Книжка-5

1990, Книжка 5 - Съдържание

Първият период от творчеството на А. Геров обхваща втората половина на 30-те началото на 40-те години. През 1934-1935 година се появяват, както свидетелства Б. Кунчев, първите му юношески стихотворения, някои от които печатани в перио диката". През 30-те години Геров е член на редакцията на в. „Ученически подем" "Звън" - ученически издания, където работи в средата на В. Петров, Б. Райнов, А. Вутимски; през 1938 г. участвува в сб. „Праг“, където са поместени и стихове Вутимски. През това време той печати в много издания: в. „Час“, „Литературен глас", сп. „Златорог“, „Българска мисъл“, „Светлоструй", а през 40-те години и във в. „Ли тературен живот“, „Литературен ек“, „Литературни новини“, „Млад кооператор" и др. От Един от представителите на поколението поети от 40-те години, А. Геров, влиза в поезията със свой оригинален глас, дава своя насока на някои от основните естетиче чески и художествени тенденции на това поколение. В някои от тези ранни сти хотворения се чувствува още несигурност, усещат се влияния от стиховете на Вутимски, В. Петров и др. (някои от които представляват общи черти и мотиви на поколението), но още тогава той пише стихотворения като „Земя“, „Път“, „Улица Шипка“, „Приятел“, „Рибар" (последното безспорно е оказало влияние върху стихо творението на В. Ханчев „Изтегляне на мрежите") и др., които показват, че още през тези години се очертават основните тенденции в творчеството на Геров с най-хубавите черти на неговата поезия.

Съдбата на всеки творец е показателна не толкова с неповторимостта на конкретните житейски факти, съставящи биографията на автора, колкото с повторимостта непрестанното им съжителство, съставящо типа биография. Еднотипността на конк ретното е в основата на социално-психологическата установка на личността, от която значителна степен зависи периметърът на личното творчество. Доминанта в соци ално-психологическата формация на Иван Пейчев е болезненото усещане за неприобщеност, положението му на „извънстоящ" спрямо обществената структура или, ако използвам термина на Цветан Стоянов, чувство за аутсайдърство", разбирано като „нарушаване на нормата, поведение, което влиза в конфликт с изискванията на обществената структура". От представителите на поколението на 40-те години най-веза Пейчев подхожда фрагментът на Киркегор: „Животът на поета започва в кон- че фликт с целия живот. "2 В житейската философия на автора „двумирието" е основополагащ принцип. Двойственото възприемане на света представя кризиса в съзнанието на индивида като резултат от разделянето на социалния свят, изразяващо се в нарастващото противоречие между личността и обществото. На тази основа се заражда психиката на „извънстоящ у Пейчев, чието перманентно състояние - самотата - е една от фундаменталните категории на романтическата естетика. От друга страна, противопоставянето на индивида на враждебния социум - било то активно или пасивно - предполага неимоверно засилване на субективизма не само като естетически, но преди всичко като жи тейско-психологически принцип. При Пейчев светът се възприема не просто с очите на отделния и отделен субект, но и ценностите на света се търсят единствено вътре в индивида. Такова субективно светоустройство не може да не предопредели отчая ние и песимизъм: цененето на индивида поражда трагичното усещане за относителност на ценностите. Общата романтична насоченост и романтическите мотиви в лириката на Иван Пейчев са следствие от индивидуалистичната романтична формация на поетаромантик.

В една рецензия за пиесата „Сняг" четем: „И все пак в тази постройка, склонна повече към асоциации, отколкото към изображение, трябва да има някакви определени и ясни авторови заключения, които, ако не разрешават, поне да осветляват подхвърлените мисли. Темата за пропиления и безсмислен живот на тези хора, за жалкото им еснафско самочувствие е достатъчно сериозна, дълбока и задължаваща, за да се примири с шеговитото убеждение, че: на хората сърцето е по принцип, общо взето, и донякъде, добро! (...) А в случая сатирическата и критическата тема, затворила се в себе си, за почва да си отмъщава. Тя или звучи като дребнава и неаргументирана закачка, или се разпада в куп незначителни, дребни и на места евтини подробности, в самоуелна игра с думи. (...) Тук-таме прокраднала се, някаква мисъл моментално се прекъсва от нова произволна шега. И когато се запитаме за смисъла на цялото, получаваме отговора: И ако ни попитат: - А де има тук морал? Ще кажем: - Той е в питата изгризан кашкавал! (...) Еквилибристиката с дреболиите е поставила на изпитание и такъв отличен поет като Валери Петров (...) И незначителното си остава незначително, каквато и пъстра карнавална дреха да му обличат. А важното, сериозното, същественото, което може да даде дълбочина на нещата и смисъл на поетическата импресия, е така затрупано,"1 че от време на време се подава и предпазливо прави някоя скептична констатация. " Привеждам тези пасажи не от желание сега, от по-късна дата, да споря с авторката на рецензията. Това би било и излишно, и неправомерно. Още повече, че в обсега на това изследване не влизат драмите на Валери Петров. Цитатите - доста дълги по необходимост - имат друго предназначение. Мисля, че те обобщават, без да имат такива намерения, разбира се, подозренията" и възраженията на нашата критика към цялостното творчество на Валери Петров.

Тази статия е обработка на част от едно по-обширно изследване, в което се опитах, на основа на материала за биографията на Григор Пърличев, да опиша националното осъзнаване на Балканите като индивидуален психологически процес. Някои термини са използувани в значение, което се отклонява до известна степен от установената практика. Понеже те са съществени за правилното разбиране на изложе ното в статията, ще дадем няколко предварителни уточнения. Под „национализъм" разбираме две неща. На първо място, национализмът е идеология, политическо учение, изхождащо от предположението, че всеки народ, всяка нация трябва да живее в своя суверенна национална държава (или в друга, равностойна, териториално ограничена политическа формация като федерална държава, автономна област и т. н.). На второ място, национализмът е, както пише Х. Кон, духовно състояние, в което индивидът смята, че дължи върховна вярност към националната държава". Тази вярност може да се отнася и към „нацията“, „народа, който се стреми към съз даване на национална държава". В значението на „духовно състояние“, национализмът всъщност е синоним на „национално съзнание" или национално чувство", което, както пише В. Паскалева, „заставя членовете на нацията да свържат своята лична съдба с тази на нацията, да подчинят своите интереси на общите национални и даже да пожертвуват своя живот в името на последните". Тъй като националното съзнание се развива в хода на формирането на нацията - икономически, социален, политически и културен процес, чиято идеология е национализмът, - за национално съзнание може да се говори само при наличието, в една или друга форма, макар и в зародиш, на идеята за национална държава например като стремеж към изграждане на национален език, разбираем за всички сънародници; на национална църква, която изразява националната обособеност и т. н. По-късно, в разцвета на национализма, верността на индивида към нацията се изразява в приноса му към въоръжената борба за национална независимост и присъединяването на т. нар. terrae irredentae; към запазването на териториалния интегритет на националната дър жава, към материалното и културното и благоденствие.

Художествените и философските търсения в българската литература от края XIX и началото на ХХ век, които водят до естетически прелом и създаване на ново, литературно течение, се определят в литературната наука като индивидуализъм, модернизъм, неоромантизъм, символизъм, естетизъм. Тъй като разнообразието тези наименования неведнъж е давало повод за недоразумения, още в началото трябва уточним значението на употребявания от нас термин модернизъм. Разбира се, самия избор на термин винаги се крие замисъл за определено тълкуване и стойностна оценка. В изследванията, в които с термина модернизъм се определя както кръга „,Ми- съл", така и тъй наречената школа на модернистите, чак до 20-те години на ХХ век, проличава опит да се намери общ знаменател за новите в българската ли да тенденции B тература от първите десетилетия на века. У други автори разграничаването на поня тията „европейски модернизъм“ и „български символизъм" издава намерението да се покажат не толкова типологични прилики с други европейски литератури от епохата на модернизма, колкото своеобразието на националния литературен процес. Избра ната от нас тема изисква обаче друг подход. Въпросът за дейността на кръга „Мисъл не може да се свежда нито към типологичните му сходства с международния литературен контекст, нито към отлики - неговата същност е във взаимозависимостта между обусловеното от възрожденската традиция своеобразно развитие на младата българска литература и обективната и способност да възприема и вътрешно трансформира нови импулси от други национални литератури, способност, която е показател за творческа активност в сферата на културата, без която културното и литературното развитие изобщо е немислимо. Изразена през Възраждането в стремежа към „настигане" на Европа, именно тази способност намира по-късно най-ярката си проя ва в дейността на групата „,Мисъл". Благодарение на„Мисъл" българската литература се включва в оформилата се в края на XIX век европейска модернистична общност. Затова смятаме, че терминът модернизъм - естествено не в буквалния речников сми съл на думата - а като наименование на определено течение в европейските литератури от края на XIX век, в което неоромантичните тенденции съжителствуват с дека дентството, а символизмът с импресионизма, улеснява разглеждането на новите явления в българската литература на прелома между XIX и ХХ век на по-широк международен фон. Настъпилите в края на миналия век промени в българското културно съз нание, на които най-рано дава израз групата „Мисъл“, залягат в основата на литературните програми от появата на групата чак до 20-те години. Те водят до търсене на нови философски предпоставки в тълкуването на света, до създаването на нова емоционалност и нов литературен стил, намерил отражение и в лириката, и драмата, отчасти в наративната проза (включително и в някои разкази на Елин Пелин).

Настоящата студия с част от по-голямо изследване, посветено на развитието на писателската техника у Любен Каравелов. То се базира върху ранните творби на Каравелов, публикувани за пръв път на руски език, като се отделя специално внимание на тяхната по-нататъшна съдба. Съществен момент в работата е съпоставката между руските и българските текстове и опитът да се изяснят генетическите им взаимо отношения и функционалната мотивираност на разликите между тях. В конкретния случай обект на изследване е разказът „Слава", отпечатан за пръв път в „Страницы из книги страданий болгарского племени. Повести и рассказы Любена Каравелова" Както е известно, всички останали разкази в сборника вече са били публикувани в руския периодичен печат. Каравелов обнародва българската редакция на „Слава" (под същото заглавие) чак през 1875 г. в сп. „Знание", докато другите разкази от „Стра ницы..." са били вече печатани на български език във в. „Свобода" между 1869 и 1872 г. И Публикувайки ранните си разкази на български език, Каравелов внася значителни изменения спрямо техния окончателен руски вариант, какъвто го намираме в „Страницы...". Казвам окончателен", защото при някои от разказите съществуват разлики между двете им руски издания. Трябва да се отбележи, че съществуващите сравни телни изследвания на руските и българската редакции не са достатъчно изчерпателни. Освен това, като последица от създалите се благодарение на най-ранните изследвания клишета, към проблема се подхожда едностранчиво и често с предпоставени тези. Интересът се насочва към авторовите добавки спрямо руските текстове, което е съвсем оправдано, но не е достатъчно. C Общоприето мнение (намерило израз и в последното издание на Каравеловите съчинения) е, че промените в българските текстове на руските" му разкази са правени цел да се пригоди по-добре тяхното послание към новия адресат (националния читател); към целите на вестниците, където е трябвало да бъдат публикувани, и към новата и различна роля, която тези разкази е трябвало да играят в новия и различен социален, политически и културен контекст.

Една от особеностите на художествената литература е непосредствената и конотивна (практическа) стойност, изразена в способността и да създава социални предмети. В зависимост от своето време литературата може повече или по-малко да се самоизразява чрез тази си предопределеност, съответно, доближавайки се или оттласквайки се от формиращите мирогледни и наукоприложни дисциплини. Периодът на футуризма в руската литература от началото на века, определен от Осип Манделщам като време на „буря и натиск“, извиква несъмнен интерес именно от гледна точка на пряката си социална действеност, съвършено оригинално проявена в изкуството на Велимир Хлебников. И беглото запознаване с поезията на В. Хлебников показва наличие на специ фична естетическа норма в рамките на изграждания от поета мирообраз. Читателско съзнание, неотчитащо духовните движения в руската култура от първата четвърт на века, аперципира ред произведения по оста на „заумността“, причислявайки ги към христоматийното „Бобзоби пелись губы..." или черновите фрагменти от типа на: „Умнязь-Песнязь-Вечязь -Жриязь - Храмьзь - Будязь - Быльзь - Новязь", показващи филологическа работа, предхождаща поетическата употреба. От друга страна, строгият лингво-поетически анализ, търсещ наукообразността в поетическото мислене твореца, достига до извода за Хлебниковския енциклопедизъм, поради изобилието на И съществуването на множество метаезици в него. Действително широкият диапазон на хуманитарното и природо-математическо познание, представляващи сфери на проява на хлебниковския поетически вкус и усет, го заставят неимоверно да разшири T. нар. предмет на своето изкуство. Това на практика води до създаването на съответните емпирико-познавателни имитационни структури, които наистина биха представля вали жив интерес - в равна мярка и за литературоведа, и за нелитературоведа. Поради факта обаче, че въпросните явления имат своя онтология в някаква художествена система, би било най-удачно да се потърси органически-присъщата (целесъобразна) доминанта на дадения идиостил, интегриращата сила на която предполага цялостното и единно звучене на различните смислови обеми в поезията на В. Хлебников. В настоящите бележки ще се опитам да докажа правомерността на един определен тип интерпретация на Хлебниковския поетически текст, която го ориентира към кръга на митологичните представи, проявени в идеалния тезаурус на заклинателните словесни формули. Такъв тип разглеждане би способствувал за изясняване на въпроса, който винаги е вълнувал изследователите

Надарената с всички човешки способности Пандора получила от Зевс за наказание, загдето Прометей дал на хората прогреса, кутия, която от любопитство за познание отворила, и така бедите и болестите плъзнали между хората... Тежката болест, нарушаваща идентичността на нашето „аз" и континюитета на съществуването ни, е търсела духовното си обяснение, откакто съществува човекът. Там, където истината е недостатъчна или духовно неприемлива, винаги се намесва фантазията, за да обясни метафорично страданието и страха от смъртта. та на Платон ни обясняваше болестите - в духа на мита, или по-скоро в духа на еднаполовина на този мит - като обособени независими съществувания, подобни континентите, които се вселяват у нас и ни обсебват. Той имаше своето право; такива са „нозологичните единици" като инфекциите, ракът и пр. Но Хипократ с не помалко право учеше, че няма болести, а само болни хора; с този афоризъм той искаше втъче всяко боледуване в битието, в екзистенциалното и социално битие на всеки отделен боледуващ. Хипократ беше лекар и не виждаше смисъл от абстракции. Той явно свързваше боледуването с „даровете на Прометей“, които днес можем да обясним като метафора на технологичния напредък - инфаркт, стрес, психични кризи и пр. да От Платон и Хипократ медицината и до днес си служи с метафорични описания („меланхолия“, „хистерия") там, където липсват познания или точен език. Това важи и за латинския жаргон. Но сигурно е пресилено да се твърди, че между ирационалното отношение към болестите и метафоричното им описание, от една страна, и научното им осветляване, от друга, има строго пропорционална и обратна зависимост, т. е., че колкото повече знаем, толкова по-рационално ще се отнасяме към заболяванията. Това би означавало да пренебрегнем културно-историческия и индивидуално-психологичния пласт, в който - наред с човека - съществува медицината като наука и практика боледуващият индивид. Твърде важна - емоционално и духовно - е тази сфера на познанието, за да бъде тя изцяло подвластна на разума. Ето защо, не само поради познавателен недостиг, и съвременната медицинска лексика е богата на метафорични понятия като „гръдна жаба“, „рак“, „остър корем" и пр.; дори когато съществуват научни термини, нужен е съвместен език с пациента. Болестта означава нещо за човека. Боледуването означава много за досегашното и по-нататъшното съществуване на индивида. Болестите означават нещо и обясняват нещо за човешката цивилизация. Както болестите, така и суеверията, свързани с тях, могат да се възприемат от човешкия дух като метафори на някаква неестествена форма на това съществуване. Тук е полето за обмен между медицина и духовност, в частност - с литературата, като общият език на този обмен е преди всичко метафоричният образ. Духът метафоризира заболяването и по този начин го опознава откъм страната на неговото духовно значение.

Краткото ми познанство с него е сред най-щастливите в живота ми. За Тодор Нейков, преводача, знаех от малката книжка с откъси от Менендес-и-Пелайо, Унамуно и Ортега-и-Гасет за „Дон Кихот", от превода на гениалния роман на Сервантес „Дон Кихот" и от още няколко книги на испански и латиноамерикански автори. Знаех, че е получил блестящо образование в Гренобъл и Париж, че владее прекрасно френски, немски и испански, че е син на известния дипломат Петър Нейков... Делото на Тодор Нейков е огромно - той работи на попрището на превода повече от 40 години. На него дължим преводите на десетки книги от: Бласко Ибанес, Перес Галдос, Гарсия Лорка, Унамуно, Ортега-и-Гасет, Хименес, Карпентиер, Неруда, Камило Хосе Села... Той еистински посланик на испанската култура у нас, подготвил едесетки талантливи свои уче ници, които днес продължават делото му. Както казва за него проф. Исак Паси, извършеното от Тодор Нейков е истински интелектуален подвиг Имах щастието да го срещна и разговарям с него в продължение на един-два месеца, Спомням си първата ни среща на 31 март 1984 г. Бяхме се уговорили по телефона и още като позвъних ми отвори висок строен мъж, в елегантен сив костюм и любезно ме въведе в гостната. От цялата му фигура се излъчваше сдържана сила. Ведрото му лице, спокойният глас - мек и уверен, отмерените жестове, деликатността му - всичко това издаваше характер на човек, който знае цената си и следва линията на живота си неотклонно. Заобиколен от лавици с книги, сред „ладиите от речници", както той се изрази, Тодор Нейков приличаше на капитан на кораб, тръгнал в безкрайно пътешествие из света на испанската и латиноамериканска литература. Предлагам на вниманието на читателите запис на разговорите ми с изтъкнатия преводач Тодор Нейков, състояли се на 31 март, 2, 3 април и 9 май 1984 година. Текстът на разговорите бе проведен от самия преводач и в настоящата публикация се взети предвид неговите поправки и бележки. - Другарю Нейков, Вие сте сред учредителите на СПБ. Как се стигна до създаването на този съюз, Какво сдружение имаха преди това преводачите? - Преди да се създаде този съюз, имаше различни форми в миналото, които до една не задоволяваха нуждите и бяха еднодневки. В Министерството на информацията още от 1946 г. бе основан един комитет, чийто секретар бе Хенри Левенсон. Този комитет бе установил практиката, всички преведени книги, които предстоят да излязат, да бъдат преглеждани от него. И това бе много важно. Освен партийното издателство, което не бе подложено на този контрол, всички други (тогава още частни) не можеха да минат без визита на този комитет. След това преминахме към едни кабинети на преводачите, към едно обединение, включено към Съюза на писателите с много плаващ статут, без никакви привилегии. При едно посещение на хърватския поет Златко Гориян - който бе председател на Международната федерация на преводачите, той ни запали за борба за някаква организация. И почнахме да работим, съ ставяхме устави, събирахме се, дискутирахме, търсехме подкрепа от различни инстанции. Накрая Международният отдел на ЦК на БКП пое инициативата в ръцете си и с негова помощ организирахме учре дителния си конгрес. Той се състоя през 1974 г. с около 300 души членове-учредители. Той бе признание за нашата работа и постави началото на организираната ни дейност.

Авторът на „Влюбеният дявол" принадлежи към писателите, наречени в Германия и Англия хумо ристи и появили се в нашата литература само под лъскавата маска на подражанието. С присъщия си здрав разум френският читател трудно се поддава на приумиците на въображението и склонността към мечтателност освен в традиционните рамки на вълшебните приказки и оперните пантомими. Алегорията ни се харесва, баснята ни забавлява; библиотеките ни са пълни с онези игри за ума, предназначени първоначално за децата, после за жените и от които мъжете също не се отказват, когато имат свободно време. През XVIII век това се случвало често и измислиците се радвали на небивал успех. Най-сериозните писатели - Монтестьо, Дидро и Волтер - люлеели и приспивали с очарователни приказки това общество, което по-късно ще бъде разрушено до основи от принципите им. Авторът на „Духът на законите" написа и „Книдският храм"; основателят на Енциклопедията забавляваше простолюдието с „Бялата птица" и „Бъбривите бижута"; създателят на „Философски речник" украсяваше „Вавилонската принцеса“ и „Задиг" с приказни източни разкази. Все остроумни измислици, но от най-сполучливите и забавните. Поет, повярвал в своята фантазия, разказвач - в легендата, която сам е сътворил, изобретател, приел сериозно разцъфналия в мислите блян - ето какво човек не очаква да срещне насред XVIII век, когато свещеницитепости се вдъхновявали от митологията, а някои светски поети творели според хри стиянските тайнства.

Кирилско-глаголският паметник на славянската писменост от XII-XIV век, наречен Реймско еван гелие поради дълголетното си пребиваване в катедралната черква на град Реймс (Франция), привлича вниманието на българските слависти, защото е свързано тясно с разпространяването на Кирило-Методие вото дело на запад. И досега на него, освен няколко кратки съобщения и статии, не е посветено нито едно обстойно изследване на български език. Предизвикало поради неясния си произход оживени спорове между най-видните слависти на XIX век, Реймското евангелие продължава да буди жив интерес в учения свят както поради палеографските си особености и художествената си украса, така също и поради историческата си съдба. Състои се от два дяла: кирилски и глаголски, подвързани в общ кодекс, и съдържа четиридесет и седем пергаментови листа in quarto - кирилският шестнадесет листа, а глаголският тридесет и един, изписани двустранно, кирилският със семиунциал от типа на Светославовия изборник от 1073 година и на Новгородското изборно евангелие от XI век, а глаголският - с ъглеста глаголица, хърватски тип от втората половина на XIV век. Кирилският дял съдържа двадесет и два откъса празнични евангелски четива по обреда на Източ ната православна църква, между октомври и март на църковната година, и представлява част от Изборно евангелие (апракос), Запазени са от него само 19 и 20 тетрадки от ръкописа. Съдбата на останалата част не е известна. От своя страна глаголският дял съдържа старозаветни и новозаветни откъси, от тях петдесет са евангелски текстове, а останалите старозаветни, използувани като четива на празниците по календара на Западната католишка църква. Освен по графика двата дяла на Реймското евангелие се различават по пергамент и по украса. Докато пергаментът на първия от тях - кирилския - е по-грубо обработен и е с по-тъмен цвят, което потвърждава по-голямата му старинност, пергаментът на втория - глаголския - е по-грижливо обработен и с по-светъл цвят. В сравнение с украсата на втория дял, украсата на първия е по-скромна. Характерни за нея са малкото на брой заставки от геометрично-плетеничен тип и начални букви от геометричнорастителен тип по подобие на буквите в Супрасълски сборник", кирилски паметник от XI век, създаден в Източна България. Украсата на глаголския дял е от западен тип, отличава се с многоцветна орнаментация и с миниатюри на католишки свещенослужители и на библейски персонажи.

През лятото на 1888 година довчерашният студент в Лайпциг К. Кръстев се връща в България с диплома за завършено висше образование. Нещо повече - той вече е д-р К. Кръстев. Връща се и с много планове, идеи и мечти за литературно-критическа, преподавателска и обществена дейност. А наред това и с твърда воля за борба с примитивните условия, които пречат на всеки опит за системен труд, за по-висш полет на духа. Една от първите му грижи, след като бива назначен за директор на педагогигическото училище в Казанлък, е да създаде свой периодичен печатен орган, своя литературна трибуна. За тази цел той основава учителско дружество, което започва да издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество" (1890). Младият двадесет и четиригодишен редактор поема в ръцете си цялата работа по издаването и редактирането на излезлите шест книжки. На следващата година той се заема да издава ново списание - Критика" (1891), което му дава възможност да развие на поширока основа своите литературно-естетически идеи. Но и това краткотрайно издание е само опитно поле, един своеобразен литературно-критически плацдарм за по-голям скок. След него идва сп. „Мисъл", оставило дълбоки следи в развитието на нашата художествена литература, критика, естетика и пр. (1892- 1907), а след спирането му излизат два тома „Мисъл" (1910)- - един наистина представителен литературно-издателски епилог на списанието.

Списанието „ХХ век" (орган на Съюза на писателите в СРР) се отличава от останалите румънски периодични издания, част от които вече представихме в Литературна мисъл“. Всеки брой е добре съставена и оформена книга от своеобраз на библиотека. На титулната страница е записана главната цел: диалог на румънската духовност със съвременната световна литература и изкуство. Затова няма да прозвучи пресилено твърдението, че „ХХ век“ е уникално явление не само в румънската, но и в европейската периодика. Но нека да направим кратък обзор на досегаш ния тридесетгодишен път на изданието. През началните години (1960-1964) „ХХ век“ е месечно списание с културно-информационен характер, което прави, макар и несистемни, опити да анали зира съвременните литературни явления. Още тогава, от 1963 година, се откроява една от главните му теми: изящната словесност на нашето столетие и нейните класически образци, които по една или друга причина, са били бели петна" за румън ската култура. Интересно е да се отбележи, че още през този период „ХХ век“ се обръща за първи път и към латиноамериканската проза, която тотава е все още извън вниманието на европейския читател. През 1962 г. списанието организира своя та първа „кръгла маса" по актуални проблеми на съвременната световна литература, вв която вземат участие водещите критици от онова време (Тудор Виану, Александру Дима, Жирмунски, Самарин и др.). Прелиствайки старите годишнини, наред с множеството променящи се рубрики можем да срещнем и внушителен брой произведения, повечето от които се превеждат и публикуват за първи път тук, доста преди да излязат в отделни издания. Тук става дума предимно за значими автори с техните програмни опуси: Кафка, Бекет, Джойс, Фокнър, Камю, Сартр, Малро, Музил, Йонеско, Дюренмат, Фриш, Грас, Бьол, Юрсенар, Борхес, Маркес, Кортасар, Булгаков, Пастернак... Но трябва да подчертаем, не за разлика от нашето Панорама", списание „ХХ век" не дублира плановете на издателствата за чужда литература. То предпочита текстове с по-експериментален характер. Дава се преднина на отделни литературнохудожествени теми и мотиви, на асоциации или типологии в по-проблемен план; предлагат се различни варианти на коментариите, които нерядко провокират читателите. Постепенно списанието о обзорно се превърна в тематично, което е найголямото му достойнство, и го отличава от нашето 172 „Панорама" или от „Иностранная литература" (Москва). В ХХ век" редовно се представят и цели културни региони от Европа и света - напр. Африка, Финландия, Испания, Гърция, Италия, Португалия, СССР и т. н. Но тук отсъства безличната информация или случайният набор от текстове. От години всеки брой е подчинен на определена концепция, която се следва почти в целия му обем. При внимателен преглед на последните десет годишнини можем да установим, че все пак в центъра на вниманието на неговите издатели (Дан Хаулика и Шефан-Аугустин Лойнаш) е позната и ессистиката. Тук за първи път бяха поместени обширни откъси от „Одисей" на Джеймс Джойс, романи и разкази от Уилям Фокнър, Франц Кафка, Дино Будзати, Албер Камю, които се посрещнаха като събития в румънската култура. Придружа вашите ги коментарии на критици, преводачи и есеисти от Букурещ, Яш и Клуж и други центрове на страната - осъществени на твърде високо рав нище доказват, че в нашата северна със дка отдавна са преодолени провинциалните комплекси". „ХХ век“ е елитно списание, което се радва на значителен брой читатели. От 1968 г. то удвои тиража си и започна да пуска двойни и тройни по обем броеве, които намериха твърде широк отзвук. Обикновено това са тематични емисии", които респектират с широтата на темите и проблемите. Ето и някои от заглавията: „Фантастика“, „Танцът и поезията“, „Гьоте и Моцарт“, „Автомоби лът“, „Експресионизъм“, „Средиземноморието", „Хомо Фабер“, „Екзотиката“, „Човешкото тяло", „Митологията“, „Великият Октомври“, „Книгата“, Западногерманското кино“, „Хомо Географикус“..

В отговор на изказваното мнение за интелектуалната слабост и мракобесния характер на нялата допетрова Русия докторът на филологиче ските науки Гелиан Михайлович Прохоров издаде своите статии, поместени вече в различни издания, но с някои съществени добавки и едно чудесно Приложение", които съставляват неговата дей ност от едно десетилетие насам. В предисловието авторът говори за нашето слабо познаване на кръгозора на писателите и читателите от Древна Русия, за наднационалния характер на средновековната книжна култура и нейното разпространение (с. 3). Глава първа носи заглавието „Корпусът със съчинения, приписвани на името на Дионисий Ареопагит" и обстойно засяга преводното дело на монаха Исайя спрямо Дионисиевите съчинения. За нас е интересно и ново връщането към ортодоксал ната традиция за Дионисий Ареопатит, чиито съ чинения, независимо от многобройните опити, не са идентифицирани, което е общоприето схващане. „Въобще силната страна на скептиците еименно отрицателната, поводите за съмнения са най-основателни" - пише Г. М. Прохоров (с. 9). За под крепа той цитира думите на византолога Ханс Урс фон Балтазар относно невидимостта" на Дионисий и за единството на личност произве дение", при което Г. М. Прохоров добавя - и за по-малката грешка на „отрицателите на отрицате лите" (с. 10). След това последователно разглежда различни страни на Корпуса, неговото богословско-философско значение, като например „веч ност в сегашното“, влиянието на това произведение върху иконографията с темата София- Премъдрост (с чернобели снимки), епиграми, които се срещат в гръцките ръкописи, в преводите на славянски и грузински език (също със снимки), с езикови бележки по материала, който дава текстът, и на края на тази глава отделя с подобаваща изчерпателност превода на Корпуса в славянската литературна традиция" чак до последния превод на Руски език от 1957 г. В приложение към тази глава са дадени цялостно две произведения на Дионисий: „За тайнственото богословие“ и „Послание към Тит", заедно с тълкуванията на Максим Изповедник в славянския превод на Исайя и с паралелен превод на съвременен руски език от гръцки, извършен от самия изследовател Г. М. Прохо ров. Тема на втората глава е „Диоптра" на Филип Пустинник, която по влияние сред славяните, може да се сравни само с ареопатитския Корпус. Това антропологично съчинение, много популярно сред исихастите на Балканите, което е издадено в при ложение (първо и второ слово) в съшия маниер както Корпуса. Г. М. Прохоров вече издаде тре тото слово на „Диоптра" (вж. „Памятники литературы Древней Руси. Конец XV - первая половина XVI века", Москва, 1984, с. 68-151) и понеже досега не е издаван славянският превод на това съчинение, може само да се благодари на автора и да се пожелае отпечатването на останалата част. Това произведение е анализирано подробно по съдържание и всеки, който се интересува от него, може да го прочете. Накрая се противопоставя Диоптра" на съвременното философско-антропологично изследване на Пиер Тейар дьо Шарден (1881-1955) Феноменът на човека". В третата глава изследователят пише за едно неразбрано място от „Слово за живота и кончината на великия княз Дмитрий Иванович, цар руски", което е било изпускано от преписвачи и издатели. След обстоен анализ на сродни текстове, понятия, слова, аналогии, сравнения и цитати Г. М. Прохоров разкрива заслугите на княз Дмитрий Донски в защита на Русия, неговата победа и основаване в Русия на голямо царство", след което той станал всеруски пар. Последната глава разглежда поетичното приложение към духовната грамота на митрополит Киприан (с. 123-150) - текстуално, различни проблеми на това произведение, тълкуване, атрибуция. Автор на последните руски произведения вероятно еЕпифаний Премъдри.

В сянката на думите" не е случайно заглавие за втората книга на Александър Йорданое. То маркира една вече избрана посока на критическо присъствие, поведение и движение в съвременната културна ситуация. В първата си книга „Личности и идеи" (С., 1986) критикът призова към проглеж дане отвъд „сянката на думите", към диалог с онова, което е внушено чрез думите ненатрап чиво и недиректно, което е отправено към нашето съзнание по-скоро като провокация към осъзна ване и разбиране, а не като възприемане на постулирани и неприкосновени истини, както са ни карали да привикваме години наред. Като критик Ал. Йорданов няма жанрово пред почитание към поезията, прозата или критиката, тъй като не е склонен да теоритизира върху жанра като такъв. Авторът гради у себе си едно исторично съзнание, което възприема и интерпретира литературните явления в тяхното единство и активно живеене, в диалога им с времето, в изконния стре меж на словото и на неговото изкуство да се пре бори с времето в името на вечния живот, в името на човека. И все пак може би поради началния старт на литературните му занимания (имам пред вид защитената от автора дисертация „Литературната критика на българския модернизъм" - 1984) и в двете книги на Ал. Йорданов в основата на критическото интерпретиране предимството е на самия критически жанр. Критикът по-често се интересува и по-често тръгва от критическата ре цепция на литературното явление, а не от факта на неговата иманентност, на относителната му самостоятелност. Веднага трябва да кажа, че тук са и силата, и слабостите на автора. Не будят съмнения вещите му познания върху литературната история, неговата ориентация в литературно-критическите полемики около художествените явления. Често впечатлява със сполучливите открития на критиче ските си ракурси, с възкресените от миналото или сега поставени полемики. Несъмнено продуктивен е дискусионният той на неговите критически съгла сия и несъгласия с предшественици исъвременници. Увлечен в самата критическа полемичност, която естествено предполага и подчертано засилен субек тивизъм на оценъчния план, Александър Йорданов често остава в плен на това си предпочитание, дори 176 и когато се стреми да се освободи по някакъв на чин от него. Така читателят може наистина невинаги да есъгласен с повече или по-малко крайната субективистична гледна точка на автора, да го подразни пристрастието към собствената теза, която би могла да отчита повече и по-съществени иманентни особености на интерпретираната художествена реалност; но така или иначе, целта на кри тическия текст е постигната - провокирано е чита телското поведение както към първичния художе ствен текст, така и към интерпретиращите го пред ходни и други критически текстове. В избраната от критика посока, която го характеризира и като личност, и като естетическа позиция, втората му книга В сянката на думите" е по-освободена и, може да се каже, по-артистична в своята отвореност към диалога и полемиката. В уводния и текст - Между вчера и днес..." - авторът заявява: „Литературната критика е комп лекс от текстове. Това прави неограничима и сво бодата на читателя. Той може да избира. Може да спори. В тази книга, надявам се, поводи за поле мика има предостатъчно. Вероятно защото съм се стремил не към „затваряне на аналитичния прочит, а към разкриване на историческата перспективност на литературните явления. Новият прочит включва органично в себе си не само достойните, но и възможните интерпретации." Сам критикът е диалогично настроен към вече изказани свои идеи, стреми се да ги обогати и доразвие в своите нови текстове. Той държи на „завършено-незавършения" прочит като на единствена великолепна и непов торима възможност да проникнем в тайните на литературната история, за да кажем истини не само за нея". Тази своя позиция и разбиране за функ циите на критическия текст Ал. Йорданов особено добре защищава със статиите и студиите си за онези автори и по онези проблеми, които в известен смисъл представляват връщане към вече познати не гови текстове от първата му книга. Такива в новата книга на критика са статиите, Яворов и Днес", която своеобразно доразвива идеите и диалогизира по въпроси, поставени в статията „Последният възрожденец" (от книгата „Личности и идеи"), както и„На „горна“ и „долна земя" с Ангел Кара- лийчев",