Книжка-9

1990, Книжка 9 - Съдържание

Многообразието от проблеми, свързани с появата и действието на тежките епидемични болести, прави впечатление още при първата среща с огромната литерату ра върху тях. Внушително като обем и многостранно е написаното върху едно от найтежките бедствия в историята на човечеството - чумата. Явлението е изследвано от различни страни, но натежават обществено-историческият, демографско-стати стическият и медико-социалният подход към темата. Значително по-слабо е засег ната ролята на болестта-епидемия като социално-психологически или емоционалнопсихологически фактор в духовната сфера. Фолклорът като специфична човешка дейност, като тип художествена култура дава изключително богат и ценен материал за присъствието на смъртоносната болест в духовния свят на българина. Това присъствие е в буквалния смисъл мощно и ярко, като се има предвид, че народното въображение одухотворява болестта и я представя като свърхестествен персонаж - един от обитателите на фолклорния де моничен свят. Българският песенен фолклор предлага многообразие от сюжети, свързани представите на народа за чумата. Внимателното запознаване с материала разкрива, дори само на сюжетно-композиционно равнище, широко поле от идейни внушения, въплътени в жизнена образност. Значително и доминиращо, присъствието на чумата като обобщен образ на смъртоносна болест се налага сред всички болести с епидемичен характер. В нашите народни песни в сравнение с другите области на фол клорната култура най-силно изпъква надмощието на чумата - като средище на ком- H9 плекс от представи и като многозначен художествен образ. Сюжетиката на песенното народно творчество, посветено на чумата, показва преди всичко един твърде земен, осезаем в битовизирания си облик, но и недвусмис лено схващан като свръхестествен персонаж; действуващо лице в света на хората, чиято съдбовна за тях роля извиква едновременно ужас и страхопочитание. Вед нага трябва да се уточни, че това е почти неизменно женски образ, тъй като единич ните отклонения от женския род са изолирана регионална особеност в изследвания. материал. В народните ни песни чумата е жена, най-често „стара баба“, по-рядко невяста или девойка (мома). В някои варианти образът приема и етнически назва C ния - циганка, влахинка, кадъна, гъркиня. Чумата е митическо същество с характерен външен вид, атрибути и действия; с определени предпочитания и наклонности; появата и се свързва с цял комплекс от предписания и забрани. Срещата с този персонаж е фатална за човека. Песента не познава друг болестен демон с толкова ясно определен антропоморфен облик. Шарката (сипаницата) също се одухотворява, но в разпространения песенен сюжет, свързан с нея, персонификацията не е прокарана последователно.

Както е известно, средновековната българска литература за ритуални и извън ритуални цели се създава на основата на библейската традиция, използувана съ образно изискванията на канона в рамките на отделните жанрове и личните предпочитания на твореца. Тази неизбежност в словеснотворческата практика на средновековието включва в себе си не само учението за вярата като идейна насоченост; нещо повече: всеки текст се изгражда и като тема, и като композиция на базата на старозаветните и новозаветните библейски книги. Затова старобългарските поетически и агиографски произведения са изпълнени с множество явни и скрити ци тати, с перифрази и реминисценции, с кратки и пространни примери от Свещеното писание - една задължителна за официалната литература приемственост, чрез която се възпроизвежда" философско-естетическата същност на християнската ре лигия. Една от първите поетически творби на българската литература -„Проглас към евангелието" - е създадена напълно в духа на ранносредновековния естетически канон. Тази особеност на произведението се отбелязва от почти всички негови изследователи. Някои от тях спират вниманието си на връзката между изходния библейски текст и „Прогласа“, когато вникват в идейния патос на творбата, а чрез нея и във философско-естетическите възгледи на нейния автор (Е. Георгиев, В. Велчев). Други автори анализират тази връзка, за да изследват вътрешните закономерности на произведението като поетика при опит да се изтъкнат нови страни от неговата идейно-естетическа същност (В. Н. Топоров). По-малко внимание досега е обръщано на проблема за междинните процеси, които настъпват при семантичното префунк ционализиране на изходния библейски текст, когато той се включи в нов контекст. Впрочем това ще бъде и обект на моето внимание при опит да се навлезе от този ъгъл идейно-естетическия свят на „Проглас към евангелието".ентрална B Като съзнавам сложността на процесите във взаимодействието между мита, ре лигията и литературата в по-широк смисъл, ще се огранича в рамките на горепосо чения частен проблем с цел да изследвам отношението „чуждо слово" - „свое слово" не в смисъл на полифонизъм, а на основата на цитата и начините за неговата употре ба, използувани от автора на „Прогласа"

„Цената на златото“ е най-популярното произведение на Генчо Стоев. В съз нанието на читателя дори заглавието на тази повест изниква автоматично със споменаването на името на белетриста. Без да отричам несъмнените достойнства на творбата, винаги съм намирал за несправедливо загърбването на останалите книги на писателя, без които не сме в състояние да схванем не само идейно-концептуалните опори в неговото творчество, но и особеностите на художествено естетическия му натюрел и развитието на неговата поетика. В традиционните представи на критиката за този автор едно твърдение за развитие и обогатяване на поетиката би изглеждало странно, защото пред нейния съд творческата физиономия на Г. Стоев се представя по следния начин: начало през 1953 г. със сборник от очерци, вдъхващ умерени на дежди, последвано от 12 годишно мълчание, изпълнено с творчески и житейски колизии, ярък взрив в 1965 г. с „Цената на златото“ и оттам насетне в „Лош ден“, „Като лястовици" и „Циклопът" движение в подножието на достигнатия връх. В това отношение съдбата на Г. Стоев в очите на ценителите е сходна с тази на Г. Мишев, който според тях все не може да постигне равнището на повестта „Матриархат" В сянката на „Цената на златото“ остана и нейното продължение „Завръщане", отделено с повече от десетилетие от нейния триумф. Като че ли съществува орисия над българските писатели да не успяват напълно с продълженията на своите ше дьоври - достатъчно е да си спомним за тетралогията на Д. Талев, та до пресните случаи с „Биографии на писатели, генерали и трети лица" от С. Янев, „Земя за прицели от Св. Бъчварова и т. н.. Но в случая с двете части на повестта на Г. Стоев играе роля не само художествено-творческият подход. Според мен в концептуално отноше ние „Завръщане“ е напълно равностойна на „Цената на златото“, нещо повече, авторовите внушения биха останали непълни, ако ги анализираме и тълкуваме неза висимо една от друга. Белетристът е успял да улови народностния дух в различни гранични състояния - между мирния живот и въстанието, и в обратната градация - между освободителната руско-турска война и мирния живот на българската държа ва. Но съществува качествена разлика между това отиване към върха на народна та свяст и „слизането" оттам - разлика не само конкретна историко-психологическа, а и по отношение на възприемането и от съвременниците. Независимо от тъмните пет на в народностния характер „Цената..." е балада и хими на победата, на надеждата: въпреки личното достойнство на Павел Хадживранев и останалите поборници „Зав ръщане" е творба за поражението, за обезсмисления живот на личността от обществе ните институции дори когато тази личност забогатява и просперира. Личността в творчеството на писателя е барометър за равнището на обществените отношения, за обществената чест и достойнство и неслучайно пътят на баба Хаджийка и малката Деянка към смъртта придобива измерение на грандиозно жертвоприношение в име то на бъдещето, а пътят на Павел към червения фенер на проститутките отброява началните мигове на личната му поквара в отровната атмосфера на социалното разложение. Това е завръщане към нищото, към дъното, за да избликнат след време новите филизи на надеждата и всичко да започне отначало. Защото общественият кръ говрат се нуждае от нови, чисти, непреломени хора, от жертвоготовни романтици

„Зад всяко - отбелязва Д. С. Лихачов - ав И произведение и зад всеки ръкопис торът е длъжен да вижда живота, който ги е породил, длъжен е да вижда реални хора." Творбата, текстът, техният създател се поставят в логична зависимост помежду си. Нещо повече, в контекста на тази зависимост се появява един нов компонент - реалният възприемател - на когото не само литературната история, но текстологията не обръща необходимото внимание. А във всяко произведение според Б. В. Томашевски литературоведът трябва да вижда „не само неговата статическа форма, ... не само затворената в себе си завършена система - той трябва да промисля и улавя. следите на движението. "2 Това движение, пряко или косвено, свързано с адресата на литературната творба, с неговите интереси, вкус, нагла са, предпочитания. Да се възсъздаде един средновековен канонически текст означава да се проследи неговата история, да се определят творческите му координати в пространството и времето, да се доловят духовният лик и своеобразието на неговия създател. Различните промени в текста, отдалечаването от неговата автентичност маркират ролята на преписвача посредник в този процес, спецификата на условия та - обществени, културни, народностно-психологични, - потребностите на чи e тателя и слушателя, функциите на възприемателя в сферата на средновековната комуникация. BOTR A SH OB Редакционните промени в текст от Възраждането или от по-ново време са под чинени на принципи, които в значителна степен се разграничават от принципите на средновековието. Но независимо от това, дали текстът се е разпространявал ръкописно или печатно, дали конкретни изменения са дело на преписвачи или на самия творец, в крайна сметка те са свързани с битуването на произведението в конкретен регион и време, с интерпретацията му от различни категории възприематели - образовани духовници, литературни критици, слушатели и читатели с фолклорнопатриархален или формиран литературен вкус. И когато писателят прави нов, творчески прочит на собственото си произведение, той взема под внимание диалога, който многобройните му читатели - чрез печата или в читалищния салон, в училището или при лична среща - са започнали с него. Промените в различните редакции на творбата се явяват фактически и отглас от диалог, който, подет в текста и излязъл извън неговите сфери след непосредствения контакт с читателя, поема обратния път, за да бъде продължен с нови акценти и нюанси в новия вариант на този текст. А това предполага и налага текстологът в определена степен да бъде и специалист по проблемите на рецептивната естетика. Съобразяването с конкретни нейни принципи критерии ще му даде възможност да проникне в детайлите на текста, да го възприе ме в многостранните му връзки с времето, с процесите, с обществото.

Един вид начална искреност е да кажем, че в интимната заинтересованост и патос на нашето занимание влиза едно определяне на литературното произведение, държащо сметка за възможните отнасяния към него. Търсеното ограничаване пък не се предприема заради нетърпяща многообразие строгост, а като част от усилието литературното произведение да се освободи от неприсъщи нему и несъобразяващи се с особеността му модуси на възприемане и реагиране. Ще се считаме в някаква сте пен задоволени от постигнатото, ако самото определяне се разгръща като внушаващо предпазливост, т.е., ако определяме предотвратяващо, дори дотолкова, че да предот вратим едно готово и застинало определение, представящо се като резултат, втяни • Този тип определяне трябва да има и привлекателната особеност да съопределя интерпретативно поведение, правещо възможна неговата комплицираност, твърде скъпа за нас, част от нашия ангажимент. Но то има и друга особеност - че разчи та на спецификата на литературното произведение, която има амбицията да опре дели, за да вниква и в същността на културата, позволявайки си да предположи една начална аналогия, при която първата страна предоставя в удобно наблюдаем вид и поради коефициента на неаналогичност чертите на втората. (В новата си ориентация в схващането на културата според Библер науката се насочва към феномените на общуването по повод на произведения. В произведенията на културата се въз приема с особена несъмненост един за първи път творим свят, в неговата извечна, независима от нас, абсолютна самобитийност. Произведението е феномен на култу рата - сфера на произведенията. Библер говори за самонарастване и самообосноваване, а също и за едновременност, взаимодействие и уплътняване на всяка худо жествена монада. Дори привидното и отпадане от културния оборот води до продъл жаващо уплътняване на действащото ядро, което може да бъде и празнина, разрив. Пока В насоката, която сме избрали, нека добавим, водеща е и идеята на Мамардашвили, че в културата възникват необратими светове, които са пространственоподоб ни или полеви образувания. Бидейки поместени във вътрешността им, не е възмож но да се занимаваме с тях, ако те в логиката на нашето занимание ни изключват.) ри Така мястото" на литературното произведение ще бъде за нас и място на културните извършвания, като не забравяме, че уточняването му е също един вид извършване, имащо и този неочакван, ала закономерен ефект да установява, че място то е другаде, когато вече го е намерило

Днес природата съвсем не е вече пастернаковска. Водата, влагата, дъждът, тези божи дарове, които, дарявайки ни с живот, ни свързват и с отвъдното, са вече редки пришълци в екологически замърсения ни свят. Днес сезоните, поделени дори по ме сеци, за които Пастернак винаги имаше специфично наблюдение и свой образ, поч ти се сливат в едно унило и равно двусезоние. Неговите дървета, изправяни като строй на богомолци на страстната неделя, са покосени от „киселинни дъждове" и градски смог. Ручеите и потоците, заливащи дома на д-р Живаго, не стигат дори до реките, които ще ги погълнат. CHa Какво би казал Пастернак за това? За него всяка проява на природата, особено любимият му дъжд, е знамение на висшите сили на битието. Той, който се вслушва в усещанията си с острия слух и зрение на горско животно и сам призовава към това: „Давай ронять слова" из сборника „Сестра моя жизнь". Той, за когото по волята на твореца природата гъмжи от живи същества, метеорологични явления, буйствуваща растителност. Дали няма да се изрази с думите на Гогол: „скучно оставленному", или ще предпочете „Апокалипсиса": „горько богооставленному"? eeel mo OTOR Младият Пастернак вероятно. Късният, умъдрен от опит и духовни осенения - едва ли. Той беше вече проникнал в загадката на Възкресението и с героя си д-р Живаго смело можеше да повтори думите на Йоан Богослов - „Смерти не будет. Но дотук пътят ще бъде дълъг, криволичещ и драматичен. Сам поетът си го е пред видил в знаменитото „Да знал бы я, что так бывает, года пускался на дебют“. И части чно изпитал на младини в „Дурной сон" от „Поверх барьеров" (1914), TER B Първоначално младият поет насочва духовния си взор към природата, особено нейните стихийни, мощни, бихме казали - и свръхестествени проявления. Тях ното пластично описание е изключително силна страна на ранния Пастернак и ако съвременният човек не беше загубил много от остротата на усещанията и свободното си общуване със света, ние щяхме да видим нещо много повече от „търсен художествен ефект. Защото Пастернак не се затваря в преживяната и пресътворена природа. Не само поведението й наблюдава поетът, но и нейната реакция на човешкото при съствие. И човек, и природа живеят тук в духовното единение на детайлите, в лю бовно взаимопроникване. Това не е анимистичният, както мисли английският проф. Деър, а пантеистичният Пастернак с почти пълното отъждествяване на природа и бога. Природата у младия поет се състои предимно от растения и метеорологични съ бития. Капките роса, дърветата живеят в стиховете му с такова напрежение на силите, така по човешки разчленено и акцентирано съществуват, че място за друг жи вотински свят не остава.

Постановка на проблема. Българските преводи на прозата на Е. По са неизследвано и поради това неосъзнавано (обратното също е вярно: неосъзнавано и поради това неизследвано) царство на българското културно-литературно съзнание, което засега за разлика от поетичните преводи на Георги Михайлов, безпогрешно свързвани със символизма, не е прокарало преки пътища към ясно осезаеми бъл гарски литературни модели, а много по-скрито и дълбинно е попило (в Бахтинов смисъл) в българското слово - художествено и нехудожествено. Другото име на тази мержелееща се Атлантида е културно-литературната чувствителност на бъл гарина от последните стотина години към ред особености на просвещенско-романтич ните мисловно-художествени построения. По-широкото изследване на този проблем, което тази статия е само част, показва, че тази чувствителност е, общо взето, не OT особено силна. OT За Но какво всъщност ще се изследва? Взирайки се в езика на прозата на Е. По на български, ще се опитам да щрихирам степента, в която този език носи някои главните естетико-поетични и мирогледни особености на оригиналната проза. еталон ще служи оригиналът - в него поетиката и мирогледът са постигнали найпълния си израз. Като спомагателен критерий ще използвам преводите на Бодлер, славещи се като най-популярните и културно значими преводи на прозата на аме риканския му събрат. При това двойно сравнение недвусмислено ще се откроят деструктивните (в смисъл на губене, на разсейване на културна информация) резул тати в предаването на тази проза на български. Сравнението с Бодлер също така ще покаже, че характерът на българските преводи дълбинно се определя не от евентуалния посредник (обикновено френски или руски), а от капацитета на българското литературно съзнание. По-нататък не се сравнява езикът на Е. По с езика на българ ските преводи - задача от компетентността на историята и критиката на превода. Съпоставя се отношението език (поетичен изказ) - художествен мироглед у Е. По, Бодлер и българските преводи; това е собствено компаративистичен проблем. Казано другояче, по-нататък се прави опит чрез сравняване на художествени текстове да се сравняват типове културно-литературни съзнания.

Суифт издава „Пътешествията на Гъливър“ под формата на „пътеписи“, предо ставени от измисленото лице Лемюъл Гъливър на също така измисления издател Ричард Симпсън. Суифт не прибягва до услугите на Гъливър по същата причина, поради която Дефо използува Р. Крузо - просто като художествен похват, за вну шаване на достоверност. Отношението Дефо - Р. Крузо е чисто формално, външно, между тях не съществува дълбока духовна близост. Ролята на Гъливър е много пофункционална. Причината за неговото използуване е не толкова формална, колкото съдържателна. От формално гледище фактът, че Гъливър - първоначално корабен лекар, а по-късно капитан на различни кораби" - описва своите „пътешествия по различни страни на света", влиза в системата на пародирането на пътешествениче ските „дневници". Когато критикува авторите на пътеписи, а самият претендира за достоверност, в гласа на Гъливър е скрита ирония. Суифтовият герой присъствува не за да защити художествено правдивостта на своите приключения и случки, а като проводник на идейни внушения, брав Гъливър описва не само своите „пътешествия по различни страни на света", но и самите страни - тяхното разположение, обществено устройство, бит, обичаи и т. н. С това се постига пародиране и на утопията. Тук Гъливър влиза в ролята на просветител-утопист, пародийно подражава на Рафаел от „Утопия" на Мор и на Ген от „Градът на слънцето на Кампанела. На трето място, Гъливър философствува. Въз основа на своя богат житейски опит по време на пътешествията героят на Суифт се сблъсква със сложните философски въпроси за относителността, за безсмъртието, за човешката природа. На четвърто място, Гъливър се проявява като политически зрял и дълбоко че стен гражданин, като страстен изобличител на европейската политическа действи телност HERTHE R: И така, Гъливър търпи най-малко четири превъплъщения съответно в четирите пласта на творбата (на пътешествията, на утопиите, философския и сатиричния). Най-очебийна е разликата между облика на Гъливър в първия пласт и облика му в останалите три пласта - между обикновения, прагматичния и предприемчив пъте шественик и ревностния служител на правдата, проникновения съдник на европей ската действителност. Образът на Гъливър не е достатъчно пълнокръвен, не е единен. Така е поради пародийните превъплъщения на Гъливър. Той е герой-дух при властното съучастие на Суифт. Когато Гъливър „говори" с езика на пътешественическите „дневници“ или с ези ка на утопиите, това не е негов глас, а глас на пародията (преправен глас на Суифт). случая героят се обезличава, служи като марионетка за автора.

Така чехословашката литературна критика определя творчеството на този голям чешки прозаик, съперничещ по популярност на световноизвестния си сънародник и колега Милан Кундера. И двамата са част от ядрото на огромно книжовно богатство, забранено за издаване и разпространение в Чехословакия през годините (1969-1989) на така наречената нормализация. На читателя и литературния изследовател предстои тепърва запознаване и изучаване на повече няколко хиляди произведения на автори от различна величина, но несъмнено принадлежащи към общ литературен процес и литературен живот. Тяхното проучване ще конкретизира огромного културно и социално значение на тази най-голяма вълна на вътрешна и външна емиграция в мно говековната бурна история на страната. В тази пъстра литературна панорама Йозеф Шкворецки (род. 1924) заема особено място. След принудителната си емиграция от 1969 г. заедно с жена си чежката прозаичка Здена Саливарова основава в Торонто, Канада, най-голямото задгранично Чехословашко издателство (общо те са над десет) със символичното наименование „68". За издаде ните досега 209 чешки, словашки и други книги е лишен през 1978 г. от чехословашко поданство, но на специалната изложба през май т.г. е провъзгласен за почетен гражданин на Прага чрез специал на благодарност от президента Вацлав Хавел за поддържане на литературния пламък през найтежките времена“. Това „канадско" участие в чехословашкия литературен живот е и убедително изпробване на възможностите на славянин интелектуалец в наситена с конкуренция, но толерантна чуждоезикова среда. То е и пример (макар и далече не толкова чест) за успешен отговор на тол кова драматични и дори трагични въпроси, свързани с оценката за творчество вън от отечестве ната среда.eupa Прави Комуникативната бариера Шкворецки преодолява с отличното си знаене на английски език. Завършил скоро след войната английска филология в Карловия университет, той е един от найизвестните преводачи на английски и американски писатели и открива своите образци в творче ството на Фокнър и Хемингуей. Оттогава е и неговата пристрастеност към детективския жанр като преводач и теоретик, издал още през 1965 г. „Мисли на читателя на детективския жанр", допълнени и преработени в английското им издание от 1988 г. (на чешки език), откъдето са и пре ведените откъси. Макар и съсредоточена върху автори, пишещи на английски език, написаната белетристична лекота студия заема важно новаторско място сред малкото добри изследвания върху най-атрактивния жанр, анализиран тук в троен синтез - на писател, на историк и на тео ретик, очертаващ освен поетичните контури на жанра и разделната линия между криминално и детективско четиво. c От тази книга започва пътят на литературния теоретик Шкворецки, понастоящем професор по английска литература в Торонтския инуверситет, чиято аудитория се разширява неимоверно много при неговите бележки по американска литература, излъчвани от 1973 г. в емисиите на „Гла сът на Америка". В един по-широк типологичен план заедно с режисьора Милош Форман той при надлежи към безспорно най-утвърдилите се чехословашки творци на американския контитент. Всичко това му дава възможност да определи с рядка суверенност за чуждестранен писател, че „американската литература се отличава със силна индивидуалистична традиция и творците не се поддават лесно на влиянията

В онези стари времена, когато величието на преподобните отци все вс още беше наа почит, отец Ме лоун вдигаше пръст към паяжината на тавана в класната стая и с ласкав, но строг глас ни пред пазваше от грехове. А светът беше пълен с тях: от невинното изричане на неприлични думи, през загубата на уважение към родителите, та чак до границата, зад която се простираше адът - убийството. Тогава, когато всяка неделя наблюдавах чудния контраст между черните обувки с връзки и мистичната бяла дантелена одежда на преподобния отец, който вдигаше тайнствения потир към готическата розетка на цветния прозорец, всичко ми се струваше реално и нереално, в библиотеката на моя баща, зад съчиненията на Алоис Ирасек стоеше цяла редица от кни ги, подредени от Дявола. Преподобният отец Мелоун ни предпазваше от такива книги. И когато веднъж намери под чина на Воценил, син на бедна вдовица, полуразпаднало се томче с подпис a „Детективът Бенгс", той го изправи до стената. Четенето на такива книги беше всъщност „съу частие в престъплението след извършването му", участие в греха на всички грехове, участие в убий ството. Може би затова пъстрата редица в библиотеката на баща ми ме привличаше, но аз никога не се поддадох на изкушението. Знаех, че Дяволът е виртуоз на сладките съблазни. Т Сякаш самото убийство беше родило тези книги. Тогава дори не предполагах, не мо жех и да предполагам, че в действителност те са родени от нещо съвсем друго, от нещо много по-трагично: от страстния копнеж по нещо, което изплъзващите се от контрол обстоятелства по пречиха на болния и нещастен мъж от друго столетие и от друга страна да постигне; че са ро дени от отчаянието, от мечтата, от жестокия живот, който, за да се откупи, дари на света же стоката красота; че са родени от началото на всички начала - от поезията.

„На Въсток се е родила приказката, на Весток е пораснала и разцавнала, на Въсток живее до днес. Само в глави, распалени от горещото слънце, можеше изникна това хубаво растение; само в азиатската образованост може то да живее с същийт си живот. Приказката се е родила живее на Весток, като нещо потребно, без което животът не е плен... Най-прочют в Европа сбор ник на въсточните приказки е „Хиляда и една нощ..., но мусулманската книжнина е богата от такива сборници, ако и да не са всичките с такова достойнство. За един от тия сборници на турски език помислих да изложа на читателите. Този сборник е съставен на арабски език и се нарича „Приказки на четиридесет визири и на царицата." (Цитатът е предаден с осъвременен правопис.) Така започва уводът към една серия разкази, които излизащото в Цариград списание „Бъл гарски книжици" започва да помества през 1858 г. под общото заглавие „Турски приказки“. Под линия редакцията стобщава, че става дума за отпечатването на ръкопис от архива на преждевре менно починалата първа българска поетеса и фолклористка Елена Мутева (1825-1854), придо била известност в българската възрожденска книжнина като преводачка на драмата на Ф. Велтман „Райна, българска царкиня" (срв. сп. „Български книжици", 1858, кн. 9, с. 17-25; кн. 11, с. 101-105; кн. 14, с. 231-245). Посмъртно отпечатаният превод по всяка вероятност е бил изготвен в Одеса в края на 40-те или началото на 50-те години на миналия век, където семейство Мутеви се преселва да живее след Руско-турската война. Първоизточникът на този превод досега се е смятал за неизвестен - Н. Аретов предполага, че става дума за превод от руски, докато Цв. Унджиева е на мнение, че Мутева е преводач на рамкиращата история и на приказките, но част от което е автор на встеплението, цитирахме по-горе. 1366 B „Турските приказки" на Елена Мутева представляват част от ориенталския приказен цикъл, известен под общото наименование „Четиридесетте везири“, който, подобно на добре познатия България през Вазраждането цикъл за Синтип (наричан също „Седемте везири"), представя дис пута между царицата, която желае да накаже със смърт заварения си син, и везирите - в зави симост от цикъла, четиридесет или седем, — сте стремежа им да го защитят и спасят. Основната разлика между двата цикла се стстои в разликата в броя на вставните разкази, който от своя страна зависи от участвуващите в диспута везири; структурата на циклите от рамкираща исто рия и вставни разкази е еднаква в двата случая.

Известно е, че Евгения Марс е близка приятелка на Вазов през последните 16 години от не говия живот. Очарователна като жена, писателка, общественичка, за поета приятелството му с нея е живата вода" в тежки за него години. Когато той има достатично врагове и недоброжелатели на литературното поприще и стоически понася предизвикателства и обиди, когато кризисно изживява разочарованията от войните, тяхната духовна врізка му влива самочувствие, вяра, нови творчески сили. С годините чувствата му градират, нарастват привързаността и обичта му към тази жена, необходимостта да я вижда и беседва с нея. Своя поетичен букет Вазов и поднася с ци кала „Триндафилите“ от лирическата сбирка „Люлека ми замириса", но ритімът на тези чувства ясно пулсира и в писмата му до нея. Издадени в отделно издание през 1947 г., с предговор от Тодор Павлов, Вазовите писма до Евгения Марс са обект на многократни коментари,

Димитър Бояджиев е един от поетите, изпитали дълбоко разочарование от следосвобожден ската действителност в България в началото на ХХ век и поради това приели идеите на симво лизма като литературно течение. Ако се вгледаме в личността на този поет, ще установим, че не са мо обективните причини, но и неговият характер е бил благодатна почва за влиянието на симво лизма. Димитър Бояджиев е бил духовно слаба, меланхолична личност, с твърде оскъдни сили за борба с живота и за съпротива спрямо неправдите. Самовнушението, че е болен от туберкулоза обречен, допълнително е затормозвало и без това лабилната му психика. Поетът постепенно се е затварял в себе си и се е отдавал на меланхолията си. В този смисъл символизмът, с присъщия за него интерес към затворения свят на отделната личност, се оказва подходящо поле за изявата на поетическия талант на Димитър Бояджиев, с se sergen brang, se nat э үт нээдэг И Своята безпомощност и пълна неприспособимост към обстоятелствата поетът споделя с Пе тър Нейков през 1908 г., преди да замине за Франция: „Някакво проклятие тежи върху жи вота ми. Не зная откъде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да се говори. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мен планина, която ме смазва. "* Това откровение е най-вярната характеристика за човека Димитър Бояджиев, при това направена от самия него.

Статията на В. Сахаров „Срещат в нача лото на пътя (Н. Чернишевски, младият Лев Толстой и А. Дружинин)", поместена в руб риката История на литературата, потопява читателите в атмосферата на идейно-литературните борби от средата на 50-те години на миналия век в Русия. Известно е, че това е период на „размразяване" и на обществен подем, на общи търсения и спорове, типична преходна епоха с присъщата и борба на идеи, мнения, на различни поколения, на литературни групировки, отличаващи се понякога с изненадващи обединения на идейни противници. Н. Чернишевски и Л. Толстой са сред глав ните дейци на сложната и противоречива епо ха на прелом и обществен подем. Трудно е обаче да си представим двама по-различни хора и писатели от Н. Чернишевски и Л. Толстой - пише в уводните редове на статията си В. Сахаров. И въпросът не е само в това, че идейните им възгледи и типът личност на всеки от тях се различават и поради това са несъвместими и в живота, и в литературата, но и отзивите им един за друг са твър де резки. Поразителна е разликата във въз гледите им за живота и избора на позиция. А те са връстници и влизат в литературата едновременно, сътрудничат в едно списание - Некрасовият „Съвременник", срещат се и разговарят, внимателно се четат и взаимно оценяват.

Поредицата от персонални библиографии, издавана от Народната библиотека „Кирил и Методий", се обогати с още една книга — биобиблиографския указател за Софроний Врачански, подготвен по случай 250-годишнината от рождението му. Тази книга бе крайно необ ходима. Интересът към личността и делото на Софроний датира от средата на миналия век и оттогава насам непрекъснато се разраства, като отдавна е прехвърлил националните гра ници. Чувствуваше се потребност от един справочник, който да отрази натрупаната в продължение на 130 години научна и научнопопулярна книжнина. Ето защо похвална бе инициативата на Българската археографска комисия в лицето на нейния председател ст. н. с. І ст. Божидар Райков, който е научен редактор на библиографията, и на научната сътруд ничка Нина Вутова, нейна съставителка, да отбележат юбилейната. Софрониева годишнина по този начин. Може да се каже, че био-библиографският указател за Софроний Врачански надхвърля рамките на една традиционна персонална биб лиография. Обикновено персоналните библио графии обхващат печатната продукция на да ден автор (публикации на отделни произве дения, издания на събрани и избрани съчине ния, преводи на чужди езици) и литературата за него (приживе и след смъртта му, у нас и в чужбина), а тук наред с това е представено и ръкописното наследство на писателя, както и документално-архивните материали, съдър жащи сведения за живота и делото му. Указателят съдържа четири основни дяла: 1) Книжовно и документално наследство на Софроний; 2) Документално-архивни мате риали за Софроний Врачански; 3) Издания на Софрониеви произведения; 4) Публикации за Софроний Врачански. Накрая е поместен „Летопис на по-важните дати от живота на Соф роний Врачански“, както и система от пока залци: показалец на личните имена; показа лец на географските имена; тематичен показалец; показалец на периодичните издания, в които са поместени материали за Софроний Врачански и техните съкращения.

Сборникът „Текст и текстология" на сло вашкото академично издателство предлага шест студии по проблеми на текстологията. В краткия увод Иван Куси проследява развитието на текстологията като научна дисциплина в Словакия, засяга задачите и въпросите, които стоят за разрешаване пред издателите на стари ли тературни творби. В първата студия „Няколко бележки за издаването на текстове от старата словашка литература", Ева Ткачикова разглежда прак тиката около издаването на произведения от старата словашка литература, като същевре менно прави опит за сравнение с днешното положение в текстологията. „Основният мето дологически принцип на съвременната тексто логия - пише тя - е не само изолираното ли тературно-лингвистично изучаване на различ ни текстови варианти, но и проследяването на функционалната система на текстовите изво ри. Такъв тип отношения към конкретния текст есвързан с обясняването на неговия генезис, на неговата обществена рецепция и същевременно той спомага за адекватното раз биране смисъла на цялото произведение. В миналото, се отбелязва в студията, издаването на стари текстове езависело главно от религиозната им насоченост. Затова съществуват предимно преписи на религиозни песни, които, макар да запазват архичния си вид, също са преминали през различни интересни изследо вателски перипетии (напр. случаят с Трановските песнопения). Макара в миналото рели гиозната поезия да е била в центъра на вниманието на църковните историци заради религиозните си стойности, мнозина изследователи са откривали и нейната художествена стойност (тук се имат предвид трудовете на Дюрович и Моцек). Отсъствието на различни езикови елементи, както и многобройните копия, ва рианти и версии създават днес доста трудности пред изследователя текстолог. Е. Ткачикова цитира и сравнява отделни преписи, проследя ва влиянието на чешки, немски, латински и унгарски език върху словашките религиозни и исторически песни. В заключение тя изтък ва, че е нужен единен кодифициран узус, който би могъл да се създаде само при съвърше ното познаване и изследване на текста, чрез внимателна реконструкция на целия тексто ви процес от литературно-художествена и ези кова гледна точка.

На 15 и 16 май 1990 г. в София се проведе поредното заседание на Едиционно-текстоло гическата комисия при Международния комитет на славистите. По този повод Институтът за литература при БАН съвместно с Центъра за българистика организира конференция на тема: „Теория и практика на издаването на произведенията от славянските литератури“. В работата на конференцията взеха участие с доклади 20 учени от България, Италия, Полша, СССР и Чехословакия. Конференцията беше открита с встъпително слово от акад. П. Динеков. Той се спря на ра ботата на Едиционно-текстологическата, комисия при Международния комитет на славистите през последните десетилетия, изтъкна големия творчески и организационен принос на проф. Конрад Гурски (председател на комисията до 1988 г., починал т. г. на 95-годишна възраст) и изрази пожелание полските учени да подготвят доклад за дейността му, който да бъде представен на следващото заседание на комисията. Първият ден бе посветен на проблемите, свързани с изучаването и издаването на средновековните творби на славянските литератури. С интерес бе посрещнат докладът „Открити въ проси в изучаването историята на текста на славянските жития на Кирил и Методий" на Рикардо Пикио (Италия). С анализ на две от най-ранните творби на старобългарската литература - житията на Кирил и Методий, той представи методологическия подход на група италиански слависти в изследването на творби от славянското средновековие. Основният въ прос, който стои пред изследователите според учения, е дали архетипът на всяко от житията отразява единствено преписваческата дей ност през вековете, или носи също така следи от редакторска намеса. Анализът на двата текста на различни нива води изследователя до натрупването на достатъчно аргументи в полза на тезата, че текстовете на двете жития, които ние днес познаваме, отразяват една значителна редакторска работа върху вече съществуващ материал. Въз основа на установения прибли зително еднакъв обем, отделен в двете жития на разказа за славянската мисия на двамата братя, Р. Пикио представи идеята за двете жи тия като различни концептуални обработки на един общ източник. Критическото издание на творбите, твърди ученият, трябва да възстанови късните архетипи на всяко от жи тията. Изданието като израз на нова стъпка в на учното изследване на текста и научното изследване като фактор за промяна на някои издателски принципи - това бяха критериите за представяне на почти двувековната издател 146 ска история на „Слово о полку Игореве" в Доклада на Василий Гребенюк „Едиционнотекстологически принципи на изданията на „Слово о полку Игореве" (1800—1988). Исто рията (макар и непълно представена) на един толкова дълъг издателски процес, който може да бъде разглеждан като своеобразна проек ция на историята на текстологията, бе едно доб ро въведение към следващите доклади, посветени на творби, чието първо издание все още предстои.