Книжка-8

1987, Книжка 8 - Съдържание

Още в първото десетилетие на своето съществуване съветската естетика и кри тика започнаха обсъждането на основните художествени и философски въпроси на битието на човека, изработвайки нова концепция за личността. Конструктивистите проповядваха „крайна целеустременост на съзнанието", утвърждаваха рационалната личност, максимално съответствуваща на машинното, индустриалного общество. Лефовците издигаха идеята за рационалната социално-идеологизирана лич ност, за „стандартизирания активист, действително нужен на социалистическото строителство". Напостовско-раповската естетика издигаше идеята за социално-практичес кото разбиране на индивида: „личността може да интересува писателя само като „човешки материал, с който се разпорежда господстващата класа...". Като основен се разглежда въпросът за пригодността на човека към епохата Переваловците (Д. Горбов, А. Лежньов и други) водеха полемика с конструк тивистите, лефовците и раповците, издигайки идеята за многостранен ренесансов човек и подчертавайки самостоятелното значение на „личността като особена социална ценност В тази остра идеологическа борба растеше и се закаляваше младото съветско изкуство. През тези години с произведенията, които най-пълно отразяваха гене ралната тенденция на развитие, то утвърждаваше активната личност, изменяща и революционно преобразуваща света. Образът на този нов герой, както упрекваше съветската литература буржоаз ната критика, не е обемен, не е пластичен, не е многостранен. Чапаев на Д. Фурманов, Кожух на А. Серафимович - тези и други подобни фигури са само носители на со циални функции и функционери на историята. В основата на такива съждения лежи липсата на исторически подход към художествения процес. Може ли например, като се обърнем към друга епоха, да упрекнем Корней и Расин, че техните герои са естетически еднопланови, че в тях не е разкрита „диалектиката на душата", че не едаден психологически анализ и т. н. Тези упреци не биха били съобразени с художествено-историческото своеобразие на изкуството на класицизма и биха проектирали принципите на критическия реализъм върху един друг, по-ранен етап от художествения живот на човечеството.

Веднага след революцията Александър Блок пише: „Да възвърне на хората цялата пълнота на свободното изкуство може единствено великата и всемирна Революция, която ще разруши многовековната лъжа на цивилизацията и ще възвиси народа на висотата на артистичното човечество. " Поетът пише това по повод творчеството на Рихард Вагнер, но думите му се отнасят не само за музиката. В тях се оглежда изключително важният въпрос за революционния патос на истинското изкуство и за естетическото, творчески създаващото излъчване на революцията. Словото на самия Блок е ярка илюстрация - най-значимите му творби са родени от искрата между изкуство и революция. Достатъчно е да си припомним само революционния образ на епохата, нарисуван с огнени черти в поемата „Двенадцать". Действително революцията отваря вратите за свободното развитие на изкуст вото, тя приближава твореца към оня жадуван миг, когато истината, красотата и доброто ще засияят в единния образ на хармонията. Без съмнение кардиналният проблем революция - изкуство, революция - литература може да бъде най-ясно изведен и осветлен, ако се върнем към принци пите на литературната политика на Маркс и Енгелс, Лафарг и Меринг, Плеханов Благоев. Още в ранните статии на Маркс и Енгелс в „Рейнски вестник“ и „Немско- френски годишници" съзираме зараждането на принципа на комунистическата и партийност в литературата. Принцип, който се превръща в главно оръжие на ре волюционната борба на „Нов рейнски вестник" през 1848-1849 година. В работата си във вестника, наречен от Ленин „ненадминат орган на революционния пролета- риат", Маркс и Енгелс вече са избистрили принципите на своята литературна политика. Естетическите качества на конкретните творби те разглеждат от гледна точка на социалната значимост на художествените идеи. Показателен в това отношение е строгият класово диференциран подход към творчеството на немските революционни поети Фрайлиграт, Хервег и Веерт. Топлотата на личните приятелски връзки, деликатното отношение към поета като творец не водят до субективистични пристрастия, не изместват строгата, но справедлива оценка. А когато става дума чистотата на партийната позиция, Маркс и Енгелс са безкомпромисни - извест но е с какви изрази наричат те Фрайлиграт в своите писма, когато към края на жи за вота си той заема една конформистка позиция и се плъзга към филистерския дребнобуржоазен радикализъм.

Проблемът за различните повествователни форми и техните структурни особености в пряка връзка с въпроса за авторовото присъствие, за ролята и функциите разказвача в художествената проза се поставя за пръв път в немското литературознание от началото на нашия век. На тази тема са посветени няколко изслед вания на немски учени, които разглеждат различните форми на водене на разказа тяхната роля в художествената организация на белетристичните творби. Тези трудове са добре познати на повечето от водещите по това време (1918-1923) руски литературоведи, за което свидетелствува както цитирането им, така и използува нето на отделни техни наблюдения и постановки (например в работи на Шкловски, Тинянов, Айхенбаум, Виноградов). И От друга страна, пак по същото време руските литературоведи посрещат с осо бен интерес и постановките на т. нар. „слухова филология" (die Ohrenphilologie), развити предимно в трудовете на Е. Сиверс и Ф. Саран. Идеите за изучаването на произносимото, звучащо поетическо слово активно и същевременно критико-поле мически се усвояват от руското литературознание главно чрез работите на Б. М. Ай- хенбаум, С. И. Бернщайн и Ю. Н. Тинянов. „Слуховата филология" обаче оказва силно влияние не само върху развитието на стихознанието. „У историците на ли тературата се породи потребност - пише В. Виноградов - да приложат слуховия анализ не само към стиха, в който моментът на „звученето" е ярък до очевидност..... но и в областта на 요 художествената проза. Проблематиката на споменатите по-горе работи, както и постановките на „слу ховата филология" играят ролята на първоначален импулс, който насочва изсле дователските интереси на част от руските литературоведи към един особен и дъл боко самобитен начин на повествуване - останал изцяло извън вниманието на за падноевропейската литературна наука - сказовия тип повествование. В неговата специфичност проблемът за сказа се поставя за първи път в съветското литературо знание от края на 10-те и началото на 20-те години на нашия век. Тогава започва да се изгражда и неговата теория.

През последните две-три десетилетия марксистко-ленинското литературознание направи сериозен опит да преразгледа някои основни научни понятия и кате гории, да уточни тяхното съдържание или да създаде нови, които отразяват същ ността на явления и процеси, познати и в миналото, но ненамерили своето точно научно определение. Така се утвърди понятието т и пология като израз на найсъществени явления и процеси в литературите на различни страни, процеси сходни, близки, породени от сходни, близки икономически, политически, идеологически, естетически и други условия и причини. При това появата на тези явления и процеси понякога се извършва без каквато и да било връзка и взаимодействие между лите ратурите на различните страни. Това понятие ни дава възможност да разкрием по-задълбочено особено ония закономерности на литературния процес, които възникват с литературната общност с в етовна литература, световен литературен процес, така както разбират това явление Гьоте, Маркс Енгелс. На сериозна критика бе подложено понятието влияние. Немалко учени предлагаха то да бъде изхвърлено или заменено с други определения, тъй като било компроментирано от буржоазната компаративистика, водело до омаловажаване, до подценяване на „малките“, на „зависимите" литератури, на литератури те, които са се влияли. Вместо него бяха предложени понятията взаимовръз ки и взаимодействие.

Ако разглеждаме в една равнина на изследване двете повести на В. Распутин „Прощаване с Матьора" (1976) и „Пожарът" (1985), откриваме комплексни смислови единства, обединени от диахронния поток на събитията, които се дешифрират вза имно. Самият автор признава, че „Пожарът" може да се разглежда като продълже ние на повестта за последните дни на Матьора, което разкрива съдбата на бившите жители на едно удавено" село и очертава жизнената орбита на така наречените „наводнени граждани" след двадесет години. Това сравнително изследване се лага не от външна близост или еднотипна събитийна основа, а от разкрития цяло стен комплекс от съответствия и несъответствия, който определя изофункционалността на двата текста. наМи „На Матьора вече не трябва да се връщаме - островът е потопен - споделя писателят. - Очевидно ще се наложи заедно с жителите на селото, които са скъпи, да се преселя в новото селище и да видя какво ще стане там с тях. " От решаващо значение е не това, че в едната повест се разказва за обречеността на острова Матьора, а в другата - за залятото село Егоровка, разположено също на Ангара, или това, че героите са други, а основната житейска ситуация - на онези, които пре живяват гибелта на родното огнище. Това, което остава недовършено и недоизказано в „Прощаване с Матьора", авторът решава да разкрие по-нататък в най-но вата повест „Пожарът". Какво губи и какво печели човек след раздялата с родното? Какво трябва да остави в миналото и какво да съхрани от родовата памет на дедите? Как да запази e своя вътрешен нравствен ориентир и да намери вярната посока на своето си място Това са глобалните въпроси, които се поставят в двете сравнявани творби. Това, което за Даря, Павел, Сима, Катерина и другите герои от „Прощаване с Матьора мъчително очакване, за Иван Петрович, Афоня Бронников, Хампото от най-новата повест е вече минало. Распутин не се спира обстойно върху миналия живот на свои те герои. В „Пожарът" той анализира предимно промените, настъпили в тяхното нравствено битие в новото селище, където те се опитват да изградят нов живот върху нова почва. Използувайки принципа на полистадиалното описание, авторът ес тествено и равномерно прелива нравствено-психологическите ядра в двете повести, като става динамична смяна на елементите, обхванати от категориите „ядро и пе риферия".

Във въведението на своя първи роман Еренбург се обръща към читателя със следните думи: „С най-голямо вълнение пристъпвам към своя труд, в който виждам целта и оправданието на клетия си живот: да опиша дните и мислите на моя Учител Хулио Хуренито. (...) Като научат за делата му, мнозина ще кажат, че той е бил само провокатор." По-надолу мисълта на Сократ, че философът е акушерка на истината, се перифразира по следния начин: „Ала Учителят не отхвърляше това почтено прозвище и им казваше: „Провокаторът е велика акушерка на историята. Ако не приемете мене, провокатора, с кротка усмивка (...), ще дойде друг за цезарево сечение и земята зле ще си изпати." (4) B H Когато героят-разказвач упреква Хулио Хуренито, че е непоследователен мненията си, той отговаря: „Нима ти едва сега забеляза, че аз съм негодник, пре дател, провокатор, ренегат и прочие, и прочие?" (210) На други места Хулио Ху ренито е още по-откровен: „Аз, както знаеш, нямам никакви убеждения и затова излизах с весела усмивка от всички префектури, комендантства, чрезвичайки контраразведки." (238) Ще приведа още един цитат, който ни насочва вече пряко към най-важната черта на Хуренито. По повод на своята работа над „биографията" и „Избраните мисли на великия Учител Хулио Хуренито“ героят-разказвач пише: „Сега завърших тази книга (...) Вече не се страхувам да предам незабравимия предател. Не бягам плахо от непреодолимите противоречия, защото с такива противоречия живееше и дишаше Хуренито." (254) ce В „Тръст Д. Е." Еренбург отново се връща към централния герой на своя първи роман. В публичния дом на фирмата „Кул и К" директорът на тръст Д. Е. запознава с книгата за живота на Хулио Хуренито. Авторът пише: „Енст Боот повярва в учението на великия провокатор. Нещо повече, той разбра, че целият му живот е осъществяване на знаменитата идея на Хулио Хуренито." Т. е. осъществя ване на идеята да бъде провокатор. Но при тази близост на образите не бива да пропускаме едно немаловажно различие. Когато Енст Боот се запознава с учението на Хулио Хуренито, той реагира по следния начин: „Този лигльо умее само да фи лософствува, а всъщност е необходимо нещо друго - да се действува.

Функциите на езика в човешката дейност са различни. Първо, езикът е средство за връзка между хората, средство за общуване - комуникация; второ, езикът е форма на мислене, орган за образуване на мисълта, както твърди В. Хумболт. За тази, втората роля на езика писа А. Потебня: „Езикът е необходимо условие на мисълта на индивида, дори когато той се намира в пълно уединение, защото понятието се образува единствено чрез думата, а без понятие не може да съще ствува истинско мислене. " В човешкото като понятието. съзнание думата заменя предмета, изразява По такъв начин думата, един вид, измества предмета, застава между същността на предмета и нашето съзнание. От тази гледна точка науката е рожба на думата, тя е едно от явленията на човешкото съзнание, изразено чрез езикова система. И. П. Павлов се занимаваше специално с въпроса за отношението на втората сигнална - словесната - система към първата система, с помощта на която организмът влиза във връзка с околния свят единствено чрез онези впечатления, които той получава от всяко отделно дразнене. На 4 декември 1935 година, по време на една от „средите", Павлов каза: „Трябва да се изтъкне още и следното за необикновената сложност на втората сигнална система, словесната система. Тя е донесла на човека необикновена полза. И е нещо като господар над първата сигнална система. Благодарение на отвлечеността - това особено качество на думата, което достигна голяма генерализация - ние затворихме нашето отношение към действителността в общите форми на времето, на пространството, на причинността. И ги използуваме пряко, като готови за ориентировка в окръжаващия свят, често без да се вглеждаме във фактите, на които почива тази обща форма, общото понятие. Тъкмо поради това качество на думите, обобщаващи фактите от действителността, ние бързо се съобразяваме с изискванията на действителността и пряко използуваме тези общи форми в жи вота. 2 Но нормалният човек използува втората сигнална система така, че тя постоянно и правилно се съчетава с първата сигнална система. Механизмът на словесното мислене проверява себе си чрез външните сигнали. Ако изключим външните впечатления и потопим съзнанието в състояние на сън, взаимоотношението с първата система се прекъсва. Онова, което бе наречено на Запад „поток на съзнанието" и се печаташе без препинателни знаци, представлява втората система, несъчетана с първата, нещо като фиксация на невротично състояние.

Творческата дейност на видния писател-хуманист и интернационалист Людмил Стоянов представлява доста интересна и значителна страница в историята на българската литература. Затова напълно естествено е, че изследването на неговото творчество е предмет на юбилейни учни сборници, научни студии, критико-биографични очерция, обзорни статии. Авторите се стремили да създадат една обща картина на творческото и гражданското поведение на Людмил Стоянов или детайлно са анализирали отделни етапи от неговото художествено развитие. Изсле дователите и критиците, разбира се, отбелязват и ролята, и мястото на неговата публицистика в литературното му дело още през 1949 г.5, но едва през началото на 60-те години по този въпрос се забелязва един оправдано повишен интерес на българските учения. В това отношение се от кроява изследването на Г. Димов „Плодотворен и поучителен творчески път" - обширен пред говор към книгата „Людмил Стоянов - Избрани творби", излязла от печат в издателство „Бъл гарски писател" през 1978 г. С пълно право авторът подчертава, че днес никой изследвач на тературното ни развитие не би могъл да отмине публицистичната дейност на Л. Стоянов, тъй като от нея се открояват размислите на един неспокоен ум, вълненията на една будна гражданска вест, диренията на един в ойнствуващ хуманист, синтезирал в себе ли съ CH много от съдържанието и тенденциите на епохата" (разр. м. - В. К.). Поставяйки набелязания проблем в сравнителен план, в настоящата работа се прави опит за проследяване върху историко-типологическа основа на сложния и многопосочен процес на твор ческото въздействие на съветската публицистична мисъл върху публицистиката на Людмил Стоя нов, като в известна степен се акцентува върху неговото творчество, създадено до 1944 г. Освен това авторът има за задача да конкретизира въпроса и да осветли една от страните му, а именно: идейно-художественото въздействие на литературно-критическите статии на Максим Горки военната публицистика на Иля Еренбург (1936-1941).

На уводно място в броя е поместена под робна информация за организираната от спи санието международна кръгла маса" - сре ща-разговор на тема „Човекът, обществото, литературата в условията на научно-техническия прогрес". В срещата са участвували представители от Съветския съюз - М. Козмин, В. Оскоцки, Е. Сергеев, Л. Лазарев и Н. Анастасиев: България - 3. Чолаков; ГДР - 3. Рьониш, В. Новойски; Полша - М. Хшвановски; Чехословакия - О. Марушяк, Й. Петерка; Унгария - П. Фехер, и Куба - Соня Браво. Срещата е открита с встъпително слово от главния редактор М. Козмин, който изтъква, че темата е широко формулирана и по нея участниците могат да споделят опит, да разменят мисли, да изкажат свои мнения за състоянието и перспективите на развитие на социалистическите литератури днес. А щом се заговори за литературата и днешното време, не можем да си затваряме очите за найважното - за пръв път в историята на чове чеството, в историята на нашата планета се стига до такава ситуация, когато времето може да бъде спряно, и то не като онзи пре красен миг, за който мечтае Фауст, а като кошмар на всеобща гибел и прекратяване живота на земята. След Априлския пленум на ЦК на КПСС (състоял се през април 1985), който провъз гласи курс към ускорение и преустройство и посочи много наши беди и нетърпими в со циалистическо отношение явления в литературата, едно след друго започнаха да се поя вяват произведения, рисуващи тези страни от живота, които преди често се подминаваха. Такива са острите публицистични очерци на И. Василиев, Ю. Черниченко, А. Стреляний, поемите на Е. Евтушенко и А. Вознесенски, пнесите на А. Мишарин и М. Шатров, пове стите на В. Распутин „Пожарът" и на В. Биков «Кариерата", романите на В. Астафиев „Пе чалният детектив" и на Ч. Айтматов „Ешафод". Те са ново направление в нашата днешна ли тература, направление на трезвата и сурова правда, на реализма и болката. Пръв на кръглата маса" се изказва В. Ос коцки, който споделя свои мисли и тревожни вълнения във връзка с нарушеното равнове сне между човека и природата и се спира на три произведения от три различни литератури, посветени на тази тема: „Прощаване с Матьора на В. Распутин, един разказ от немския пи сател Йоаким Новотни за лужишко село, чиито обитатели трябва да го напуснат заради проектиран на мястото му строеж, и романа Удавници" на сирийския писател Абдесалям ал-Уджейли. В случая - изтъква В. Оскоц ки - еднаквата тематика не може да бъде тълкувана като странствуващ сюжет", тъй като не са налице нито сюжетни, нито други литературни заимствувания. За съзвучията и сходствата на тематичните мотиви, за при ликите и съвпаденията на сюжетните колизин и ситуации, за драматическия накал „се е погрижило самото време, самата епоха, изди. нала като един от глобалните свои проблеми агресията на човека срещу природата, а посредством природата - драматичното нахлуване във вековното устройство на селския, пък и не само на селския живот.

На 28 март т. г. се навършиха 100 години от рождението на поета Димчо Дебелянов. По този повод на 26-27. 111. в аулата на СУ „Климент Охридски" се проведе юбилейна научна сесия, организирана от Българската академия на науките, Института за литература и ОС за духовно развитие, София. На сесията, открита със слово на директора на ЕЦЕЛ проф. д-р Георги Димов, присъствува ха Любомир Павлов, първи зам.-председател на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет; Любомир Левчев, председател на СБП; Николай Дюлгеров, първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП, Стефан Дикин, председател на ОС за духовно развитие; Никола Филчев, зам.-председател на ОС за духовно развитие; Бобе Йовков, първи секретар на ОбК на БКП в Копривщица; чл.-кор. проф. Ефрем Каранфилов, директор на Института за литература. Кратко слово за пленителния творчески свят на Димчо Дебелянов произнесе Любомир Левчев. Основния доклад („Тихата победа"), посветен на житейската и творческата съдба на поета, изнесе проф. д-р Стоян Каролев. Като характеризира творчеството на Дебелянов, проф. Каролев очерта мястото, което той зае ма в развитието на българската лирика и изобщо на националната ни литература. На сесията бяха изнесени 29 доклада и научни съобщения. Авторите - научни съ трудници, преподаватели във ВУЗ, библио течни и музейни работници и др. - характеризираха творческото дело на поета от различни страни, допълниха биографията му с нови сведения.

На 23 април 1987 г. в Големия салон на БАН се състоя научна сесия, посветена на 80-годишнината от рождението на писателя Емилиян Станев. Тя бе организирана от Института за литература и в нея взеха участие видни наши критици, литературоведи, преподаватели, млади научни работници. Встъпително слово, с което тя бе открита, произнесе акад. А. Балевски. В него той под черта, че много ще бъдат изследователите на творчеството на големия писател, но сред тях с особена емоционална сила ще се отлича ват думите на онези, които лично са познавали човека и твореца Ем. Станев. Основен доклад - „Емилиян Станев от разказа до романа" - изнесе акад. П. Динеков. С дълбока ерудиция и проникновен критичес ки поглед той проследи развитието на писате ля, характеризира основните етапи в творчеството му и определи мястото му в българ ската разказна и романна традиция. Изложе нието на чл.-кор. проф. Е. Каранфилов - Ху дожник на природата" - в блестяща есеи стична форма разкри суровия реализъм на Ем. Станев в разказите му за дивите животни, чрез който той постига неповторимо емоционално въздействие и заема важно място в българската анималистика. След него своето литературоведско становище изложи проф. Р. Ликова („Философия и художествена струк тура в романите на Емилиян Станев"). С тази тема проф. Ликова навлезе в сложната пробле матика на историческите романи на писателя, спря се на неговите основни идейно-естетически концепции и художествената им реали зация.

Този текст е критически - четем в де бютната книга на Сергей Райков „Между анализа и мечтата". - Той си запазва правото да не решава теоретични проблеми, а да борави с тях- т. е. да ги огледа отвън", отстрани на собствената им строго научна система, да коментира функцията на възмож ните решения и нуждата от тях за непосред ствената литературна практика." Младият критик, познат досега с множест во рецензии и статии по проблеми на текущия литературен живот, съвсем уместно еуточнил методиката на своето изследване. Уточнява нето е особено нужно по отношение на съвре менната литература, която се счита област, непригодна за теоретико-системни занимания. Но каква ти системност! - дори беглите позовавания, на теорията в нечий критически текст нерядко се посрещат с раздразнение и дори с насмешка. Противопоставянето на оперативната спрямо „научната" критика не е от вчера, а и не е безоснователно. Критици те, дисертанти", за които историко-литературните паралели и теоретичното обобщаване са, задължителен елемент, на интерпретацията, изпускат съществена част от многообразието на текущия литературен живот. Обратно - оперативните критици нямат време и склонност към мъдруване: лавинообразно нарастващото количество книжнина неумолимо им диктува тактиката на бързо реагиране. Книгата на Райков е привлекателна преди всичко като опит за примиряване на тези две крайности. Тя е посветена на проблема за границите, за граничните ситуации в литературата, който „съществува и се проявява в пролетните" сезони на всяка художествена система и намира свое то отражение в плодоносните и есени". Това е проблем колкото литературоведски, толкова и художествено-практически и следователно - критически проблем, обединяващ въпросите за художествеността, за оценъчните критерин, за приемствеността, разбирана като продъл жаване, но и като преодоляване на достигнатия духовен опит. Ще рече, невъзможно е Литературните граници да се осмислят от ли тературнокритическа гледна точка без посредничеството на литературната теория и история, единствено със средствата на рецен зентската критика. Ето причината, поради която в „Между анализа и мечтата" са съполо жени - не без амбицията да бъдат плодотворно уравновесени, двете същностни, неразделими съставки на критическия прочит: от една страна - аксиологическият подход към художествените явления, и от друга - съзна нието за техния развойно-исторически, про цесуален смисъл.

Възникването на историческата поетика като специфичен научен предмет можем да отнесем към края на миналото столетие и към имената на Шерер и Веселовски. И въ преки вече столетното съществуване истори ческата поетика едва ли би могла да мери ръст със своите връстнички - историята и общата теория на литературата. И, струва ми се, че в тази изостаналост на развитието и като наука и като изследователска методология има нещо твърде закономерно, както е закономерно и рязкото повишаване на интереса именно в наши дни, въпреки че през тези сто го дини той винаги е бил поддържан, макар и не масово, но, което е по-важно, от особено надарени учени, оставили не само трайна следа в литературознанието на двадесетия век, но и в някаква степен определили неговото развитие. Имената на Ю. Тинянов, Л. Гинзбург, О. Фрайденберг, В. М. Жирмунски, М. М. Бах тин и т. н. са най-простото доказателство за истинността на това твърдение. Между тези три „закономерности" в развитието на истори ческата поетика на пръв поглед съществуват трудно преодолими противоречия и тези про тиворечия наистина определят нейното разви тие, но не в лошия смисъл. От една страна, сравнително късното пробуждане на интереса към историческата поетика в „масовото ли тературознание твърде лесно може да се обясни с неговата неподготвеност да решава нейните задачи, които от един ъгъл на гледане са много прости, но са немислими без сравнително ви сокото равнище на изучаване закономерности те на историята на литературата и без методо логическата основа, осигурявана от общата теория на литературата. От друга страна обаче, големите учени винаги са съзнавали недоста тъците на чисто историческия и чисто теоретическия (синхронния) подход - ето защо при тях въпросите на историческата поетика, коя то в известен смисъл е в състояние да обедини двата подхода, винаги са заемали първосте пенно място. Това важи дори за такива учени като Ю. Н. Тинянов, чието име в много поголяма степен е свързано с формалните тър сения на ОПОЯЗ-а, отколкото с подчертания историзъм и сравнителния метод, които всъщ ност образуват основата, върху която се поражда и методът на историческата поетика. А това, че в наше време историческата поетика, заедно с метода на сравнителното литературо знание (1) се намират във възход и представля ват шлагера на съвременното литературозна ние, не противоречи на тяхната фактическа неразработеност на равнището и на методоло гията, и на равнището на конкретните изследвания - това показва, че литературозна нието е узряло за този род изследвания, неговото развитие органически е достигнало до задаването на един доста дълъг ред от въпроси, на които се мъчи да си отговори с помощта на историческата поетика и сравнителното литературознание (дисциплини, които са диалектически свързани), така както преди двадесет години търсеше отговори с помощта на структурализма, херменевтиката или общата история на литературата.

Целта на колективния труд „История на сравнителното литературознание в социали стическите страни" е да разкрие общите черти на всички важни опити за сравнение на ли тературното изследване, и то в рамките на историографията на отделните национални ли тератури" - пише Карол Розенбаум в увода към изданието на Словашката академия на науките. Сборникът „История на сравнителното литературознание в социалистическите страни не е ограничен в подбрани етапи от история та на науката и литературата. Материалът в него е поднесен според развитието на сравни телното литературознание в отделната страна. Студиите не разглеждат конкретни проблеми, например. сравнително изучаване на реализма в социалистическите литератури или разви тието на даден жанр и неговото сравнително изследване в тях, или.. и т. н. Те дават ця лостна представа за развоя на сравнителното Литературознание от зараждането му като част от литературната история и теория до обособяването му като самостоятелна научна дисциплина. Всяка студия разкрива пътищата, по които е вървяла литературната компарати вистика в социалистическите страни. „История на сравнителното литературозна ние..." е плод на сътрудничеството на лите ратуроведи и литературни историци от со циалистическите страни. Инициативата за съз даването на сборника принадлежи на три на учни института: Литературно-научния инсти тут на Словашката академия на науките, Института за чешка и световна литература към Чехословашката академия на науките и на Централния институт за литературна история при Академията на науките на ГДР. Концеп цията, систематизацията и организацията на сборника са дело на изтъкнатия словашки ли тературовед, автор на фундаментални трудове върху въпросите на сравнителното литературо знание, Диониз Дюришин. Студиите в „История на сравнителното ли тературознание в социалистическите страни" са създадени през седемдесетте години, затова най-новите проучвания, тенденции и резултати от литературната компаративистика не са обхванати в тях. „Превеждаме трудовете с надежда, че те ще допринесат за опознаване на развитието и резултатите, които е достиг нало сравнителното литературознание в социа листическите страни, че те ще бъдат зов за диалог в полза на обективното развитие на литературните взаимоотношения и на изслед ването на законите, по които се осъществява литературният процес, които и занапред ще продължават да привличат със своето ново многообразие", посочва в заключение авторът на предговора Карол Розенбаум. Сборникът съдържа единадесет студии, посветени на развитието на сравнителното литера турознание в СССР, Украйна, Белорусия, Полша, ГДР, Чехия, Словакия, Унгария, България, Румъния, както и една заключи телна студия на Диониз Дюришин, в която словашкият литературовед обобщава състоя ннето и набелязва перспективите в сравнителното изследване на цялостния литературен процес в социалистическите страни. В изда нието не са включени материали от прибалтий ските републики и Югославня, макар че, както се изтъква в предговора, съставителите са положили усилия и за представянето на тех ните литератури.

Самият подбор на проблемите в две книги предразполага за една обща констатация от носно оригинални развойни моменти в бъл гарската поезия, проза и литературна кри тика, особено след паметната за българската култура 1956 година. Потърсени са най-яр ките явления, противоречивите и синхронни моменти от писателската биография и участта на съвременниците, изследват се с научна до бросъвестност творческата мисия на писателя и последователността на неговата гражданска и човешка позиция в обществото (изцяло вър ху това са изградени студиите в книгите „Раз говор с времето“ и „Отвъд илюзията", макар в тях Катя Янева и Красимира Близнакова да не отбягват въпроси от поетиката на бъл гарската поезия и проза). Може да се каже, че Втози смисъл и двата литературнокритически очерка запълват едно от белите полета в про учванията тура. върху съвременната ни литера 1 Огромна проучвателна работа е свършила Красимира Близнакова, проследявайки найважните доклади, студии и статии по страни ците на литературните издання, във връзка със сценичната интерпретация на важни литературни творби от литературната ни класика и съвременната проза. Трябва да признаем, че малцина критици се заемат с трудния жанр на драматургичната критика. Красимира Близ накова успява за пресъздаде динамичния дух на утвърждаващате се културна ситуация след Април 1956 година в областта на бъл гарската драма. В тази книга виждаме трасиран пътя на новото чрез доказателствени примери. Търсен е коренът на полемични мнения, на сблъсъци, така характерни за този род изкуст во, направени са изводи и обобщения. Само едно отзивчиво творческо перо е могло с тол кова добросъвестно старание да вникне в ситуации и преломни моменти от развитието на българската драма, в полемиката и дръз ките твърдения, за да се стигне до истинността на фактите. Било е необходимо отново да се обглеждат страниците на в. „Народна култура", „Литературен фронт", сп. „Театър", за да се постигне духът и смисълът на априлския въз родителен процес.