Книжка-7

1988, Книжка 7 - Съдържание

Със своя широк пространствен и темпорален обхват e глобалната перспектива най-обещаваща при изследването на културната проблематика, свързана с центъра и периферията. В конкретния случай това е пространството на движенията в най-важ- ните и доминиращи области на българската култура от периода на четирите десетиле тия, чиито условни граници съвпадат с две литературноисторически явления - модернизма и автентизма. Следователно разглежданата тук проблематика ще бъде илюстрирана с литературноисторически материал от края на XIX в. до 1944 г., отразяващ обстоя телствата и промените в съзнанието, свързани с категориите „център“ и „периферия" на културата. Освен това би трябвало да приемем, че пространството и времето, определящи рамките на приетата перспектива, не могат да бъдат изследвани единствено на равнище описание, тъй като в този случай двете категории - център и периферия - трудно ще ни разкрият съществуващите между тях зависимости. А връзката между тях, изразява ща се най-често в противопоставяне и по-рядко във взаимно допълване, предполага необходимостта от функционален подход, съобразен с отношенията на господство зависимост, както и с всички конфликти, напрежения и културни асимилации, които намират или могат да намерят място в комуникационния процес между центъра периферията. И И B Ex definitione понятията „център“ и „периферия" са геометрични понятия и означават център на кръга“ и „обиколка на кръга". Тези значения имат преносна употреба различни области - изразяват отношения на господство и подчинение, на господство и зависимост. В изследванията на литературата и културата с тях си служи литературната и културната география. Без да отричаме нейната приложимост, трябва да обележим, че тези две понятия носят и други значения, които позволяват структурнофункционална интерпретация. Така интерпретиран, центърът се свързва с концентрация, с унификация, също с определени универсалии, които самият той създава и представлява.

В съвременното литературознание проблемът за традицията в литературното творчество се разглежда като пренос-трансформация на стойности от философски, естетичес ки и етичен характер, а също така и като опит в областта на поетиката, Когато тези стойности напуснат своя конкретно-исторически контекст, т. е. когато се откъснат от своя художествен статус в границите на определена култура, след сложни трансформации и при други условия те преминават и се включват в нови художествени явления, независимо дали това се проявява като „доброволна" приемственост или като противопоставяне. В този смисъл трябва да се разбира и признанието на Гьоте пред Екерман: „Цялото изкуство се гради на приемственост. 1 И още: ... .. ако прологът на моя „Фауст" има известно сходство с пролога на „Йов", то и това е напълно нормално и аз за това заслу жавам повече похвала, отколкото укор. "2 Ако влиянието на една творба върху друга (в частност на един текст върху друг) е същностно и неотменно в границите на творче ския процес, възниква въпросът, дали тази неотменност се отнася със същата сила и за рецепцията на произведението. Или по-точно казано: познаването на трансформационните процеси в двуделното отношение ЧУЖДО СЛОВО - СВОЕ СЛОВО оказва ли (и в каква степен!) влияние върху интерпретацията на творбата преди всичко като определена семантика в синхронен и диахронен план. Ако една значителна част от литературното творчество в миналото и днес се изгражда на основата на митове, легенди, предания и техните трансформации в редица религиозно-монотеистични системи, в каква степен познаването на първообраза е ключ към семантичния „код" на творбата. Или може би това не е необходимо поради факта, че читателят интерпретатор се интере сува единствено от крайния резултат на творческия процес, т. е. от преобразените архетипни мотиви, образи, герои в границите на новия контекст и това е напълно достатъчно, за да се навлезе в сложната йерархия" на семантичните пластове в творбата.... Като се предпазвам от предпоставени решения на горните въпроси, които са от методологическо естество, аз прибягвам отново до услугата" на въпроса, но вече в конкретен вид: например защо Паисий Хилендарски в своя труд започва сказанието за историческата съдба на българите с библейската легенда (в трансформиран вид!) за старозаветния герой Ной и неговите синове?

Българският читател се запознава с творчеството на Чехов в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато в печата се появяват първите преводи на негови произведения. В продължение на три години са публикувани повече от дванадесет превода на Чехови разкази и повести. Сред тях са такива шедьоври като „Врагове" (сп. Българска сбирка, г. IV, № 81, 1897), „Селяни" (сп. Български преглед, г. IV, № 10, 1898) и „Лекомислената“ (сп. Български преглед, г. IV, № 11, 1898). До 1905 г. в български превод излизат около сто и шестдесет Чехови произведения. Особено популярен става руският писател след 1904 г., когато Кръстю Митишев издава на български език събраните му съчинения. Това е първото издание, което така широко представя творчеството на руския художник, приобщава непосредствено читателя към поетическия свят на Чехов, запознава го с виждането му за света, с естетическите му принципи и стил. за Дълбочината на поставените проблеми, актуалността и оригиналната, своеобразна чеховска поетика привличат не само българския читател. Почти няма белетрист и поет в България от онова време, който да не е изказал мнение в печата, да не е дал своя оценка разказвача и драматурга Чехов. Особено чувствително е въздействието на руския майстор върху нашите белетристи, то докосва почти всеки от тях. Под знака на Чехо вото майсторство у нас се формират немалко прозаици. Без съмнение по-силно от всичко литературното влияние на Чехов у нас, както и в целия културен свят, се проя вява при художниците от малкия разказ, създал се в края на деветнадесетия и началото на нашия век“ - подчертава в изследването си Т. Боров. С това влияние, с творческото въздействие на Чехов ние свързваме имената на Елин Пелин, Георги Стаматов, Гьончо Белев, Емилиян Станев, Георги Караславов. Близостта на Елин Пелин с Чехов е отдавна известна за изследвачите, но като проблем на творческото формиране и развитието на писателя не е проучена във всичките и прояви и аспекти. Изключение в това отношение прави студията на покойния проф. П. Русев, където въпросът е разгледан по-определено. Всъщност въпросът за преминатата от Елин Пелин своеобразна, школа" у руските писатели е поставен много отдавна, още с появата на първия му том разкази. Още тогава критиците пишат за въздействието на А. П. Чехов, И. С. Тургенев и М. Горки върху младия автор. Някои от тях стигат до крайности в оценките си и гледат на Елин Пелин като плагиат на Чехов, Тургенев и Доде.

Твърде обемно по съдържание, понятието „революционна поезия" дава основание за различни трактовки. Това е поезията на непосредствените участници в революционното движение, често създавана в затворите, концлагерите, партизанските отряди, но това е и поезията, отразила в една или друга степен революционните идеали на да дена епоха, без нейните създатели да са били непосредствено свързани със самата революционна борба, дори понякога без да приемат много от формите на нейната обществена изява. Неслучайно Ленин нарече Лев Толстой огледало на руската революция" от 1905 г., макар че според собствените му думи той не беше я разбрал" и дори се беше отстранил от нея", но същевременно като всеки велик художник я бе отразил в най-сложната и и противоречива същност. Особеностите в стила на руската и българската революционна поезия се обуславят, от една страна, от самата и естетическа и социална същност, а, от друга, от общите процеси на литературното развитие, в които тя се включва. Именно идейно-емоционалната насоченост на революционната поезия и нейната обществена функция определят характера на основните стилови линии, чрез които тя се изявява художествено - високия граждански стил“, отразил най-пълно революционните и идеали и гражданския й патос, „фолклорно-песенния“ и „разговорно-битовия стил", чрез които се осъществя ва пряката и връзка с народа и с неговата естетическа култура. От своя страна етапите, през които преминава развитието на руската и българската революционна поезия през ХІХ и първите десетилетия на ХХ век, обуславят и промените в тяхната стилова изява. Твърде различни са културно-историческите условия, определящи това развитие, тъй като през XIX век Русия е могъща самостоятелна държава с вековна национална култура, а България се намира под османско робство с трагически прекъсната литературна традиция. Различен еи характерът на революционните борби, обуславящи гражданския патос на тази поезия. В Русия те носят преди всичко социален и политиче ски заряд, насочен срещу класовия гнет на помешчици и капиталисти и срещу неограни чената власт на монарха. В България доминира национално освободителният облик на борбата срещу турските нашественици. Революционната поезия в Русия се изявява естетически чрез напълно изградените литературни направления на романтизма и реа лизма, а в България, дори и през втората половина на века, все още не може да се го вори за естетически изградени и теоретично осмислени художествени методи. И все пак в развитието на руската и българската революционна поезия се набелязват редица типологично сходни елементи, породени от самия и идейно-емоционален патос на дъл бока болка от страданието на народа, на ненавист към потисниците, на оптимистична вяра в бъдещето.

Поетиката си на белетрист Любен Каравелов изгражда в сложна естетическа ситуа ция, когато чуждата проза се намесва властно и задължава със своите образци да бъде следвана, когато натрупванията в родната традиция също приканват към оригинални обобщения над съвременността. Може би за възрожденската ни белетристика 60-те го дини са онова, което бяха вече за поезията 40-те 50-те години. Любен Каравелов съумя да примири тия две начала. Той просто ги сплави в белетристичното си дело. Без да загърбва опита на чуждите литератури (главно на руската от XIX век), успя да разгърне богата и сложна картината на българския живот, да наложи повествователния си език, ударен и неканоничен, вътрешноразнороден, но отговарящ на мисията му в нашата култура. Mе C. Досегашните ми занимания с творчеството на Л. Каравелов, опитите ми да досегна опорните точки, а и самостойните измерения на повествователното му изкуство задължават да проследя и естетическия ефект от общуването му с романиста И. Тургенев. Дял в процеса на изграждането му като белетрист има и идейно-художестве ният свят на „Рудин“, „Бащи и деца“, „В навечерието", "Записки на ловеца". Истината е, че името на техния автор не е сред имената на видните руски писатели, които Л. Каравелов сочи за пример пред съвременниците си през 1873 г., където са Гогол, Шевченко, Херцен, Белински, Чернишевски... (в. „Независимост“, 1873, бр. 34). То отсъствува и сред привлечените имена от изследвач като проф. В. Велчев: „Към това можем да прибавим, че Каравелов познава и делото на Глеб Успенски, Писемски, Салтиков-Шчедрин, особено на Некрасов и Огарьов. Така сам белетристът, а и един от авторите, които са се занимавали както с неговото творчество, така и с рецепцията на цялата руска класическа литература у нас, като че ли предопределят скромните въз можности и целесъобразност за наблюдения в тази насока. Но се оказва, че със своя опит на романист, с хоризонтите на белетристичното си мислене Тургенев играе много по-значима роля от видимата за изграждане на Каравеловите естетически позиции. Доколко тази връзка е нетипична и естетически зашифрована, свидетелствува фактът, че досега не е съблазнила познавачите на Тургенев и Каравелов у нас за по-разгърнат поглед към тяхното творчество като проблем на сравнителното литературознание

В сравнение с други признания за взаимозависимостта между талант и жизнен опит Чапековата идея за неограничено отворената „аз"-ова самоидентификация на тво реца е по-малко известна, но в достатъчна степен перспективна с оглед на конкретизиране то на съотношението между субективното и обективното в творческия процес. Развита изцяло в романа „Обикновен живот" (1934), тази идея обсебва К. Чапек още в ранните му критически изяви. Цитираната като мото мисъл разкрива идейната доминанта на Чапековото художествено и публицистично творчество - антропологическия плура лизъм, непрекъснатия стремеж към опознаване на човека и света в тяхната конкретност и тоталност. От друга страна, тя подсказва за рецептивните особености на Чапековата личност (необикновено изострено внимание, огромна впечатлителност и възприемчивост, услужлива интуиция и мощна фантазия, дар за предвиждане и ерудиция), както и за характерологичните и особености (инициативност, упорство, висока самоорганизация, колосална работоспособност, стремеж към оригиналност, непрекъсваща воля за съзн дателна дейност). Не на последно място уговорката мото дава информация за съще ствуването на персонална „уния“ между литературния практик и теоретик, чиято социо логическа култура се формира в тясна зависимост от философската и литературовед ската му начетеност. И до днес най-малко внимание сред страничните таланти и скритите афинитети на белетриста, публициста, драматурга, философа и преводача К. Чапек е отделено на ярко открояващата се сложна и разнородна литературоведска култура на най-про фесионалния чешки творец, чието интензивно критическо самосъзнание за същността и функциите на литературата е важна съставна част на универсалния му интелект. Дихотомната съотносителност между литературния практик и литературния теоретик и критик, която еплод на страстната му потребност да опознава и да се изказва, красноречиво илюстрира Чапековото схващане за творчеството като конкретно практи ческо решение, като занаят, а не като някаква висша духовна активност. Върху това де мократично схващане Чапек постепенно създава своята литературноестетическа програ ма, включваща три основни компонента - развлекателност, народност и морализъм. Именно те определят не само спецификата на художествената му стратегия, но и особе ностите на литературоведската му тактика на постигането й, проявяваща се в открити или прикрити, в сериозни или забавни форми, синхронно или ретроспективно. Найчесто - в рамките на практическата методика „как се правят нещата".

Едно от най-важните последствия на Великата октомврийска социалистическа революция и Септемврийското въстание от 1923 г. за българската литература иизкуство е процесът на демократизиране, започнал през втората половина на 20-те години и обхванал и 30-те години. Чувството за гражданска отговорност за съдбата на народа, засилването на критичното отношение към социалните явления, пречещи обществения прогрес, стремежът към самопознаване на националния характер, интересът към вътрешния мир на отделния човек и към историята на народа определя насоката на творчеството на писателите и художниците критически реалисти. „Критиче ският реализъм като метод е способен да се модифицира и усъвършенствува съобразно с националните особености на литературното развитие и обществените условия и остро да реагира срещу социалните неправди..., да отбива модернистичната и декадентска мътилка в изкуството, да бъде близко до социалистическата литература в борбата и за тържеството на идеите на комунизма. В условията на установилата се през 30-те години фашистка диктатура въздействие тона социалистическите идеи върху литературата и изкуството на критическия реали зьм е съставна част от борбата на комунистите за създаване на единен фронт. ПредлоЖеното от В. Д. Андреев определение „литература на демократичното единство" може да бъде отнесено не само към литературата, но и към целия художествен процес в Бъл гария през 30-те години.

През април 1984 г. в библиотеката на Римския университет попаднах на списанието „Ривиста ди култура" („Списание за култура"). Това списание, включващо разделите литература, наука, изкуство, из лиза през 20-те и 30-те години в Рим и играе важна роля в българо-италианските литературни и културни взаимоотношения в периода между двете световни войни. В обемист том с инвентарен номер 20 453, върху чийто служебен печат ясно личи надписът „Институт по философия и филология „Слава", са подвързани два свитька - мартенската и априлската книжка на споменатото списание от 1925 г. Те са обединени под общото заглавие „Поети бўлгари“ („Български поети").

Във Ватиканската библиотека, сред Кодексите, които съдържат главно документи из архива и писменото наследство на Джовани Пастрицио, на гърба на 15-и лист в „Соdice Borgiano Latino 747" се натъкнахме на една кратка бележка, много избледняла и трудно четлива, написана от ръката на Пастрицио, която гла си: „Mauro Orbini de Slavo, in Pesaro in foglio, 1601"1. Става дума за историческото съчинение на бенедиктинския абат, дубровничанина Мавро Орбини, публикувано в Пезаро в 1601 г. и озаглавено „Царството на славяните". В този първи опит да се даде ед на универсална картина на историята на славяните в рамките на едно-единствено произведение всъщност по-обширно е разгледана историята на южните славяни - сърбохървати и българи. Отдавна е известно каква голяма роля е изиграло това произведение за развитието на южнославянската историография. Поради това интересите на изследователите му като че ли се изразяват все в тази насока и у нас то се посочва и проучва, като се набляга преди всичко на значението му като извор на Паисиевата история. Но в действителност историята на Орбини има много по-голяма заслуга и нейното влияние се е разпростряло и извън пределите на южнославянския свят. Ако на нея се погледне в светлината на общоевропейския култу рен контекст на епохата, ще се види колко по-голямо е нейното значение за България.

Проблемът за типологическите сходства между сръбския и българския символизъм не е изследван Под типологични сходства в съвременното сравнително литературознание се разбират такива форми на литературна общност и взаимност, такъв род литературни аналогии, които възникват независимо една от друга. Тези аналогии се проявяват в различно време и на различни, далечни или близки места. Появата на символизма в двете литератури става естетическа потребност, резултат е на сходство в в общественото и ду ховното развитие на двете страни в началото на века. Между сръбската и българската литература съществува етническо-езикова близост на народите й, говорим за етнико-генетична близост между двете литератури - сръбската и българската, отнасяме ги към един литературен регион - балканския, и към славянската ге нетично-стническа общност. Появява се ново поколение в литературата, което повежда борба срещу ста рите естетически възгледи, във фокуса на творческите си търсения поставя противоречията и терзанията на творческата личност и изобразява нейния вътрешен свят. И за сърбите, и за българите символизмът оз начава стремеж за излизане от балканската изостаналост и приобщаване към европейската културна обш ност и художествени търсения. Без да се спирам подробно на условията, в които се формира символизмът като литературно направле ние, ще спомена само ролята на две списания за навлизането на модерните естестически възгледи в тради ционно националната и битово-патриотична сръбска и българска литература - Српски книжевни глас ник“ и „Мисъл“. Те започват да излизат съответно от 1902 и 1892 г. Списанията не са теоретични органи на символизма, но печатат символистични творби от Дучич и Яворов и статии за европейския символизъм, ратуват за обновяване на литературата и за излизането и от национално-тематичната и ограниченост. Те създават произведения - търсения на епохата", - които разкриват специфичните естетическики пробле ми на времето. Такива творби според мен са „Поезия" на Й. Дучич и „Песен на песента ми" на П. Яворов. Й. Дучич прекарва в Париж от 1901 до 1907 г., а Яворов през 1906 г. е в Нанси, където те се запозна ват непосредствено с модерната френска поезия от Бодлер до Маларме. Допирът с френската символи стична поезия еот съществено значение за развитието на двамата поети.

Революционните спазми на Франция, започнали в края на осемнадесетия век, продължават и в нача лото на деветнадесетия. Смутното време създава условия за разместване и смесване на социалните пластоПо този начин един обикновен офицер, роден на остров Корсика, изкачва без усилие, без дори да се задъха, несигурните стъпала на обществената йерархия. През 1801 г. той ще се обяви за пожизнен консул, а на 18 брюмер 1804 г. - за император. Щастливата му звезда ще подклажда илюзиите на много честолю биви младежи дълго след като самият Наполеон е разбрал, че амбицията му да подчини на волята си цяла Европа е неосъществима. Неговата личност става историческа персонификация на типа амбициозен герой от литературата - оттук се отделят и две основни тематични линии, получили съществено развитие в произведенията на най-значимите писатели на ХІХ в. Първата от тях - за амбициозния герой, който се издига в обществото, ще получи блестяща защита от автори като Балзак („Шагренова кожа“, „Дядо Горио", „Изгубени илюзии"...), Стендал („Червено и черно"), Зола („Възходът на семейство Ругон“, „Негово превъзходителство Йожен Ругон"...), Мопасан („Бел ами“), Такъри („Панаир на суетата") и други. Вто рата тематична линия има по-идеен, духовен характер - за свръхчовека, който принадлежи към духовния елит на човечеството и който може да разполага със съдбата на останалите. Тези две тематични линии се интерпретират още в античната литература, но личността на Наполеон сякаш дава силен тласък за тях ното развитие през деветнадесетото столетие. Ето защо Балзак ще напише в романа си „Модест Миньон": ... не може да има нещо голямо в един век, на който царуването на Наполеон служи за предговор Докато Западна Европа с барутни урагани търси по-прогресивни пътища за развитие, Русия е сп вана от оковите на самодържавието: затова са толкова силни и противоречиви духовните тежнения в страната, като всяко от тях търси по свой път и в съответствие със своите убеждения отговор на големия въпрос за съдбата на Русия. Това е епоха на диалози" (М. Бахтин), на големи идейни сътресения. Оттам и лите ратурата ще отразява диалогичния характер" на своето време и ще търси отговор на въпросите „Какво да се прави“, „Кой е виновен“, „Кой в Русия живее добре". Достоевски сякаш стои настрана от тази истори ческа конкретност и търси отговор на по-общите, значими въпроси на човешкото съществуване, но отли чителната черта на неговата епоха - изострената и дейност - неминуемо ще сложи отпечатък върху творчеството му. Героят на първия му голям роман ще постави началото на поредицата от герои идео лози, всеки от които ще надигне своя равноправен субективен глас сред идейното многогласие в произве дението и влизайки в диалог с другите герои идеолози, ще се сражава за своята идея.

В последните години персоналният компютър стана нещо обикновено и достъпно и операциите с лексиката- броенето на думите и подреждането им по различни принципи - вече не са проблем. Литературоведът еизбавен от този монотонен труд и може да насочи усилията си главно към интерпретацията на художествения текст. В работата си върху поетичната лексика на Христо Ботев използувах един английски превод на стихотворенията му. Тук ще споделя някои начални резултати с уговорката, че при работа с превод те са неизбежно приблизителни. Това, което предлагам, е по-скоро един възможен подход, а не толкова окончателен резултат. Затова тук спестявам таблиците с обработената лексика и поднасям някои общи впечатления от Ботевата поезия, подкрепени с данни от компютърната обработка. Използувах персонална ЦЕИМ (цифрова електронно изчислителна машина) Osborne (64 K), която работи с операционна система СР/М. Служех си със следните универсални програми: програма редактор (SPITE Software); програма Spell (Knowledge Engeneering, Inc.) за описание на думите; програма WordStar (MicroPro International Corporation) за обработка на думите.

Рубриката „Дискусионна трибуна“ предлага на читателите статията на известния съветски критик и литературовец А. Бочаров „Покушение срещу миражите". Сам авторът заявява, че в нея той размишлява гласно по въпроса, какви трябва да бъдат критериите при написването на новата история на съветската литература, която ще замести намиращата се в научно-педагогически оборот, но вече морално остаряла „История". Настъпи времето за разре шаване на този толкова пъти отлаган въпрос - пише той - и опирайки се на конструктивното в написаните досега истории, да се въведат в нау чен оборот както нови, така и възстановените от принудителна забрава писателски имена и произ ведения. През последните три десетилетия непре къснато това правим - възстановяваме историческата справедливост: ту по отношение на невинно репресирани писатели, ту към несправедливо кри тикувани произведения, ту към насилствено заличавано наследство. Много е извършено, но каква е тази история, която трябва упорито да възста новява поруганата несправедливост? И каква сида пречи на това възстановяване, как да се определи ролята и в забавянето на обществената мисъл, И какво движи тази сила- искрена заблуда относно понятието справедливост или удобствата, произтичащи от несправедливостта, Днес историколитературното знание се нуж- дае от качествена промяна - не само защото имаме вече нова информация (и чисто художествена, и за източниците), но и защото е станал съвсем различен подходът към художествените ценности и към художествените търсения.

По мое лично убеждение сравнителните култу роложки и литературоведски разработки у нас в последно време бележат една естествена и интересна тенденция - те не само репродуктивно осмислят историко-културните и литературни процеси, като разширяват диапазона на закономерното организиране на фактите, но все повече напипват здрава почва под краката си", върху която издигат концептуално нови задачи и пред сравнителните изследвания, и пред българската литературна нау ка. В такъв аспект са и значителните постижения на българската литературоведска русистика, съз дадени от В. Велчев, Ив. Цветков, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Германов, А. Анчев и други съв ременни учени. Сред тях и трудовете за руските класически автори бележат вече линията на едно националноисторическо литературно самосъзнание, което настойчиво и стремително навлиза навсякъде, където трябва и може да се намери опора за българския литературен процес и българското обществено съзнание. Ето защо тру дът на Мария Гургулова „Лермонтов и българска та литература" (С., 1987, 224 с.) трябва да бъде приветствуван като несъмнен успех на българското сравнително литературознание да разшири, обогаи и задълбочи приноса към литературната ни ука и духовното ни самочувствие. Досега у нас проучванията по темата за рецеп цията на Лермонтов в България имаха частичен и фрагментарен характер, но те подготвяха и на сочваха към един обобщаващ и широкообхватен труд. И той дойде - подготвен стабилно и всестранно осмислен, проверен във времето и фак тите. Задачите на своето монографично изследване М. Гургулова вижда в това да се разгледат пре димно нови факти за възприемането на Лермонтов в България, за адаптирането на неговите произведения на българска почва" (с. 38). Видно е, че авторката не претендира и не се ласкае от мисълта да изчерпи проблема. Това се отразява и върху хронологичните рамки на труда и, които не включ ват подробно контактно-типологично вникване в Лермонтовата рецепция в социалистическа Бъл гария.

Един от стожерите на съвременната култура е идеята за развитието, видяно като единство от континуитет и прекъснатост. Това знание не може ше да не рефлектира върху представата за изна чалната природа на човешкото съзнание. Твърде нието, че в своето развитие човечеството е преминало през етап, характеризиращ се изключително с митологическо по своя характер мислене, който рязко и безвъзвратно е потьнал в историята, от стъпи мястото си на схващането за изконното съ съществуване на митологическото (конкретно-образно) и дискурсивното (разсъдъчно) начало в чо вешкото съзнание. Това преформулиране на установката вещаеше, рано или по-късно, криза" в представите за феномена средновековие. Все по-неубедително започ ваше да изглежда твърдението, че полето на културата през средновековието е било заделено изцяло за официалната религиозност, а митопоетич ната традиция е представлявала безразборно разхвърляни и губещи своя смисъл фрагменти, подоб но на раздробен от силен удар глинен съд. Дори в изследвания, занимаващи се с високата християнска култура през средновековието, се появиха резултати, които поставиха под съмнение нейната хомогенност. Оказваше се, че в новата културна ситуация митическото концепиране на действител ността с претърпяло еволюция, но заедно с това е съхранило своята цялост