Книжка-7

Съдържание

Pазличните видове литература имат различна преводимост. Това звучи убедително, дори тривиално и ако го споме навам, то е само защото преводимостта може да бъде Достоверен поглед в дълбочината на литературата и да послу жи като критерий за различаването на един литературен вид от друг. Самият превод като процес и явление е вид интерпретация. Той цели не създаването, а съхраняването на даден вече съществуващ текст, при това в параметри, различни от тези на първоначалния му вариант, и в този план не се различава типологично от анализа, който се върши в рамките на литературната критика и стилистиката. Но за разлика от анализа преводът се характеризира и с престорена единственост, той не се задоволява да предлага само обща представа за оригинала, а се опитва да го замести и дори измести - в зависимост от потребностите и настройката на съответната му читателска публика. Отличи телен белег му е следователно обратният синтез на предварително усвоените детайли от оригинала. Този вторичен синтез иска да се представи за първичен или първосъздателен, като в различните текстове успехът му, т. е. пълнотата на неговата самомаскировка, варира извънредно много; а горният праг на успеха, на максималната възможност за успех в рамките на даден текст, се нарича преводимост.

Актуалният и същностен проблем за преосмислянето на отношението към културните контакти на българите със света може да се разглежда на различни нива. Не само възмож но, но и необходимо е да се отстранят с холастичните идеологически наслоения върху литературознанието, да се подложат на съмне ние акцентите, поставени по политически причини, а също и да се разкрият механизмите, по които официалната културна политика десетилетия наред манипулира каналите, по които бълга ринът общува с чуждата култура. Наред със злободневната проблематика, която сякаш подканя да бъде разглеждана с публицис стичен патос, по този път може да се достигне и до интересния и по-дълбок проблем за реалната картина на световната култура, насаждана у българската публика, включително и у тези нейни части, които не приемат външните белези на идеологическите ми тологеми, или другите, които основателно претендират да се насоч ват към подобна проблематика професионално.

Mнението за особения характер на българските културни връзки с Германия е широко разпространено у нас. То свързано с представите на много наши сънародници за дългата им традиция, интензивност и многопосочност. Редица факти от културния ни живот в миналото, но спорадично и сега свидетелстват за значително влияние на германски философско-естетически идеи, а и на германски писатели и техни художествени творби върху духовния живот в България. Германия, пък и другите немскоезични страни, които наши културни дейци някога са наричали „Немско", според вижданията на широки български обществени кръгове и днес са един образцов ареал сред европей ската цивилизация, към която отново питаем стремеж за приобщаване.

Голямата френско-белгийска писателска Маргьорит Юрсенар (1903-1988), която неведнъж е изтъквала своето усещане за близост, и дори за сходство със Селма Лагерльоф (според някои можело да се говори и за физическа прилика между тях), отбеляз ва колко рядко явление впрочем са свръхнадарените романистки, жените, представили се не само амбициозно и достойно в този Мъжки жанр, но и с универсално стойностни образци. Докато поетес и от такава величина все пак има достатъчно, за да се под реди уханен букет от имена, пише тя в своя предговор към двутомното издание с творби на Селма Лагерльоф, излязло в Париж през 1976-1977, такова голямо повествователно произведение, каквото е романът с неговата епическа широта и сложни сюжетно-композиционни структури, със субстанциалната многоизмерност на доста човешки съдби, с тематичната му полифония, изи сква и стереообхват, и проницателност в дълбочина на авторския взор, а също и един вид „скална твърдина" на дарбата, специфична нейна обемност и мощ, каквато жените, дори да притежават, далеч невинаги са в състояние да демострират. ограничени и сковани в своята прословута биологично-битова екзистентност, основание за унижаващи ги спекули с нея и за психосоциален гнет. Евентуалният списък на романистки със световна значимост надали ще включва повече от десет-дванадесет писателки, разсъждава Маргьорит Юрсенар и предупреждава, че някоя и друга сред тях вероятно би попаднала в него по-скоро заради своята ярка личност (Жорж Санд, да речем), не толкова заради гениалност, както сама се изразява, отстоявайки мнението, че първото място се полага по право на Селма Лагерльоф, единствена съумяла и да се издигне на височината на епопеята и мита, и да се задържи там без симптоми за инак обичайното и опасно замайване от нея. Подобна оценка е твърде показателна поради обстоятелството, че традиционният облик на авторката на „Сага за Йоста Берлинг", „Ерусалим“, „Императорът на Португалия", да назовем някои от най-известните и романи, не заблуждава Маргьорит Юрсенар, разпознала в нея с интуиция, но преди всичко с набито професионално око неуморна труженичка на нивата на литературата, която съвсем не бере маковете на сладкодумието по синорите й, а я обработва упорито и планомерно, за да получи не само обилен, но и най-качествен добив.

3апознанството ми с проф. Хайнрих А. Щамлер започна по времето, когато работех върху „Асен Разцветников и немската поезия". Нашата кореспонденция потвърди авторството на Щамлер като преводач на четири Разцветникови стихотворе ния, които бях открила в архива на поета. Неговите писма съдър жаха обширни сведения - биографични данни, спомени за България и българската интелигенция от края на 30-те години, анализи и характеристики на културни явления, - които ми помогнаха да изясня проблема за възприемането на разцветниковата поезия в Германия, за нейното място в европейского литературно развитие през първата половина на ХХ в. Наред с това те открои ха образа на един първокласен учен-славист, чието творческо дело има свое място в историята на българистиката. Моите знания за това дело се основават на всичко, което проф. Щамлер е написал за България: на неговите студии, статии и научни доклади върху въпроси на българската литература и култура, неговите преводи на български автори, стихотворенията, есетата и спомените му за България и не на последно място на богатата информация, която получих от неговите писма и нашите разговори в София през 1989 r.

Колко пъти странствувахме ние с теб, сърце мое, по сенчестите пътеки на хълмовете, през високите треви край оградите на млади букови горички, през прохладни падинки и отново нагоре, все към огнения, бляскав, догарящ в жар ален залез, който пръскаше яркоцветни пламтящи искри в прозрачно светлото небе на запад. Така достигахме тогава тесния гребен на последната верига от хълмове, последната кротка, покрита с лозя земна вълна, с която Северната равнина се спуска към голямата река. И винаги бе като нова за нас прекрасната изненада, която изпитвахме - нито хълм, нито лозя спираха вече погледа, свободно потъваше той в безкрайната далечина на губещата се синева влашка степ, която започва отвъд реката. А тя, реката, потопе на в сенките на тъмнозелени острови, се разширява тук като езеро, в което искрят огнените езици на червения залез, припламват и гаснат под първия дъх на нощта. Широко разляна тече реката, вечна и сякаш неродена, сякаш нивга несвършваща като самото време - отминаваща и въпреки това винаги тук, преди нас, при нас и след нас. B И като стояхме там, дишайки с пълни гърди, потънали в съзерцание на привечерния свят, случваше се тих камбанен звън да докос не ухото ни, после още един, и ако се заслуша повече, човек можеше да различи слаб говор и подвиквания. И бързо си спомняхме - да, градът не беше вече далеко; още няколко крачки вън от оградените млади буки, край ъгъла, през последния нисък льосов хълм - и той лежеше пред нас, малкият стар гра дец, разположен между възвишенията и реката, слизащ посте пенно, на тераси, към брега, като жена, дошла за вода, която с бавен жест се навежда над огледалната повърхност на извора. Сега той бе тук - нашият град с главната църква, чиято странна барокова кула стърчеше свободно над големия площад, с мощ ната сграда на Търговското училище

B историята на европейския авангард са записани и име ната на няколко първостепенни писатели и художници от Румънски произход. Достатъчно е да споменем дадаистите Тристан Цара и Марчел Янку, сюрреалиста Виктор Браунер или абсурдиста Еуджен Йонеску. Но все още непознат и недооценен е румънският литературен авангард, и по-специално - сюрреа лизмът. Напоследък към него проявиха интерес редица автори и периодични издания на Запад. Излязоха редица антологии, монографии и отделни тематични броеве на списания в Италия, ФРГ, Швейцария, Франция. Съвсем наскоро и „Филип Реклам" от Лайпциг, ГДР, публикува своя подборка (съставител Ева Беринг) от най-представителните поетични, прозаични и манифестни текстове от това направление.

Дълго време не исках да се хващам с тая статия, за да не бъде изтълкувана като самоизтъкване. Обаче нямам право да премълчавам залегналото в нея, понеже засяга приема на българската книжнина в чужбина. И ако аз не извадя на бял свят тия неща, кой друг ще го строи, щом до всички тях по някакво стечение на обстоятелствата има достъп само долуподписаният? Пък и отдавна съм се убедил, че от скромничене множество крайно интересни сведения за навлизането и влиянието на българската литература и култура в Латинска Америка пропаднаха нахалост - аз все се въздържах да ги изнеса и все никой друг не го правеше, та времето ги пропиля, от което загубата, уви, не е лично моя. Сега, когато най-сетне се пресрамих, остава ми угризението, че непоправимо съм закъснял. А то е по-лошо, отколкото да те взе мат за нескромен. Защо трябваше близо двадесет години да потулям всичко това, щом то можеше да донесе радост и упование на големия ни поет? В името на какво суеверие трябва да изричаме хубавите си думи за обични нам хора едва когато няма никога да ги чуят?

Hавярно този „алгоритъм", този модул" на мирозданието, който митоло гията като сечи во на логическото мислене и познанието е изразила, има и редица други въплъщения, които частните науки в бъдеще биха могли да разкрият. Тук аз ще се задоволя да посоча само едно от тях, за да изключа вся ко съмнение, че съвпадението между изведената от нас митологична структура и системата на музикалните тонове може да бъде случайна. Става въпрос за Менделеевата таблица като периодичен закон на елементите, сиреч на единното вещество във вселената. Както е известно, осъществявайки хрумването си да подреди познатите на науката елементи по атомното им тегло, великият руски химик открил закон, който се състои в постепенното изменение на хи мическите свойства от такива на изразени метали към металоиди (неметали). Но това постепенно изменение на свойствата във въпросния диапазон от противостоящи характеристики стига до седмия елемент и периодично се повта - ря, при което се получават хоризонтални редове, където подредените един под друг елементи в отвесните „групи имат изумително сходни свойства, променящи се от изразени към по-малко изразени метали и от слабо до все по-изразени металоиди, докато се стигне до седмия елемент, сиреч до сед на мата отвесна група и се започне пак от начало. Работата е обаче там, че всеки хоризонтален ред, след седмия елемент, сиреч след най-изразения неметал, или идват някои осми (в IV, VI и VIII ред) с близки свойства еле менти, като например желязото, кобалта и никела в IV ред, които макар че са метали мястото им етук, а не в следващия V ред, започващ с медта; или се явява някой благороден газ, чието химическо свойство е пълната инертност и нереактивност. Развитието на познанията върху строежа на атома показва, че тази периодичност на свойствата отговаря на броя на електроните в орбита около атомното ядро, които от един за елементите в първа група (първата отвесна колонка на периодичната таблица) стигат до седем за еле ментите в седма група, и пак отначало за елементите от следващия хоризон лен ред, само че на ново ниво. Осем електрона в едно ниво имат само благородните, сиреч инертни, нереактивни газове, и това им качество неизбежно ни напомня стабилното, установено и непровокиращо никакви модулации зву чене на октавата като удвоена тоника. Колкото до желязото, което се явява осмо по ред след съответния седми металоид и преди първия метал от следващия ред, то не може да не ни напомни за нашия осми адит Вивасват Мартанда, с когото тепърва предстои подробно да се занимаем, но чието призвание, това вече казахме, е да бъде новият първи, новият Митра, новата то ника. Поразително, нали!

Джий Е. Хауард е преподавателка по литература и теория на кри тиката в университета в Сиракюс, САЩ. Нейният интерес към новия историзъм в ренесансознанието се обуславя не само от чисто теоретичните и занимания, но и от собствените и изследвания върху този период. Книгата и „Шекспир и изкуството на оркестрацията: Сценични техники и зрителска реакция" е публикувана през 1984 г. В своя най-нов труд професор Хауард анализира политическите измерения на антитеатралния дискурс в ренесансовата култура. Заедно с М. О'Конър тя е редактор на книгата „Пресъз даването на Шекспир" (Лондон, 1987). Настоящата статия е отпечатана в списанието „Инглиш литерари ренесанс", т. XVI, 1986 г., с. 13-43. Стивън Грийнблат е един от най-ярките представители на новата исто рическа критика в Англия и САЩ. Първата му книга, издадена през 1980 г., е „Ренесансовото себеизграждане: От Мор до Шекспир". Впоследствие, както отбелязва и Хауард, Грийнблат бива привлечен от по-различна проблемати ка - от отношението на литературната творба към нелитературните текстове на съответната епоха, при това разглеждани не просто като контекст на тази творба, а като по-отчетливи проявления на същите ония социални механизми, извикали на живот и формирали и самата нея. Статията „Невидими куршуми: Ренесансовият авторитет и неговото под риване, „Хенри IV и „Хенри V" е добра и много популярна илюстрация на Грийнблатовата критическа методология. Тя се появява за пръв път в „Глиф 8" през 1981 г. и е препечатана от Джонатан Долимор в сборника „Политически Шекспир", който представя най-доброто, създадено от новите историци (или „културните материалисти") през последните години.

Hапоследък в науката за Ренесанса все повече се утвърждава едно ново направление, един траен стремеж да се прочетат литературните текстове на Английския ренесанс в тяхната взаимовръзка с други аспекти на социалната формация от XVI и ранния XVII век. Това направление, на ричано най-общо „нов историзъм" и процъфтяващо както в Европа, така и в Америка, включва фигури като Стивън Грийн блат, Джонатан Долимор, Алан Синфийлд, Киърнън Райън, Лайза Джардин, Лиа Маркъс, Луис Мон троуз, Джонатан Голдбърг, Стивън Оргел, Стивън Мълейни, Дон Е. Уейн, Ленард Тенънхаус, Артър Мароти и др. Списания като „И Ел Ейч“