Проблеми на българската литература от XVII - XVIII век в светлината на общи балкански и европейски процеси

В края на XVI век Григорий Пелагонийски (Прилепски) прави първия превод на сборника "Съкровище" на Дамаскин Студит (0scraupoc; дщ .. u:x.crкt'vou тоu uno8tciк6vou ка( Z:тоu8(тос; юu 0scraЛov(кscoc;), чието първо издание излиза във Венеция в 1557/58 година. Този превод съдържа 36-те слова на оригиналното гръцко съчинение. Това е т. нар. "македонски" превод • Скоро след този превод се появява втори, направен независимо от превода на Григорий- т. нар. "средногорски" превод. В него попадат 29 от словата на Дамаскин Студит • Започват да се включват и други текстове - това са т. нар. "недамаскинови" слова. Под "недамаскинови" слова в тази работа се разбират: 1) Произведения на старата българска преводна и оригинална литература и 2) Компилативни произведения, които са включени в дамаскинските сборници извън оригиналните съчинения на Дамаскин Студит от "Съкровище" и преведените по-късно слова на новогръцки писатели като: Агапий Лангос, Теофан Елеавулк (Ритон Теофан ), Йоаники ос Картанос, Албертас Маринос и др. Това означава, че понятието "дамаскинови" се разширява, като към него се включват освен словата на самия Дамаскин Студит и преводите на други новогръцки книжовници. Тези два първи превода са осъществени на традиционния български книжовен език от този период, получил определението: "късен следевтимиев среднобългарски език, чийто правопис е Евтимиево-ресавскищ. XVII век се ознаменува с появата на новобългарските дамаскини. Те са били винаги обект на по-голямо внимание и сред литературоведите и сред езиковедите. Литературоведите са привлечени от особеностите на дамаскинските сборници, които стават определящи, типични за последния етап от развитието на старата българска литература, а езиковедите обръщат специално внимание на първия (след близо осемвековно прекъсване) опит за създаване на книжовен език на народна основа.