За мястото на една побългарена творба

Литературата на Възраждането заема средищно място по отношение на формирането на нов тип естетическо съзнание и у авторите, и у читателите. Особено инте ресна е ролята на побългарените творби в културния живот на българите от 40-те го дини до края на XIX в. като своеобразен регулатор на съотношението национална самобитност - общоевропейски тенденции. През 1844 г. се появяват две адаптации на една от първите печатани драми на български език - „Вѣлисарій" от Х. К. Х фон Траучен - на Анастас Стоянович Кипиловски и на Захари Симеонов Котлянец и повестта „Изгубеное дѣте“ от Кристоф Шмид, побългарена от Христаки Павловича. През 1870 г. отец Матей Петров - Преоб раженски „преписва и поправя" двете произведения и ги издава в едно книжно тяло под заглавието „Повѣсти на изгубеното дѣте и Велисаріа, военачалникъ-ть на Тустиніана великаго". Срещаме се с едно изключително интересно явление. Близо четвърт век след пър вите преводачески опити у нас един писател ги „преписва и поправя". Необходимо ли било това, когато общата преводаческа тенденция върви към приближаване до оригинала, към осъзнаване на авторските права. Но нека сменим гледната точка и вместо въпросите как и какво е казал или е искал да каже писателят, да се опитаме да отговорим защо го е казал и как читателят го чете, как се опитва да го разбере и дешифрира. Защото да се усвои един прочит, значи да се усвоят кодиращите символи на общността, представена в прочетеното произведение, а писателят е този, който създава и изгражда своя читател. Човек интуитивно възприема чуждата за него култура само и единствено през призмата на своята собствена - едно произведение може да се разчете дотолкова, доколкото е познат изобразения в него свят и в този смисъл то притежава само определена степен на познатост. Ако литературните взаимоотноше ния между „Dasvertorene Kind" на Кристоф Шмид и „Изгубено-то дѣте“ на Матей Петров се представят като модел на връзки, се получава следната структура: