Книжка-8

1990, Книжка 8 - Съдържание

Захари Стоянов принадлежи към онази славна генерация от революционни дейци литератори, която бе откърмена в най-върховните моменти на нашата национална революция. Неговото дълбоко патриотично обществено и литературно дело пренася поддържа патоса и идеализма на националноосвободителната борба, патриотичните свободолюбивите традиции на възрожденската литература в новите условия на осво бодена България. И макар в наследството на общественика и писателя Захари Стоянов да има елементи и на историческа „несъвместимост" - особено в последните години на политическата, а в определена степен и на литературно-публицистичната му дей ност, когато, свързал се с диктаторския режим на Стамболов, подкрепя Фердинанд става проводник на насилия и произволи - в своята съвкупност това наследство не буди само исторически интерес, а запазва действената си сила и продължава да помага за духовното формиране на редица поколения. И И И Истинско чедо на народа, още от юношеските си години и до края на бурния си живот Захари Стоянов е бил винаги най-тясно свързан със съдбата на народа. Вярно е, че някои наскоро открити документи свидетелствуват, че той не ще да е бил съвсем „неук“, че е учил в непълното класно училище в Медвен. С тях обаче не се опровергава факта на пълното му житейско и духовно сливане и единение с „неуките“, със сиромасите“. Не се заличава онази борба, която той води, при невероятно трудните условия на грубата и изостанала среда на добруджанските овчари и русенските еснафи, за духовно осъзнаване издигане. Свързването с младежите революционери от русенското читалище „Зора" дава най-важния и съдбоносен тласък на неговото идейно развитие. Приобщил се към революционния комитет, Захари Стоянов прави първото съзнателно обричане, дава първата клетва да служи на народа и да се бори за неговото освобождение. И посетнешните факти и събития в неговия неспокоен и борчески път през героичните дни на Априлското въстание до Съединението са само моменти и етапи в духовната биогра фия на един предан до смърт на народа борец, илюстрация и израз на изпълнената клетва в защита на „халачи“ и „кундураджии"... Когато непосредствено след Освобождението Захари Стоянов се залавя за перото, той има един неизчерпаем източник за творческо вдъхновение - собствения си жи тейски стаж", наситен с толкова превратности и драматични преживявания, но и тясно преплетен с борбите и съдбата изобщо на народа. А възрожденската революционна литература, творческото дело на Ботев и Каравелов (особено на Каравелов) са неговите литературни учители и образци. Чрез тях той възприема и революционно-утилитаристичната естетика на руските революционери демократи.

Темата не е нова. Мнозина изследователи са се спирали върху ролята на Румъния, и по-специално на Букурещ като определящ фактор, като културно-историческа среда за формиране и развитие на таланта на големи наши поети, писатели и публицисти през Възраждането. Проучван е с подчертан интерес и творческият и жизнен път на Вазов в Румъния и Букурещ. Но М. Цанева говори преди всичко за първото отиване на Вазов в Румъния, като го смята по-важно като начален тласък и посока на въздействие на емигрантската и румънската литература и публицистика върху темите и идейно-емоционалното съдържание на Вазовата поезия. В. Вълчев е обърнал внимание на една важна биографична подробност - Вазовата дейност като член на Българското централно благотворително общество (БЦБО). М. Арнаудов е почти изчерпал темата, но само до появяването на сбирката „Пряпорец и гусла", до стихотворението „Към Европа". А що се отнася до изследванията на П. Христофорова, те не са издържани убедителни, защото се търсят преди всичко въздействия от формално естество. Така че темата не е изчерпана, остава широко място, за да се проучи въпросът, как Вазов в Букурещ има възможност да следи отблизо във всичките му подробности отношението на международното обществено мнение към българския въпрос през ония исторически години 1876-1877 на героичния възторг и трагичния разгром на Април ското въстание; удивителния скок на Ботев в безсмъртието; действеното състрадание на хуманна Европа към жертвите на „българските ужаси"; възмутителния цинизъм на ръководителите на европейската дипломация, които оневиняват жестокостите на мюсюлманския фанатизъм и се стараят на всяка цена да запазят ненакърнена целостта на Османската империя; лицемерните опити за реформи и смяна на ръководителите на отживялата феодална империя, за да бъдат осуетени усилията на великите сили да наложат някакви административни и политически промени в населяваните от българи територии; надеждите и разочарованията, възторзите и горчилките, свързани със Сръб ско-турската война, с участието на български доброволци в сраженията и с отноше нието на сръбските власти и вестници към тях; и най-сетне, все по-голямата увереност неизбежната освободителна война на братския руски народ, нейното съдбоносно обя вяване, започване и победоносен ход.

Прякорът е едно от най-характерните явления в българския народен живот. Той има дълбоки корени в бита, в делничното общуване и взаимоотношения между хората. Котленци казват, че при тях е достатъчно само високу да кихнеш и ша ти извадят прякур". Не са по-малко изобретателни и в другите селища. Веднъж лепнат, прякорът може да тежи на няколко поколения или да стане обобщена представа за цял род. „Незлобливи и добродушни са нашенците - пише Райко Алексиев, - но са такива присмехулници, че яка му душа и яко му име на всеки, до когото се допрат присмехулните им езичета. 1 Създаването на прякори се обяснява и с наблюдателността на българина, със способността му да характеризира и да дава оценка, извежда се като проява на една душевност, в която се съчетават проницателството и безжалостното. Антон Страшимиров осмисля наличието им с особеностите на нашия хумор, който според него преди всичко „сарказъм, е взаимна гавра, взаимно оплюване“. „Тоя характер на българския смях е тъй всеобщ за старо и младо, за мъже и жени, че всяка най-обидна закачка сред нас веднага се подхваща от всички и се превръща в прякор често отвратителен. "4 От гледна точка на народопсихологията прякорът се възприема като негативно явление, но независимо от това той се смята за част от богатството на фолклора ни, свързва се с колорита и атмосферата в отделните селища. Ето защо авторите на почти e всички краеведски изследвания му отделят съществено място. Още през Възраждането Петко Р. Славейков във в. „Македония" (бр. 23 от 7. II. 1870 г.) отправя призив към сънародниците си за събиране на народни умотворения, между които поставя и прякора. И макар тогава да са направени някои записи, първите публикации са значително по-късно. Естествен е опитът на автори като Л. Данаилов, К. Божинов, С. Кошов и др. да характеризират това явление, да го свържат с малките афористични жанрове във фолклора, да определят начина на възникването и функционирането му в обществото. Прякорите, особено панагюрските и копривщенските, завършващи на ек, са представлявали интерес и за езиковедите. Но досега литературната наука не се е занимавала с тях, поради което мястото им в художествената, мемоар ната и документалната проза не е изяснено.

Проследяването на отношенията между Стоян Михайловски и писателите от кръга „Мисъл" разкрива не само един частен случай от литературната ни история. Освен мястото на Михайловски в литературния процес през 90-те години на ХІХ век и нача лото на новото столетие, този въпрос засяга косвено и важни моменти от зараждането развитието на българския модернизъм. Проблемът е двузначен. От една страна, как поет като Михайловски, който през целия си живот се стреми да бъде встрани от всякакви групировки и се старае да отстоява творческата си свобода, се чувствува в обкръже нието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, и от друга, как те и редактираното от тях списание откликват на неговото писателско дело? По логиката на обективно стеклите се обстоятелства срещата на Михайловски с другите двама от четворката - Яворов и Петко Тодоров - се оказва недостатъчно функционална за литературно-естетическия ни развой. Още през 1901 г. Яворов и Михайловски са в два враждуващи общественоe политически лагера. По въпроса за освобождението на Македония Яворов твърдо стои на позициите на вътрешната организация, докато Михайловски оглавява върховистите. Характерът на по-нататъшните им литературни отношения (доколкото съществуват) предопределен от този извънлитературен факт. Връзката на Михайловски с Петко Тодоров е даже кръвна (те са не само съграждани, а и братовчеди), но това не повлия ва в особена степен за създаването на трайна литературно-естетическа корпорация между тях, макар авторът на идилиите да определя по-възрастния си колега като „единствен по своята дълбока и духовита сатира". Главните идеолози на кръга - д-р Кръстев и Пенчо Славейков - са притегателен център за Михайловски, в отношението си към тях той се самоизразява изцяло, а и те в голяма степен му отвръщат със същото. Тези отношения не са белязани с бурни и главоломни обрати, както на пример между „Мисъл“, от една страна, и Вазов или Кирил Христов, от друга. Но и при случая с Михайловски отговорът не е еднозначен. Неговата сложност се определя И от не изцяло хомогенната линия на кръга и списанието, и от неединния и често противоречив характер на Михайловски, както и от разнородните му писателски и идейни търсения. Интересът към този въпрос се поддържа и от факта, че Михайловски е единственият писател извън кръга, останал постоянен сътрудник на сп. „Мисъл" почти до неговото спиране.

„Когато отец Матей Преображенски издаваше своите книги, сред създателите на новобългарската литература вече нямаше автори с раса и с калимявки. Последен беше Неофит Бозвели. Васил Друмев по това време - 1867-1872 г. — беше светски човек, учител, редактор на „Периодическо списание", чак през 1873-1874 г. облече одежди на църковен служител. Христо Ботев пишеше безпощадни сатири срещу калугери и попове. И обикновените хора измисляха свои произведения срещу бялото и черното духовенство - хумо ристични приказки, анекдоти, вицове, хапещи поговорки и пословици, весели песни. Богатите класи нямаха интерес да се заличава изцяло ролята на религията в народния живот, тяхното отношение беше двойствено: демонстративно подкпрепяха официалните форми на религиозен живот и лицемерно в повечето случаи изпълняваха божиите заповеди. При такава историческа ситуация отец Матей се трудеше в полето на новобългарската литература и в културното строителство изобщо. Фигурата му контрастираше не само сред тогавашните автори — светски лица, но и сред събратята - цър ковни служители. Веднъж, когато печаташе поредната си книга в печатницата на навската област, застигна го с пайтон русенският владика Григорий, руга го публично, извика го в митрополията, там пак го руга - излагал духовенството с външния вид и с безконтролното“ си ходене насам-натам..." (Илия Пехливанов. Дуси Преображения Матееви. С., 1985, с. 75). Калугерското звание го задължаваше всекидневно да пропагандира и да утвърж дава в съзнанието на хората религиозни убеждения. А признание на всички прогре сивни личности през Възраждането беше да се борят срещу средновековния дух. По новата понятийна система религия и средновековие обикновено се свързваха твърде пряко. Калугерът Матей Петров можеше да обърне гръб на светския живот, биха го похвалили за това владиката Григорий и други като него. От всеки истински духовник се изискваше пълно отдаване в служба на бога. На младини отец Матей опита изцяло да се откъсне от гражданския живот, но по природа той беше новатор. Самата му кръв го насочваше към революционното начало. Той беще предопределен да се обре че не на бога, а на каузата на новобългарската култура и на освободителната борба на своя народ. Как успя да съедини двете начала - революция и религия? Мнозина смятат, че те са същности, отдалечени и противопоставени като северния и южния полюс. Какво представляваше религиозността на Матей Преображенски?

На 20 февруари 1839 година Захари Зограф предава на Неофит Рилски молбата жителите от град Карлово: „Ако е кабил да преведе Робинсона на нашия матерний язик, та да го нащампат они сос свое иждивение... защото, който го е чул негокаш на гречески, той 1יси воздохнал и рекал, ах, не е ли кабил тая книга да ся преведе и на наш язик. А Неофит B знаел, че Райно Попович вече е превел „Робинсона". Нещо повече, началото на същия месец авторът на „Българска граматика" успял да редактира първата му част. Но кой „Робинзон" има предвид Захари Зограф? Дали романа на Даниел Дефо, или някоя от многобройните му преработки? През 1719 г. излиза романът на Даниел Дефо за „Живота и необикновените, изу мителни приключения на Робинзон Крузо, моряк, родом от Йорк... По-точно пърпървият том, защото се появяват още два, които скоро престават да интересуват читателя. Световна слава носи на автора първата част. На български тя излезе през 1989 г. по случай 270-годишнината от първото издание. От 1849 до 1989 г. са публикувани само преработки. Затова е по-правомерно, струва ми се, да говорим по отношение на тези 140 години за българска рецепция на робинзоновската тема, а не на романа на Дефо. Поставеното през Възраждането начало на тази рецепция е тясно свързано с големите промени в материалното и духовното битие на българина, с формирането на книжовния език, появата на различни преводачески позиции, с увеличаването и постепенното диференциране на читателската публика. Тя заслужава по-внимателно проучване. Още повече, че определя до голяма степен и по-нататъшната съдба на робинзоновската тема у нас. Четирима възрожденци: Райно Попович, Иван Богоров, Йоаким Груев и П. Р. Сла вейков са превели четири преработки на романа на Дефо. Факт, рядък през Възраждането, свидетелство за желанието „Робинзон" да стигне до различни кръгове и възможно повече читатели, за увереността, че книгата е очаквана и полезна. В отликите на преведените преработки ще се ориентираме по-лесно на фона на кратка характеристика на първообраза.

Между многобройните въпроси, които занимават изследователите на „Житие и страдания грешнаго Софрония", два безспорно принадлежат към основните. Първият - защо и за кого е написано Житието, какви са мотивите и целите на автора му и кой е неговият предвиждан (интенционален) читател. И вторият - как е написано Житието, с какви средства е осъществен замисълът. Дали Софроний е имал за образец конкретни произведения, или само е следвал общите правила на утвърдени жанрове? Или пък изблик на неосъзната дарба под перото му спонтанно се е появила напълно оригинална творба, която бележи възникването на нов, съвсем непознат за книжнината ни тогава жанр и с това дава основание да бъде смятана за един от основните жалони на Границата между средновековната и новата българска литература. B Броят на публикациите, които в една или друга степен засягат тези въпроси, e никак не е малък и ако отново ги поставяме, то е защото предложените досега отговори, разглеждани поотделно или в цялост, трудно могат да бъдат приети за убе дителни. Дълбоката неудовлетвореност, породена от внимателното им проучване, естествен подтик за търсене на нови решения. То би трябвало да започне с анализ на наличните мнения и хипотези, който да разкрие причините за тяхната неприемливост и същевременно да отсее онези техни елементи, които една нова изследователска инициа тива би могла да използува. Тази неизбежна деструктивна фаза е необходима предпоставка за изпълнение на основната, конструктивна цел - описанието и обосноваването на няколко нови междинни хипотези, чрез които да се достигне до едно крайно (без претенции за окончателно) решение. „Предварителният анализ е наложителен и поради обстоятелството, че обект на изследване е творба с дълга критическа история, обле пена" с всички стари еднозначни прочити, т. е. творбата в комплекса на авторитетните текстове за нея. Ето защо синтетичните късни прочити по неизбежност съдържат в началото анализа на всички тези предишни критически текстове или обобщават мне нието си за тях. Може да се каже, че възвръшайки многозначността на творбата, този прочит ни освобождава от тях. Синтетичният късен прочит на „Житие и страдания грешнаго Софрония" е все още далечна задача, което не ни освобождава от задължението постепенно да създаваме условията за неговото осъществяване. Разбира се, могат да възникнат съмнения относно действителната значимост на разглежданите въпроси. Не е ли търсенето на авторския замисъл една дискредити рана практика, не води ли то до изпадане в интенционалната заблуда“, която според У. Уимзът и М. Биърдсли трябва да бъде преодоляна, защого замисълът или наме рението на автора не са нито пригодни, нито желателни като стандарт

За това, колко различно може да бъде тълкувано пространството в литературна творба, информира Я. Славински, осъществявайки едновременно принципна ти логия на разбирането на това понятие в зависимост от методологичния език, в чия сфера то функционира. Следователно възможно е то да бъде разглеждано във връз морфологичното равнище на литературната творба, с топиката, със системата значения на езика, с културните пространствени образци, с архетипичните простра ствени универсалии, с Ингарденовите гледни точки и накрая със самата творба ка пространство. Проблемите на литературното пространство обикновено се разрабо ват като „спомагателни" спрямо фабулата, героите, хроникалната организирано комуникативните ситуации, идеологията на творбата, или с други думи, спрямо утвърдени" категории. Методологичният призив на Я. Славински отмества тази йера хия и прави от пространството център на семантиката на литературната творба, спря който споменатите компоненти на представяната действителност биват подчинен Отказът от йерархията е наложен от отговора на въпроса за онтологията на простра ството в творбата, за най-важния начин на нейното съществуване. Славински свърз този отговор с морфологичното равнище на произведението, което смята за първич в процеса - пораждане на пространството. В такава ситуация се оказват вторич всички форми на пространствено тематизиране било в разсъжденията на автора и повествователя, било на героя, а особено значение придобива това, как е направен пространството в творбата и как функционира, как започва да съществува. За онтол гията на пространството в морфологията на творбата са важни обособените от Сл вински три равнища: на описанието, на обстановката и на придадените смислови сто ности. Върху първото от тях се осъществява генерирането на пространството семантиката на словесното съобщение, върху другото - неговото въплъщаване ве. мент от представяната действителност - среда на събитията, героите и преживявани та, а върху третото - вече надхвърлящо морфологията на творбата - се извърш символизацията на пространствените представи, отпращаща към литературните културните традиции.

Това първо представяне у нас на словашкия писател Владимир Минач като публицист е толкова изстрадано, че всеки преводач на мое място би го посрещнал по-скоро с тъжна усмивка, отколкото с ра дост. Защото ако съпротивата срещу Минач в Словакия беше гласна и позиционна, то у нас- глуха и по презумпция. Защото ако словашката преса беше горещ, но нормален терен за спор на гледища - като единствен път за постигане на истината, - то първоначалното осмеляване на наше издателство да запознае българския читател с томче избрана публицистика на Минач, завърши печално: ръкописът бе спрян. И то години след като името на Минач се превърна в понятие за съвест на словашкия народ и словашката революция; след като творби от рода на есето „Тук живее народ" станаха христоматийни; след като излязоха двата обемисти тома с есета, статии, диалози и портрети на Минач - Взаимозави симост“, 1976 г. и „Текстове и контексти", 1982 г.; след като отдавна четяха Минач на чешки, полски, унгарски, руски език... И тук се изкушавам да добавя най-куриозното: ръкописът бе спрян през 1986 година! Да, времето беше спряло за нас - и за Минач у нас. Дори не можеше да му помогне“ интервюто, което бях взела от него за българското издание още през 1984 година! Мисълта на Минач, че „Основните нравствени проблеми си остават същите, защото не са се променили основните обстоятелства (икономически, политически и т. н.), сред които живее или линее нашият съвременник" - бе плътно зачерта на с черния редакторски флумастер... Безспорно публицистиката поради своята жанрова природа въздейства най-силно в конкретно време и пространство. Такова беше и въздействието на Миначовата публицистика още от своето начало, от пет десетте години насам. Но дали нещо от реалността е отишло в архив - при високата взискателност на писателя, — не се наемам да твърдя. Бих казала обаче друго, в което съм убедена: Минач изпреварваше времето. Той отдавна е в днешния ден въпреки направеното в минало време темпераментно призна ние: „Най-добре се чувствах, когато бях в контекст, особено в бурен, дори разбунен, сиреч в такива ли тературни взаимоотношения, в които се святка и гърми." Разбирам тъгата от застойните дни, разбирам и умората на „ветерана" - през август той ще отпразнува по словашки своя шестдесет и осми рожден ден... Но какво общо има това с творчеството му, пронизано от съзнанието, че изкуството е Ancilla vitae? Или с идеята му за „цялостния човек“ - не като мечта, а като единствена позитивна алтернатива в нашия свят?... Мъдрият отговор на тези въпроси даде самият Минач - не без ирония, тоест в неговия стил - още когато излезе книгата му „Текстове и констексти“: „Дълго е писана тази книга, и се надявам, че също така дълго ще се чете, макар и на части, и от малцина, "

Въпросът за взаимоотношенията между апокрифната и богомилската литература, от една страна, и фолклора, от друга, има вече стогодишна история. Той е поставен още от М. Драгоманов в първата книжка (а по-късно продължен и в другите) на Сборник за народни умотворения при изследването на българските легенди. По-късно Й. Йовков, изследвайки богомилските книги и легенди, обоснова не само връзката им с апокрифите, но потърси отражението им и във фолклора. Цв. Романска изследва влия нието на един от най-популярните апокрифи - „Ходене на Богородица по мъките" - в народнопесен ното творчество. Преди десетина години Д. Петканова се зае с по-цялостно изследване на връзката на апокрифите със старата българска литература и с фолклора, В книгата си „Апокрифна литература и фолк лора освен особеностите тя изследва и взаимното влияние между фолклора и апокрифната литература, посочва мотиви и образи от апокрифните прозаични творби, намерили място в българската приказна и не приказна проза. Отделни проблеми на отношението между апокрифната литература и фолклора са наме рили място в изследванията и на други учени - старобългаристи и фолклористи. Влиянието на апокрифите върху богомилските идеи, а оттам и върху богомилската литература от давна е доказано и не буди съмнение. От друга страна, един от източниците на апокрифите, възникнали на българска почва, стават богомилските идеи. Ето защо правомерно ще бъде в източнородопската фолк лорна проза да търсим апокрифно-богомилско влияние. При всички случаи тук ще имаме работа с ло кални варианти на широкоизвестни сюжети, образи и мотиви. Задачата на изследването се усложнява не само от разстоянието на времето, но и от това, че по време на турското робство населението в ре гиона е било подложено на асимилация, поради което във фолклора се забелязват наслоявания от исля ма. Във връзка с тези факти нараства и значението на подобно изследване - то би довело до интересни изводи.

В края на 40-те и началото на 50-те години правих опити да превеждам български стихотворения на английски, а дори се осмелявах да публикувам зрели-недозрели плодове на опитите си. Исках да докажа, че в подобни преводи може да се запази и българското стихосложение (прозодия). По онова време, доколкото ми бе известно, преведено на английски е имало само началото на „Кървава песен" от Пенчо Славейков (във връзка с предлагането му за Нобелова премия), а доста покъсно - няколко народни песни, преведени от Рувим Маркам в книгата му „Мeet Bulgaria" („Запознайте с България"); по-после се научих и за Ботевото „На прощаване", преведено от Елизабет Минкова, майката на проф. Марко Минков. се Първият мой стихотворен превод на английски беше Вазовото „Когато бях овчарче" (1946). След това се замъчих над „Де е България?", пак от Вазов. Началният стих „Питат ли ме де зората..." ми се удаде съвсем лесно - If they ask me where the sunlight..." - и аз не се замислих защо. Обаче ми прозвуча и някак твърде познат, като повторение на нещо много пъти чуто и казвано. И пак, без да зная защо, промених глагола „ask" на „query". Този превод, добър или лош, излезе в сп. „Free Bulgaria" (1947). Горе-долу по същото време бях започнал да посвещавам крадени минути на споменатата по-горе поема на Лонгфелоу „Песни за Хайауата" - една още ученическа мечта. Съвършено ненадейно за самия себе си един ден съпоставих моя английски превод на първия стих от Вазовото стихотворение с моя бъл гарски превод също на първия стих от поемата на Лонгфелоу, който на свой ред дума по дума съвпада с английския си първообраз:

Българо-бразилските културни връзки, макар и несистемни и далече под действителните възможности интереси на двата народа, вече имат своята история. Все още неизследвана, тя крие много повечеприят ни изненади, отколкото човек предполага. За да не бъда голословен, ще спомена само най-неочаквания от цяла редица факти: в бразилския португалски език трайно са влезли български думи. Те ще бъдат предмет на друга статия, а сега да обърнем поглед към книжовната област. През 1923 г., т. е. преди повече от шестдесет години, в София излиза едно произведение, посветено на Бразилия. Това е първата българска книга за огромната страна, и тя е озаглавена „Към Екватора". А подзаглавието доуточнява: „На световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия - Южна Америка". Автор е Стоян Омарчевски, тогавашен министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски. Това е пър вото българско правителство, насочило своята политика към Латинска Америка. Ще си позволя малко отклонение, за да кажа, че именно правителството на БЗНС установява по свой почин консулски връзки Между България и Бразилия през 1922 г. Бразилия е първата латиноамериканска държава, влязла в консулски отношения с България (през 1934 г. биват установени и дипломатически). Почти петдесет години по-късно, през 1972 г., в Рио де Жанейро известната графиня Перейра Кордейру разправяше, че пази снимки на Александър Стамболийски с нейния съпруг, посетил българския министър-председател по повод подписването на консулската спогодба. Тия снимки, непознати в България, както и други материали, отнасящи се до това събитие, представляват несъмнен интерес за историята на БЗНС и на България и би било хубаво, ако поне копия от тях бъдат издирени. За съжаление моите както в Бразилия, така и у нас останаха напразни.

През последните години в литературния живот на ГДР отново намери своето място като обект на внимание и дискусии творчеството на писателя Хайнрих Бьол. В рецензираната книжка на сп. Зин унд форм" - издание на Академията на изкуствата в ГДР - централно място заема статията на Гюнтер де Бройн „Когато войната избухна", посветена на белетристичното майсторство на Бьол, както и на неговата гражданска позиция. Началото на Втората световна война заварва Хайнрих Бьол като студент в Кьолнския университет. Събитията от онова време писателят обрисува две десетилетия по-късно в автобиографчния си разказ „Когато войната избухна". Там той казва: „Лежах на прозореца, бях навил ръкавите на ризата си, взирах се над портала и караулното помещение към телефонната централа на полковия шаб и чаках моят приятел Лео да ми даде уречения знак..." Но този знак не идва, войниците получават каски, а това значи - война. Всъщност разказът завършва, преди да е избухнала войната - въпреки заглавието си. Но Бьол внушава на чита телите си, че войната е започнала далеч преди 1 септември 1939 година, още в началото на 1933 г., когато за райхсканцлер е бил назначен Адолф Хитлер.

Осемдесетте години се оказаха особено плодо носни за литературната ни мемоаристика, фиксираща периода след Първата световна война. Една след друга се заредиха книгите със споменни очерци и есета на писатели от следвоенната генерация: Иван Богданов, Атанас Илиев, Стефан Попвасилев, Петър Пондев, Владимир Полянов, Кирил Кръстев... Принадлежността на тези автори към едно творческо поколение, участието им в един и същи отрязък от културния процес у нас предопре деля съвпадението на имена и факти в техните мемоари. Като прибавим по-рано обнародваните спомени на други културни дейци от въпросния пе риод - като К. Гъльбов, Ал. Балабанов, Д. Каза сов, Б. Делчев, както и литературните анкети с Ламар, Т. Траянов, Д. Габе, Е. Багряна, И. Волен, Вл. Полянов, можем да кажем, че вече разполагаме с богати възможности за „засичане" на едни и същи събития от различни зрителни ъгли, за съпоставки между портретите на видни личности от културната ни история. Логично е да се запитаме какво е физиономич ното за въпросната генерация мемоаристи. Лично аз го виждам в многостранността на техните кул турни интереси, граничеща в редица случаи с енци клопедичност - качество, което, съотнесено към съвременната тясна специализация, буди (поне у мен) подчертан респект. Отликите между споменатите мемоаристи, разбира се, са несравнимо повече: това са твории с различно философско и есте тическо верую, с различна постика и стилистика, с различни интереси и предпочитания. Пътищата им понякога са се кръстосвали, но повече са се разминавали. Интересна е например принадлежност та на К. Кръстев и на Ат. Илиев към едни и съши литературни групи - „Изток“, „Стрелец“, „Дру жеството на есеистите", откъдето започва и голя мото им разминаване. Спомените на литературния и художествен кри тик, изкуствовед, есеист, автор на повене от 30 монографични, студийни и научнопопулярни книги Кирил Кръстев засягат ред непознати или слабо изследвани литератури и културни явления, което им придава особена стойност. Тази книга се появява В момент на повишен интерес към авангардните тенденции в българската литература, което я прави извънредно актуална за съвременната ни литератур ноисторическа наука. За пръв път се изнасят обилни факти около историята на ямболското авангардно списание „Crescendo", чийто редактор е бил самият К. Кръстев и което - библиографска рядкост - 136 е познато на малцина. Ценни са не само фактите около публикациите и сътрудниците на това дадаи стично и футуристично издание, а и целият обилен психобиографичен и културно-исторически мате риал около ямболския авангардизъм, около ям болското „щракане на идеите“. В това отношение не отстъпва и характеристиката на Гео-Милевото списание и библиотека „Везни" с оглед на тяхната рецепция сред модернистично настроената творческа интелигенция. Тук в скоби искам да отбеле жа, че напълно подкрепям патоса на К. Кръстев срещу господствуващия досега столичноцентричен подход към културната, и в частност към литературната ни история. Като четях ямболския раздел от спомените на Кръстев, у мен възкръсна отдавна лелеяната мечта на Тончо Жечев за една географска история на българската литература, която, не знам защо, така и не намери поддръжници. Успеш ният опит на някогашния редактор на едно от най-авангардните списания у нас да покаже ферментацията на идеите в провинцията, която поня кога (както в случая с „тунджанския авангардизъм") се оказва в ролята на център, ще постави - наля вам се - началото на едно благородно и потребно начинание - разкриването на неизвестни страници от културния живот в българската провинция. Горещо поддържам още един апостроф" на К. Кръстев - неговия протест срещу българския „литературоцентризъм", определящ както доми нантата в българската култура, така и физиономията на нашата интелигенция. Неслучайно авторът визира „културния", а не тясно литератур ния живот между двете световни войни. Неговият стремеж да се видят литературните явления (в които най-вече той е съучастен) в по-широк културно-исто рически план заслужава подчертано уважение. Участник в едни от най-значимите творчески формации на 20-те години - литературните кръ гове „Изток“, „Стрелец“ и „Дружество на есеи стите", мемоаристът изнася интересни подроб ности за дейността и платформите на тези малко изследвани сдружения.

Тази книга стига до българския читател с огромно закъснение. Написана през 1918 г. в три тома, през 1923 г. по желание на читателите тя е преработена от автора в еднотомно издание, с облекчен библиографски апарат. Именно превода на това съкратено издание четем днес. Всъщност Джеймс Фрейзър е вече познато име у нас. През 1984 г. Издателството на Отечествения фронт отпечата неговия фундаментален труд „Злат ната клонка", написан през 1890 г. - една от непреходните книги в европейската етнография и религиознание. Там с помощта на сравнителноисторическия метод авторът е обхванал и научно осмислил огромен фактологически материал, доказвайки връзката на съвременните религии с първобитните вярвания и земната основа на религиозния светоглед. Сега в труда си „Фолклорът в Стария завет" Джеймс Фрейзър, една от най-известните фигури в английската културна антропология, анализира праисторията на човешкото общество, пре чупена през призмата на старозаветните предания в Библията. Отношението между магия, фолк лор и история, между митология, религия и култура става основа за неговото амбициозно проучване. По изобилие на събрания материал и по значение книгата на Фрейзър „Фолклорът в Стария завет може да се сравнява с капиталното изслед ване на Александър Веселовски „Историческа пое тика". Но целта на автора не е само да предложи добросъвестно фактите на любознателния читател. Стремежът на Фрейзър е научното осмисляне на суровия материал, достигането от фактологията до синтеза, разкриването на сложния път от емпирията до обобщението. Сравнително-етнографският метод, който той използува, несъмнено е ограничен от неговото време и от проучванията, направени до тогавашния момент - началото на ХХ в. В някои отношения научните изводи на Фрейзър са оспорими. Днес науката вече е отишла далече напред. Но като цяло изследването на Фрейзър не е загу било своята стойност. При това то е написано на достъпен език, разбираем за широк кръг читатели.

Авторът на шестте литературно-естетически очерка, включени в тази книга, е познат на нашия читател с две публикации в българския научен периодичен печат: „Новооткрит старогрузински надпис в Бачковската костница" (съвместно с Елка Бакалова в: Музеи и паметници на културата, 15, 1975, 3, 7-10) и „О староболгарско-грузин ских литературных связах" (Palacobulgarica, 1, 1977, 2, 63-73). За представянето му е достатъчно да споменем още статията „Вопросы изуче ния древнегрузинской литературно-эстетической мысли (V-ХVIII вв.)" (в: Русская и грузинская средневековые литературы. Л., 1979, 134-142), която има характер на свеобразен конспект по отношение на първите четири очерка от предста вяната книга. В първия от очерците - Образи и мисли", дал и името на сборника, се проследяват основните етапи в развитието на старогрузинската литературно-естетическа мисъл. Авторът излага основанията, които дават възможност учението за двете мъд рости (божествена и човешка) и за взаимоотноше нията между тях да бъде разглеждано като основополагащо за старогрузинското литературно-есте тическо мислене, след което се спира на някои от най-важните моменти в развитието на древната грузинска култура. Агиографските творби от нериода между V и XI в. му дават възможност да извлече специфични за епохата изказвания с тео ретичен характер (за същността на литературното произведение, за принципите на тематичен подбор, за функцията на литературата) и основните принципи за изграждане на човешките образи и на дей ствителността в старата грузинска литература. Съществуването на точна терминология по отношение на най-древната грузинска поезия, ясната жанрова класификация в химнографията, сборниците с музикални знаци и поставените теоретични въпроси за синкретизма между музика и слово свидетелстват според автора не само за нивото на поезията и музиката в древността на Грузия, а и за добре развита теоретична мисъл по въпросите на изкуството. Ученият се спира на отрицателното въздействие на теорията за „мъдрото мълчание и на монофизитството върху развитието на лите ратурата и живописта. Характеристиката на първия период от развитието на грузинската култура завършва с уточнението, че в средновековна Грузия естетиката няма самостоятелен характер и понятието естетическа мисъл се употребява условно по отношение на целия период. Наличието на немалко добре познати вече научни изследвания, посветени на проблемите на среднове ковната естетика и на средновековната философска мисъл изобщо, освобождава автора от необходи мостта да уточнява в обстойно изложение характера на естетическото в системата на средновековния художествен мироглед. Разгръщането на авторовата концепция за развитието на естетическата мисъл в средновековна Грузия в конкретните очерци дава най-точна представа за формите, в които естетическото се слива с проявите на средновек овния художествен живот. В търсенето на корените на старогрузинската литературно-естетическа мисъл авторът просле 140 дява платоновския поток в литературата на древна Грузия, изразяващ се не само в преводите на хри стиянизираните Платонови съчинения и апофтегматически сборници, но и в разработването на някои характерни за Платоновата философска система идеи - за любовта и душата, за катафати- ческо-апофатическото изображение. Естествено се налага изводът, че направлението, съпоставящо цялото развитие на старогрузинската култура, но изявило се като водещо в епохата на развития феодализъм (XI в.), е неоплатонизмът. Изложени са основанията, които дават право да се говори за „грузински неоплатонизъм" - усвояването на християнизирания неоплатонизъм (първият превод на „Ареопагитиките“ е извършен от Ефрем Сирин в края на XI в.), на езическия и ислямизирания неоплатонизъм (чрез преводи на персийски литературни съчинения).

На 24, 25 и 26 април 1990 г. в гр. Банкя се съ стоя третата поредна национална конференция по историческа поетика. Тя бе организирана от проблемния колектив по историческа поетика при Института за литература към БАН. В работата на конференцията взеха участие литературоведи от различни секции и катедри на Института за литература, Софийския университет, Климент Охридски", Великотърновския университет „Кирил и Методий", Пловдивския университет „Паисий Хилендарски" и ВПИ - гр. Шумен. Като ръководител на колектива по историческа поетика проф. д-р Ат. Натев откри конференцията и изказа пожеланието на организаторите тази, станала вече традиционна, среща да бъде полезна за всички участници. Работата на конференцията започна с доклада на проф. д-р Б. Богданов „Историческа поетика и историческа типология“, който предизвика изклю чително голям интерес сред участниците, тези и изводи от този доклад се обсъждаха и споменаваха на почти всички заседания. Като цяло в работата на конференцията се очертаха няколко проблемни кръга със специфична проблематика и насоченост и независимо от факта, че за разлика от предишната година сега нямаше специално обявена кръгла маса за проблематични понятия, немалка част от вниманието на присъст вуващите естествено бе посветено на тях. С по-обобщаващ характер бяха докладите на Ал. Панов „Отношението между персонализьм и не-персонализъм в българската литература" (Институт за литература), на 3. Козлуджов „Понятието „повествователен тип" (проблеми на литературоведската му интерпретация)" (ПУ „Паисий Хилендарски"), на М. Костадинова „Сюжетни текстове с предизвестена развръзка" (ВПИ - гр. Шумен), които в рамките на конференцията очер таха общи проблеми за българската историческа постика. Разгледаните литературоведски и културологични факти и направените изводи и обобщения в Докладите на Л. Михова (Институт за литерату ра) „Кървава кошуля" в българската литературна критика", Н. Аретов (Институт за литература) „За взаимоотношението религиозно-светско при възникването на новобългарската белетристика" и С. Сивриев (ВПИ - гр. Шумен) „Сингуларните изказвания на Ив. Вазов върху материал от лириката му през 80-те години на XIX век“ надхвърлиха предварително набелязаните граници на периода и предизвикаха различни тези и изводи по време на дискусията, определяйки нейната посока. Понятието „жанр" беше в центъра на вниманието на участниците в конференцията и като че ли най-много докладчици бяха посветили своите текстове именно на това понятие, разглеждайки различни аспекти от неговия генезис и функциониране - В. Измирлиева (Институт за литерату ра) „Една гледна точка към понятието „жанр" в старобългаристиката“, Р. Кунчева (Институт за литература) „Как работат понятията жанр" и „стих", К. Каранов (СУ „Кл. Охридски) „Жанровите лабиринти", К. Бечев „Проблематичните понятия в литературознанието и единството на лите ратурния феномен" (доклад, разглеждащ повече проблемите на тривиалната българска литера- тура). В контекста на очерталия се кръг, свързан с проблематичните понятия, бе и доклада на О. Сапарев, който тълкуваше измеренията на понятието „гротеска“. Естествени и закономерни бяха споровете и разнопосочните мнения по време на дискусията, последвала след тези доклади. Проблемите на превода, преводаческата дей ност и функционирането на преводни текстове бяха обект на докладите на Н. Наков (Институт за литература) „Понятията на европейския романтизъм в български превод" и на Б. Рачева (Институт за литература) „Художественият превод като извор и усвояване". Бяха разгледани комуникационната функция на превода и спецификата на понятията. Особен интерес за участниците в конференцията представляваше доклада на Г. Николаева (СУ „Кл. Охридски"), разглеждащ проблеми на староиндийската историческа поетика. В обсъжданията и дискусиите взеха участие и проф. д-р Ат. Натев, проф. И. Панова, В. Галонска (Полша), Р. Коларов, Д. Добрев, В. Русева, Св. Казакова и др. На отделно заседание бе разгледана досегаш ната работа на колектива по историческа поетика й бяха дискутирани посоките и темите за следващата година. Присъствуващите имаха възможността да видят филма „Клименте, първоучителю (акатист за Климент Охридски)" на А. Величкова и В. Бъл чанов.