знак на духовното преживяване, на скритото „аз" на поета и на невидимия глас на нещата, извеждането на контрастното до общото - до космоса, до идеите, до абсолютното и неговите координати - безкрая и вечността), бе възприеман като представител на космополитното, на индивидуалистичната поезия, откъсната от живота и актуалната съвременност, от националните извори. Лилиев бе отричан като безполезен поет и от довчерашните си приятели и съмишленици по пътя на символизма като Л. Стоянов (който пише отрицателни статии за него на страниците на сп. „Хиперион", а по-късно във в. „Щит"), и от тези, които, за да вървят напред, да творят нова естетика на делничното, на всекидневното в поезията, на прозаизирания език и нова, предметна образност, като Далчев, воюваха заедно с кръга „Стрелец“ с обая нието на Лилиев, стремейки се да го преодолеят в собствената си душа и поезия. Едва през последното десетилетие нашата литературна критика можа да види у Лилиев не само създателя на блестящ със своята виртуозност и музикалност стих, не само поета, който можеше да превръща езика в настроение и музика, но и изразителя на най-тънката душевност на българина, предста вителя на моралната чистота, кристално чистото, безумно синьо небе на нашата поезия; да види в негово лице поета на своеобразната духовна съпротива срещу жестоката буржоазна съвременност - съпротивата на нежността духовната устойчивост, да почувствува бледата светлина, излъчваща се от сърцевината на една невероятна по своята чистота и духовен финес поезия
    Ключови думи: Николай, Лилиев, Поетът, жадуваната, хармония

Писма

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В Централния държавен исторически архив (ЦДИА) се съхраняват хиляди ценни и инте ресни материали и документи за нашата и световната история по политически, стопански, кул турни и други въпроси. В личните фондове има и много писма, ръкописи и други материали от наши писатели и културни и обществени дейци, които са богат извор за научно изследване. Работейки над справочника „Български писатели" (заедно с Георги Константинов и Цве тан Минков), който излезе през 1961 г. (и подготвяйки ново издание), попаднах на интересни писма от Николай Лилиев до известния наш поет, драматург и преводач Асен Разцветников (ф. 142, оп. 1, а. е. 310), които представляват научен интерес. Публикувам ги по-долу, като изоставям няколко визитни картички и телеграми по случай Нова година, имен ден и пр. Освен това публикувам и една рецензия на Лилиев - Иван Вазов на руски език", - която съхранявам в личния си архив и която досега не е видяла бял свят. Разцветников има отдавнашно познанство с Н. Лилиев. В началото на 30-те години те започват кореспонденция, която продължава до смъртта и на двамата. Писма от Разцветников до Лилиев се съхраняват в личния архив на Лилиев. (Вж. БИА. НБКВ, Ф. 719, а. е. 257.) 1 Драги Асене Разцветников, Добре, че не ви намерих: така по-лесно ще мога да повторя молбата си, без да видя гримасата на лицето ви, без да чуя повторно думите ви, че не мислите да превеждате одата на Шилера „An die Freude". Ако не ви е възможно, върнете на Г. Константинов нотите и стихотворенията (оставям ви книгата на Тютчев - там е поместен преводът на „Песнь радости", стр. 271). Щом Тютчев е превеждал тази ода, ако намерите свободно време - защо да не я пре ведете вие на български? (Не мислете, че се шегувам - аз само ви моля да преведете три строфи и трите куплета, всичко тридесет стиха за 6 дни - по 5 стиха на ден!) Много ще ви благодаря, ако ви бъде възможно да свършите и тая работа, работливи Асене Разцветник! София Четвъртък 2 ч. сл. пл., 16 април 1931 До виждане Н. Лилиев
    Ключови думи: писма, Николай, Лилиев, Асен, Разцветников

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Отговорът на въпроса, как поправя даден творец, би завършил само с емпирични натрупвания, с ненужно изследване на талаша", останал след създаването на творбата, ако не ни -доведе до необходимостта от отговор на друг вид въпроси - защо се поправя, какво ново са внесли поправките (или преработките)* в идейно-методологическо и естетическо отношение, най-сетне - как но (на ново равнище) взаимодействието между изследваните варианти функционира не само спрямо окончателния вариант, а и спрямо развойните линии на творчеството на автора, които са детерминирани от променената социално-естетическа среда. Само при това положение текстологичните операции биха имали значение на операции от аналитичен тип, биха подпомогнали вникването в психологията, творческото умение, морала на автора. Но те биха подпомогнали и нещо много по-важно от гледна точка на конкретния анализ на интересуващата ни творба - съпоставката на различните варианти ще ни разкрие не само мъките на творчеството, но и основанията на това творчество. Заложените в окончателния текст идеи и мотивноформалната им дълбочина ще се разкрият във възможно най-изкристализиралия си характер. Това е в края на краищата пътят, по който може и следва да се преодолеят опростенческо-дидактическите прийоми на заниманията от текстологически характер. И така - пред нас са четири варианта на поемата „Градът" от Николай Лилиев: 1. В сп. „Наш живот" от 1912 г., кн. 3-4, с. 132. 2. В писмото на Николай Лилиев до Николай Райнов от 2 март 1915 г.* 3. В стихосбирката „Птици в нощта" от 1918 г. 4. В стихосбирката „Стихотворения" от 1932 г. ** Именно последният вариант на поемата се смята с пълно основание за нормативен, всички по-късни издания на Лилиевата творба са съобразени само и единствено с него. Един поглед върху посочените по-горе варианти ще ни доведе до следните по-характерни наблюдения: А. Пунктуация - очевиден е стремежът към опростяване, изразен най-ясно в постепенното премахване на запетаята с тире(-)и тирето(-) за сметка на запетаята (, ).Първите два знака са по-претенциозни", те привличат повече вниманието върху себе си, докато запетаята поради значително по-честата си употреба не изисква акцентуване на читателското внимание. Оче видно постът, поначало твърде чувствителен към всички естествени промени в езика ни, и тук следва тенденцията към пунктуационно опростяване на българската графика. Примери в това отношение има много, но те едва ли биха интересували читателя, поради което му предлагам да приеме на вяра твърдението или пък да направи сам сверката. С пунктуационните измене ния е свързан и въпросът за изписването на отделни думи с главни букви. Маниерното изписване на „Нужда“, „Те“, „Тълпи“, „Градът" и т. н. в 1. и 2. се заменя от по-опростеното. изписване с малка буква. И тук, както и в споменатия случай с пунктуационните редакции, поетът явно се съобразява с измененията на новото време.
    Ключови думи: Поправките, Николай, Лилиев

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Известният наш поет академик Николай Лилиев е притежавал богата библиотека. Запа зената част от нея наброява над 3000 тома. Разнообразието на тази сбирка е голямо, като се има предвид, че Лилиев е известен преводач, дългогодишен драматург на Народния театър „Иван Вазов", следвал е в Лозана и Париж, поддържал е контакти с всички съвременни български поети и писатели. Наред със стихосбирките на български и чужди автори се редят произведенията на българската, руската, западноевропейската драматургия, антични трагедии, книги по литературознание и езикознание, по философия, психология и социология, театрално дело и сценично майсторство, театрознание и изкуствознание, книги по право, биографии на известни артисти, писатели, юби лейни сборници, издавани в чест на наши известни учени, мемоари, книги по фолклор, педагогика, история, география, пътеписи, справочни издания, енциклопедии и речници. Има запазени цели годишнини на известни литературни списания, издавани у нас и в чужбина. Първи сведения за любовта на Лилиев към книгите срещаме в спомените на негови съученици и приятели: „Влечеше го литературата. Там беше сърцето му... Николай беше почти беден, нямаше пари да си купува книги и вземаше от моята библиотека" (инж. Г. Стайнов, брат на акад. П. Стайнов). Литературният критик Георги Константинов, член на голямото семейство на Лилиев, споделя: ....искаше да съсредоточи своите сили в духовни дирения, да принадлежи изцяло на иде алите за поезия и красив живот и защото още от юношеските си години за него най-възвишеното човешко дело беше самопожертвуванието, "2 За четенето Лилиев смята, че то е възприемане на духовни ценности, съхранени в книгите, и само по себе си е творчество: „Винаги, когато съм живял с някоя своя идея и когато съм искал да пиша, съм се питал: „Можеш ли да кажеш нещо, което не е казано преди тебе?" Затова пред почитам да чета. И четенето е творчество, "3 Още в Свищов той чете на български, руски и немски не само поезия, а и философска, политико-икономическа литература. В писмо на Ружа Фъртунова, братовчедка на Лилиев, до Димитър Подвързачов се споме нава: „Видях се с Николая, той си е изписал французски книги; имаше и двама философи - Спи ноза и не зная още кой. Казва, че ще чете философия, един ден да може да критикува... Николай тази вечер ми остави една книжка - Философия на егоизма - Ницше, Ибсен, Щирнер. "4 Вече двадесетгодишен, Лилиев сам си изкарва прехраната, успява да си купува книги и получава български, руски и френски списания. Познава Хайне в оригинал и се опитва да прави първите си преводи.
    Ключови думи: библиотеката, Николай, Лилиев

Обсъдени научни трудове

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Националните тържества в Стара Загора - родния град на поета Николай Лилиев - за почнаха на 5 юни 1985 г. с двудневна научна сесия в Профсъюзния дом на културата. Организатори на тържествата бяха Съюзът на българските писатели, Съюзът на преводачите в България, ОК и Обк на БКП, ОС и ОбС за културата в Стара Загора, Институтът за литература при БАН, Националният музей на българската литература в София, Друже ството на писателите и Дружеството на пре водачите в Стара Загора и Домът „Литературна Стара Загора". Ha откриването на научната сесия присъствуваха Иван Бозев - секретар на ОК на БКП, Златка Михова - зам.-председател на ИК на ОНС, Йовчо Йовчев - председател на ОС за култура. Във встъпителното си слово Симеон Първанов, секретар на ОбК на БКП, съобщи на старозагорската общественост ре шението на ЮНЕСКО за чествуване на Ни колай Лилиев по света, което още веднъж показва огромното значение на културното му дело не само за България, но и за света. В трите заседания на сесията, ръководена от Иван Сарандев - ст. н. с. в Института за литература при БАН, бяха изнесени 32 доклада и научни съобщения. В работата на сесията взеха активно участие научни работници и специалисти от Института за литература при БАН, СУ „Климент Охридски“, Института за музика, ПУ „Паисий Хилендарски", ВПИ - Шумен, Националния музей на българската литература, музея „П. К. Яворов“, музея „Ангел Каралийчев", музея „Никола Вап царов" в София, литературни критици, културни работници от Стара Загора. Специално внимание участниците в сесията отделиха на основния доклад на доц. Елка Константинова, ст. н. с. от Института за литература при БАН, на тема „Николай Ли лиев - личност и творчество". С присъщата страст на изследовател на българската лите ратура Е. Константинова говори пламенно и вдъхновено за обаятелната личност на нежния лирик и за шедьоврите, изобразяващи съвър шенството на неговата поезия. Тя очерта цялостната фигура на културния деец, поет, дра матург, академик, общественик и човек Ни колай Лилиев, който се чествува за първи път 133 У нас по случай 100-годишнита от неговото рождение.
    Ключови думи: научна, сесия, случай, годишнината, рождението, Николай, Лилиев

Статии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Не бях прекратил и от Париж да безпокоя българските списания „Съвременник", „Съвременна мисъл“, „Наш живот" и други. Името ми поне сред поетите се знаеше. Доста много за моята „слава" бяха направили Димитър Подвързачов, Димчо Дебе лянов и дори Георги Бакалов. Той проявяваше хубави чувства към моите „поезии", макар отсетне да написа в „Звезда" своята статия „Безкръвна поезия", за която не му се сърдя, разбира се. " Te си. Приятелските връзки на Николай Лилиев и Георги Бакалов никак не са случайни. първо са земляци, от Стара Загора. Второ, в най-ранната си младост Лилиев симпатизира на социалистите, или както тогава ги наричат - чучулигите“. Но любопитно е да се отбележи, че Лилиев не обича да разказва за този период от живота През 1959 г. във връзка с чествуването на 75-годишния юбилей на свищовската търговска гимназия трябвало да се приготви нарочен сборник. С тази задача се заема журналистът Борис Андреев. Той се обръща към Лилиев да му напише спомените си ето какъв отговор получава: „Не искам да ви огорча с отказа, защото задачата ви благодарна. Дано направя нещо, но не мога да ви обещая напълно..." В навече рието на празника Борис Андреев отново му напомня за молбата си, но Лилиев този път любезно му отказва: „Аз не бих могъл, дори при най-добро желание, да изпълня вашата молба. Моята старческа немощ не ми позволява да съсредоточа мисълта си върху това, що ми искате. Прощавайте, че съм толкова откровен пред Вас - и не И e мислете, че някакво нечовешко чувство ме кара да не се отзова на Вашата молба. "2 B По-късно, когато първите коли на юбилейния сборник вече са под печат, Борис Андреев получава от съученика на Лилиев Цоньо Георгиев от Велико Търново спомен, който се разказва за съществуването на социалистическия кръжок в търговската гимназия. В него членувал и Лилиев. Цоньо Георгиев твърди, че през 1902 г. в местността „Разсадника" край града членовете на кръжока имали среща с Васил Коларов, който им говорил за социализма и за работническото движение. Борис Андреев поискал потвърждение от Лилиев за този факт от биографията му и ето какво му отговаря той на 24 май 1960 г.: „Радвам се, че юбилейният сборник на свищовската търговска гимназия се печата и съжалявам, че и тоя път не бих могъл да удовлетворя молбата Ви. Васил Коларов не съм се срещал и на срещата през 1902 г. не съм присъствувал. Това само мога да Ви кажа по това, за което ме питате.
    Ключови думи: Драматично, приятелство, Георги, Бакалов, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Какво са спомените ни? Отломки от миналото, разпилени, объркани... Ровиш, избираш и все чувствуваш, че стъпваш в развалини. Оцелялото се смесва с разрушеното, ценното - с незначителното. Започнеш да разказваш, да пишеш, увличаш се.... И накрая - с някаква подкопаваща ирония - ти виждаш, че си укрепявал не изречения, не живи представи и обстоятелства, а нещо като разбита музейна съдина. Онова, което времето е отчекнало оттам, което липсва, се заменя често с нов глинен пласт, за да се види как е изглеждало цялото. Защо непременно цялото? Отломката е също истина... Единствената ни връзка с изгубеното сте само вие, глухи, несвързани спомени, необезличени от времето, неподправени от сляпа симпатия. Откъде да започна? Зная, че Николай Лилиев не обичаше да се разнищва животът на постите, да се правят „разкопки" в тяхното вкаменено минало... За нас - казваше той - по-важно е онова, което те са съз дали, тяхната поезия..." Какво ми остава в такъв случай? Има епизоди, има случайно казани думи, оценки, мнения, които са като живи въглени в пелта. Ще ги оставим ли да изтлеят заедно с нас? Какво ще кажем ние на младите сърца?" пеЕто въпрос - един от най-значителните може би в нашата нова културна история, въпрос, който поетът си беше задал твърде рано, обладан от необорими съмнения. Отминала бе Първата световна война. Разрушенията, нечуваните кръвопролития, милионите човешки жертви не бяха още забравени. Животът се надигаше от пепелищата, обезверен, колеблив и несигурен... Октомврийската революция вдъхваше скрити надежди, но и те се задъхваха в разстре лите, в кръвта и пламъците на събитията, които се бяха развихрили у нас през 1923 г. - в нача лото на есента. За на не знам какви нас - младите - това бяха години на неясно очакване, години на учение, блянове и упование въпреки оскъдицата, въпреки пречките, които срещахме по пътя си. Запознах се с Николай Лилиев още като студент. Учех живопис, а четях непрекъснато поезия. Освен това не бяха редки случаите, когато вместо към палитрата аз посягах - кой знае защо - към цигулката си. Опасен кръстопът, който най-често не води за никъде. Оттогава до последните дни на поета аз съм се срещал много пъти с него. Разговаряли сме, чели сме стихове заедно, писали сме си писма... Още го виждам така ясно, както в часовете на срещите ни. Едър, изправен, той вървеше бавно, загледан далече някъде пред себе си. Онова, което се нала гаше в неговото масивно лице, беше хубавото му верленовско" чело, което светеше от чистота и някаква неугасима младост. Като че ли зад прозирната му кожа се отгатваше винаги нещо недосе гаемо и непорочно, някаква плаха, самотна мисъл, която той не смееше да сподели с никого, Езикът му, когато той запитваше или отговаряше, беше винаги точен, безупречен... Лилиев изговаряше някак преднамерено думите почти така, както се пишат, ако това, разбира се, не затруд няваше произношението им, ако не затъмняваше тяхното благозвучие.
    Ключови думи: Незаменим, събеседник, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ще се спрем на някои характерни страни от личността на Нико лай Лилиев, излизайки главно от спомените на неговите съвременни ци, а също така и от кореспонденцията му. Днес разполагаме с ширен документален материал, в който става дума както за неговата външност и привички, така и за особеностите на характера му. Този документален материал ще помогне да го познаем по-отблизо и доближавайки се до него, ще се убедим колко преживени са неговите сти хове и няма да ги възприемаме като „формалистични писмена", както самият поет иска да ни внуши. Тогава ще ни стане ясно защо Лилиев прекрасния си портрет за Хуго фон Хофманстал цитира следния пасаж: „Не са ли преплетени най-странно нашите чувства, получувства, всички най-тайни и най-дълбоки състояния на нашата същност с един пейзаж, с едно годишно време, с някоя особеност на въздуха, с един дъх? Движението, с което скачат в кола, тежката и беззвездна нощ, мирисът на влажни камъни в един коридор, чувството за ледена вода, която се лее от чешмата по ръцете ти: с хиляди такива земни неща са свързани всички твои копнежи, всички твои упивания. По-силно свързани: с корените на техния живот са сраснали така здраво, че отрежеш ли ги с нож от тази основа, те биха посърнали и ще се превърнат в нищо в ръцете ти. Искаме ли да се намерим, не трябва слизаме дълбоко в себе си: вън ние можем да се намерим, вън. "
    Ключови думи: личността, Николай, Лилиев

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На страница девета от въведението към новата си монография, посветена на Николай Лилиев, Стоян Илиев пише: „Има поети, които откриваме в ранната си младост, и други, с които се срещаме късно. В първия случай ти откриваш себе си чрез поета, а във втория - откриваш поета заради себе си. В единия случай се изграждаш като личност, а в другия - се самопроверяващ като индивид." Поет от първия тип за българския чи тател е Димчо Дебелянов, а от втория - Николай Лилиев. И точно това създава една доста сложна атмосфера около възприятието и оценката на неговата поезия, около органичното присъствие в нашата съвременна култура, около въздействието, което тя оказва или би могла да оказва при фор миране на човешката душевност. Книгата си Стоян Илиев започва именно с излагането на основните противоречия, характеризиращи тази атмосфера - противоречията между всеобщото признание на Лилиев като един от най-виртуозните майстори на словото в българската литература, от една стра на, и схващането за безжизнеността, „безпочве ността, дори безсъдържателността" на неговата поезия, която вече не е нужна на нашето време, поезия, от която поетите трябва да се учат на версификационно майсторство, но чиито внушения, мотиви и смисли трябва да отбягват - нещо повече- активно да им се противопоставят. Така, както казва авторът, Лилиев постепенно се пре връща в поет за поетите, а не за публиката, макар че като всеки спорен поет той също има своя пуб лика. И тук вече задачата на литературоведа е ясна - да се изгради не просто една представа за Лилиев като човек и поет, а да се намерят такива решения на противоречията - противоре чия от лично-психологическо, социално, културноисторическо и пр. естество, - които да се пре върнат в реален подстъп към същината на Лилие вата поезия, да ни я разкрият в нейната специ фика- да ни разкрият какво тази поезия е, а не какво не е, тъй като най-често отрицанията по неин повод идват точно от претенциите за незадоволени изисквания, но не и от опита да се види каква есобствената мярка на тази поезия и как тя със своите си средства решава въпросите на своята културна и обществена мисия. И зрелостта на съвременната ни култура и литературознание се проявяват именно в стремежа да се потърси тази собствена мярка, която е характерна за всяко от вече доста многобройните явления, които съставляват нашата културна история и нашата съвре менност, а не на последно място и да спомогнат многообразието на историческите явления да влезе и в нашето съвременно културно светоусещане.
    Ключови думи: задълбочен, Принос, новия, подстъп, Разбиране, Поезията, Николай, Лилиев, Николай, Лилиев, Стоян, Илиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още съвсем млад Лилиев е изцяло потопен в поезията и навлиза в такива дълбочини, че дори голяма част от новооткритите му писма стихотворения са всъщност емоционален изказ на вътрешно-житейски настроения, които видимо ни отдалечават от модния универсиализъм. Почти зад всяка строфа, изпра тена на Димитър Подвързачов или Димчо Дебелянов, виждаме нещо много по-съществено от отвлечени съзерцания, защото някои стихотворения са равнозначни с действителния образ на техния създател и се приемат като саморазкритие. Като оставим настрана копнежа към безсмъртни блянове, какво по-вярно има от болката да разреже плода на своя дял живян"! Неслучайно той доверява на Дебелянов:
    Ключови думи: неизвестни, писма, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгата на Николай Лилиев „Стихотворения“ (1931) е многозначителен и многозначен литературен факт в развитието на българската поезия, свързан с общия преход на националната лирическа поетика към следващи етапи и форми в превъплъще нията на лиричното начало. Ва поета тази книга е едновременно естетически и морален акт, защото е неговата единствена и окончателна дума в оживените идейноестетически полемики за пътя на българската поезия през втората половина на 20-те и началото на 30-те години, за собствените му позиции на художник, отстояващ и за щищаващ своето изкуство. Вглеждането в нейната съвършена завършена структура обяснява необикновената издръжливост и търпимост на Лилиев към съвременната му критика, на която той реагира с еднакво мълчание - и на похвалите, и на отрицанията, и когато обрича на забрава поезията му. B Автор на две извънредно нашумели книги - Птици в нощта" (1919) и„Лунни петна" (1922), първата претърпяла две поредни издания за една година, редактор и редовен сътрудник на сп. „Златорог", Николай Лилиев престава да печата свои стихове тъкмо когато поезията му е в центъра на критическото внимание и се е превърнала своеобразен критерий за поетичност на своето време. Според оценката на Гео Милев поезията на Лилиев българският език се е превърнал в инструмент, способен да изра зи всичко"; Лилиевата лирика е последен, „четвърти етап от развитието на българската поезия" по линията „Вазов -Пенчо Славейков - Яворов -Лилиев". B C Същевременно няма друг автор в историята на българската литература, от когото така категорично да са се отрекли онези, които са го обичали и ценели (Георги Бакалов, Гео Милев, Георги Цанев и т. н.), и който с нищо написано и с никакъв конкретен жест да не е реагирал дори в самозащита. Може би Лилиев е бил съгласен критиката, че неговият изчистен песенен стих, изграден върху принципите на римата музикалните съзвучия, се е превърнал в „еталон" за поетичност и лиризъм и е подготвил условията за големия прилив на епигони, чието принизено отношение към смислово-съдържателната страна на лирическото слово опасно е рефлектирало и върху собствената му поезия.
    Ключови думи: Лирическа, Изповед, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Символистичното направление, появило се в литературата в края на миналия век, е измежду най-ярките акорди, които бележат както апогея, така и края на т. нар. belle epoque". Ho то е и едно от основните звена в поредицата от модернистични превъплъщения, които продължават и през ХХ в. При него се наблюдава ново обръщане към същите про блеми, пред които се бе спряло и отминалото столетие. Краевековната (според определението на Ст. Михайловски) ситуация, в която се нами раме сега, ни дава право на обобщения и това е още една от причините, поради които мнозина съвременни изследователи с внимание се взират и разнищват последните десетиле тия на т. нар. fin de siècle". Защото, както пише канадският учен Ж.-М. Пакет (в. „Народна култура", бр. 33-34 от 12. VIII. 1988 г.), „имаме нужда от отправни точки в миналоTO У нас неколцина известни литератори ве че направиха ценен принос в осветляването на българския вариант на символистичното направление. Между тях не могат да не бъ дат споменати имената на Симеон Хаджикосев, Розалия Ликова и Стоян Илиев, които са автори на по няколко задълбочени проуч вания, посветени на тази проблематика. • Един от поетите символисти, чието творчество между другото е забележително и с това, че отразява последователно както вър ха, така и залеза на българския символизъм, е Николай Лилиев. На неговата прекрасна поезия са посветени твърде много изследвания. Само през 80-те години се появиха на пример монографията „Николай Лилиев - син на обезверен жребий" (изд. „Български писател", 1987 г.) на Стоян Илиев и „Николай Лилиев - поет на естетическата хармония" (из „Портрети на български символисти", изд. „Наука и изкуство", 1987 г.) на Розалия Ликова. Не може да не бъде споменато и чудес ното издание „Николай Лилиев. Поезия" (изд. „Български писател", 1986 г.) под редакцията на Елка Константинова и Надежда Александрова. Преди време по повод на една юбилейна годишнина на поета Елка Константинова, авторка на редица статии, хвърлящи светли на върху неизвестни страни от творчеството и личността му, беше отбелязала: „Да се пише за Николай Лилиев е много трудно и отго ворно. Но, преодолявайки трудностите, които неминуемо възникват пред всеки изследоgOrE вател, докоснал се до ефирната и изящна Лилиева поезия, Елка Константинова с под чертано чувство на отговорност пред българ ските читатели успешно се е справила със задачата да направи за тях поета и чо века Николай Лилиев близък и познат. След многогодишно и задълбочено проучване на творчеството и архива на Лилиев и като се позовава на своите лични спомени и наблюде ния, авторката разширява поредицата „Твор чески портрети" с още един - този на Николай Лилиев, „поетът на красотата и девствеността, който довежда българския стих до виртуозно съвършенство" - според определението на Гео Милев.
    Ключови думи: Николай, Лилиев, Поетът, Човекът, Николай, Лилиев, Елка, Константинова

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още в 1905 г., в началото на творческия си път - че и до последните си години, Н. Лилиев е писал несимволистични стихотворения, които са „на границата“ със смешното, с хумора. Такива творби той печата по страниците на хумористичните издания от началото на века, главно в „Българан“, „Смях“ и „Оса". Колкото и да не са типично хумористични", да не предизвикват винаги традиционния жизне утвърждаващ смях, те отбелязват и утвърждават една тенденция в началното творческо развитие на поета - близост до житейския факт, до текущото в битието, към което той се отнася било с безобидна на пръв поглед насмешка, било с иронична хапливост. „Нетипичният" хумор в тия произведения е причина те да остават понастрани от погледа на литературознанието. Самият поет обаче е държал много на хумора като „присъствие" в художественото творчество. И хумористичните мотиви, пише той, осъществяват „нуждата от идеал, от вяра в живота“. Нещо повече, той винаги мисли, че присъствието на хумор в произведенията на един автор е сред най-големите доказателства за жизнеността на таланта My on И Хумористичните произведения на Лилиев имат своя специфика, която ги разграничава от тоя род творби дори на най-близкия му приятел Д. Дебелянов, както на други негови съвременници - българановци“. Поетът не създава хумор на артиста бохем, още по-малко „развлекателен" хумор. Неговият хумор наистина е „празничен" - хумор, който (както сам отбелязва) действително рядко се среща. Това е хумор на „светлата ирония“, зараждащ се в началото на века ни. „Празнич ното“ излъчване на Лилиевия хумор представлява изключително фино артистично състояние на духа, момент на лирична извисеност, насочена към поетическия му идеал - към сферите на вечното и непреходното. Докато хумористичните стихотворения на Д. Дебелянов и на повечето „българановци" са „реална област“, плод на преживяно, по-скоро „словесен инструмент, с който се постига пълно съзвучие между чувствителност и мисъл, докато за типичните хумористи на бохемата комичното е в смеха забавление, за Лилиев то е в съкровено личностното му изтънчено интелектуално самопознание. За него смешното е в удоволствието да се почувст ваш интелектуално и духовно извисен, с аристократичен финес да се отдръпваш от ефимерното скоропреходно в живота, като оставаш верен на своите нравствени принципи. И докато Дебелянов чрез хумора и себеиронията си се освобождава от догмите и каноните, тъй като самата му човешка природа е предразположена към шегата и виталната ирония, Лилиев, и когато се шегува, дори когато клейми, се вдълбочава в себе си, още повече се затваря в собствената си природа на интелектуалец.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Смехът, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Добре известно е, че въпреки значителната разлика във възрастта Николай Лилиев Никола Фурнаджиев са били приятели. Не изглежда ли малко странно това приятелство, имайки предвид, че не е обвързано с принадлежност към обща литературна школа, кръг или направление? Вярно е, че и двамата са били сътрудници на сп. „Златорог" - Лилиев от самото му създаване, а Фурнаджиев - от края на 1924 г. Но както знаем, „Златорог" не е литературен кръг: това казват всички, които участвуват в списанието, то се вижда и от публикациите, намерили място по страниците му. Школите, направленията и творческият резултат, произлизащ от тях, а също манифестите на кръговете и групите са външната", празничната, ритуалната страна на литературата. Отвъд нея, в кухнята" на литературното творчество, се извършва индивидуалният, строго диференциран, психологически и социално обусловен процес на сътворя ването. Докато - ако продължим в духа на избраната метафора - междуличностните отношения творец-творец спадат към всекидневната на литературния живот. Там - във всекидневната - нищо не съществува в идеален вид, няма застиналост и нормативност, т. е. различните идейни, естетически, социални и нравствени „парадигми", постановки и пристрастия се намират в динамика и смешение, в постоянен диалог, при което немалка роля имат битът, етиката на поведението, личният морал (в тази връзка Айхенбаум употребява понятието „литературен бит") ROR SE - Именно чрез тази лишена от салонен блясък, от куртоазна хвалебственост или дребнава заядливост всекидневна можем да прозрем в духовната същина на творчес ката личност. Но ако ние много обичаме да влизаме - без да се застояваме - в празничната приемна, да пъхаме нос в кухнята или да надничаме крадливо в спалнята на този голям дом, наречен литература, то всъщност всекидневната е онова място, къ дето трябва да останем по-задълго, за да усетим атмосферата, непосредствеността и свежестта на литературния и културния живот. Измежду въпросите, на които литературните ни историографи предстои да отговорят, има и такива: защо примерно мрачен и самотен поет като Димитър Бояджиев намира достойно и желано място сред зевзеците-българановци; защо поетът с две души" П. К. Яворов е приет, търсен, дори въздиган в култ сред „харамиите“, борещи се за освобождението на Македония. Изклю чително интересен е и диалогът между Лилиевата, Дебеляновата и въобще символистичната поезия и традиция и т. нар. септемврийска литература - по-специално Фурнаджиев, Разцветников. Занимавайки се с „частния" проблем за творческо-личностните взаимоотношения на Лилиев и Фурнаджиев и наблягайки върху нравствената му страна, аз не търся универсално решаване, а само възможен подход.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Лилиев, Фурнаджиев, нравствеността, литературната, всекидневна

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The text is focused on some characteristics of Nikolay Liliev's critical-essayistic prose - its dialogue with the author's fiction and the projection of the self in it, as well as its dialogue with the French stylistic tradition. Emphasized is Liliev's role as an enlightener and spiritual mediator, as a successor and proficient interpretator of West-European Modernism. Despite their receptive-interpretative character and the collage citation of foreign authors, a number of early articles, portraits, and essays of Liliev on modern West-European writers function as manifestoes of Bulgarian Modernism. The paper also examines the critical-essayistic texts of Liliev on Bulgarian writers and underlines the author's heuristic spirit and his portraitist skills. Taken into consideration are Liliev's late academical studies on Russian and West-European classics in regard to the literary and theatrical reception of those authors in Bulgaria.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: прозата, Николай, Лилиев

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Love in Nikolay Liliev's poetry is tradicionally perceived and defined as incorporeal, seraphic, narcissistic, etc. The text aims at explaining the nature and realization of love in both Liliev's life and works. For that purpose the paper takes as a point of departure a few key phrases in Liliev's lyric poetry that were also turned into an emblem of his life as well, and connects them to unknown and unpublished letters from the poet's archives. Ethics, aesthetics and biographical data complicatedly interweave in the mind and sensitivity of the poet who created unique lyrical masterpieces uniting Bulgarian poetry with the spirit of European Modernism.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: Лилиев, Любовта