• Име:
    Енчо Мутафов
  • Инверсия: Мутафов, Енчо
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 45-64

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Разликите между художественото (конкретно-образното) и научното (отвлечено-понятийното мислене) са много отдавна обект на изследване. Досега литературната наука ни е дала сравнително точно разрешаване на този проблем - като се започне от несъвършеното определение „изкуството е мислене в образи, а науката - в понятия“ и се стигне до синтетичното опре деление „в науката описаните обекти са знаци сами за себе си, а в изкуството - преносни знаци за човешки състояния". Органичността на научното мислене предполага точна логическа конструкция и точно изведени понятия и идеи. С други думи - съответствие между логическото построение и способността на човешкия ум към абстракция. Основната предпоставка за органичност на художественото мислене е хармонията между елементите, които превръщат обектите в преносни знаци. Т.е. хармонията между идейните и формалните елементи. За различните изкуства тези елементи са различни и встъпват в най-разнообразни връзки.
    Ключови думи: органичността, белетристичното, мислене
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 56-66

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Несетно, без удивителни в критическите статии за него, Петър Караангов се наложи на вниманието на читателя; създаде собствена поетика, собствено поетическо верую, което е само негово и което - убеден съм от разви тието на автора - е изстрадано. Защото е минало през неговата съдба - в противен случай не може да има поетическа индивидуалност. Едно портретно разглеждане на поета би могло да докаже това. Моята цел не е описателното портретуване, а функционалният анализ на една „авторова физиономия", образа на поета. А то ще рече (излизайки от тази не особено точна литературоведска терминология) - анализ на възловите особености на това творчество, на идейно-формалните му доминанти. на „Зимни недели“ и „Внезапно лято“ са акцентните книги в творческия лик на поета. Това е закономерно. Те са последните стихосбирки на Караангов; в тях той най-силно се изяви и наложи като поет. Предишните му четири книги според мен подсказваха талантливия поет, без да го изявят. Това е по-честото явление в художествената практика: последните книги да са връх за поета. Така е например при Михаил Берберов, Владимир Голев, Иван Давидков, Павел Матев, Никола Инджов, Евтим Евтимов, Дора Габе. Не е така (за съ жаление!) при Любомир Левчев, Христо Фотев, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов. Да допълним още нещо в тези начални думи. „Зимни недели“ и „Внезапно лято са на сходно равнище, но не се повтарят. „Внезапно лято“, без да е нов скок за поета, е нова дума в творчеството му. За това подробно ще стане въпрос. Самовглъбен поет, търсещ сериозно и задълбочено проникновени истини за живота и за себе си, Караангов не допуска (особено в последните си книги) лековато отношение към поезията, не прави компромиси с естетическата си съвест. Пречупена през индивидуална житейска и творческа съдба, поезията му еиндивидуален поетически глас, като всяко сериозно дело Караанговата поезия есистема и именно като система трябва да се разглежда. Другояче казано - като една дълга мисъл, както обичаше да се изразява Корней Чуковски. Наричат го мек и акварелен лирик. Не е невярно, но е пределно ясно, че с тези нелитературоведски определения и понятия не може да се характеризира същността на един поет. Можем най-много да дадем „начални ориентири", да изразим първи впечатления, които при всички случаи ще съвпаднат с ориентирите за други поети (за Иван Давидков или Иван Теофилов в случая). Наистина Караангов умее прекрасно да създаде атмосфера, която да успокои читателя, да извика в него тихи елегични настроения и съзерцателни наклонности, светли и красиви багри. Ще насочи погледа му към спокойни ипроникновени истини за себе си. Ще озари с нова светлина познатите или съкровени неща. Особено за детството, за малките селища (градче или село, без разлика), откъдето идват повечето от нас, за ония богати и плодоносни равнини, осеяни с кротки хълмове, за меланхолията на отиващото си лято и настъпващата есен.
    Ключови думи: Петър, Караангов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 77-97

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тенденцията, за която ще стане подробно въпрос в тази студия, за сетен път показва удивителната способност на литературата да вгражда в относително самостойния си процес само онова, което е свързано и продиктувано от живота; показва, че литературоспособно е само онова, което животът е направил" художествено, преди то да стане литература. Не повтарям самоцелно тези познати мисли. Ще ги видим потвърдени след малко в един проблем, който има особен и интересен смисъл в нашата съвременна литература. Той е характерен за нейните нови търсения; някак странно се разкрива наглед като страничен, а по същина е свързан с основните насоки на литературата ни и дори представя някои от тях. Защото проблемът засяга съществуването на определени духовни начала в съзнанието на съвременника, отговорността на съвременника пред тях, способността или неспособността му да живее съобразно тях и, разбира се, целесъобразността им. Тези начала имат исторически или социални корени. Едни са свързани с комунистическия идеал, по-точно произтичат от него. Други отговарят на драматични истини за днешния човек, имат психологически или философски характер. Не на последно място - всички те са свързани с националната характерология и съдба, което в крайна сметка, пряко или не, е основание за всяко художествено творчество. Тези проблеми вълнуват цялата ни литература. Какъв е нашият аспект? Те ни интересуват във взаимовръзка с една композиционна форма, която ясно се откройва в днешната българска белетристика. Тази композиционна форма, която ще бъде обобщаващ знаменател на иначе разнородни писатели и книги, характеризира някои от модерните насоки на литературното и в частност епическото развитие. Имам пред вид движението към синтетично литературно изображение, към синтетични художествени форми. Ненужна и непосилна задача би било да анализираме този процес в цялост. Още повече, че той е неизследван от нашата литературна теория и всяко схващане се нуждае от солидна и обемна аргументация. За това тук ще набележим аксиоматично някои важни белези на това развитие, които се намират в пряка връзка с проблема за една жанровокомпозиционна тенденция днес. Синтетичната проза на двадесети век преобрази основно редица показатели на аналитичната проза. Преди всичко тя се отказва от подробната обстоятелственост и от хронологическата достоверност на сюжета. Сюжетът и фабулата встъп ват в нови взаимоотношения, дистанцията между тях е чувствителна. Сюжетът 77 като една по-сложна система от „вътрешни и външни жестове, от постъпки и психологически реакции днес е много по-богат и вътрешно динамичен от фабулата като „събитиен скелет" на произведението. Времето в синтетичната творба се сгъсти изключително много (много от модерните произведения дори представят само един ден или няколко часа от живота на героите). Художественото време чувствително се различава от достоверното време. Съвършено нови са функциите на повествователя. Според моето гледище от епическите художествени категории най-солидни преобразования претърпя повествователят. (Изглежда и за това днес с особена настойчивост се поставя въпросът за качествената разлика между автор и повествовател - един въпрос, който винаги е съществувал, но по-рядко в сравнение с други въпроси е бил анализиран от теорията.) Ако разрешим с необ ходимата научна аргументация проблема за повествователя, смятам, че най-плътно ще се доближим до новите закономерности и функции на композицията. Пред вид отказа от обстоятелственост и хронологическа достоверност повествователят в синтетичната проза играе минимална, да не кажа нищожна, функция. Неговите аналитични пространни намеси и обяснения, неговите „всевиждащи и всезнаещи очи, неговото господство над творбата остана в разрез с модерната композиция, с новите съотношения на отделните равнища на творбата. Функциите на повество вателя като организираща и особено оценяваща художествена категория се прехвърлят на други компоненти.
    Ключови думи: Духовно, завещание, настояще, социално, политическия, Философски, смисъл, Една, композиционна, форма
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 68-81

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Доста признаци на днешната ни литература на работническа тема показ ват движение към нов тип художествена организация — движение, обусловено от редица фактори в днешното ни общество. Процесите в литературата на работническа тематика се отличават с чувствителна дискретност. Чрез селската тема подобни процеси се изявиха впечатляващо. Това е важна отлика между двете теми. Тя произтича от интересни механизми на художественото ни развитие. Един вдъхновен преобразовател в литературата на селска тема като Радичков създаде такъв трансформационен момент, който откри нови хоризонти пред темата. Тя варираше с неочаквани богатства, многоцветно и многопосочно работите на Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Васил Попов, Димитър Вълев, Н. Хайтов, Г. Мишев, И. Вълчев, Н. Кирилов, Д. Яръмов, Л. Петков. Неточно е да се каже „Радичков създаде този момент“ - Радичков само го изрази. Той бе подготвен от живота, наложен от обществено-политическото ни развитие. B В работническата литература не може да посочим такъв преобразовател. Тя демонстрира процесите си само от време на време, в някои избухвания" на отделни творби. У нея не личеше заразителен пример, който остава видима диря у много творци и е благодатен повод за задълбочени анализи на процеса. Всички бяха единодушни, че „Семейството на тъкачите“ и особено „Двама в новия град" са значителни творби на съвременната ни литература. В основата си много от новите тенденции на работническата тема имат една отправна точка. Романите на Камен Калчев, без да имат функциите на едно тотално-преобра зуващо начало, дават много от бъдещите насоки на работническата тема и разкриват своя автор като пионер в тази трудна и съдбовна тема на нашата литература. не Двата романа на Калчев (а може би и „През април“) разкриват интересни гледища за работническата класа, особено нейните противоречия и нейното самочувствие на победила класа. „Двама в новия град“ показа силата на нашето общество: то може да плати скъпо за своите грешки в миналото, но се връща назад; неговите истински герои не деградират морално, не изгубват вярата си в комунистическия идеал. Същото може да се каже и за много други сполучливи творби, макар и в различна степен и с различни проблеми. Те дават достатъчно основание да се каже, че промените в литературата литература. работническа тема имат допир с модерните процеси на световната прогресивна на Показателно е, че тъкмо работническата литература дава и образци на съвременна художествена мисъл. Доскоро бяхме свикнали да гледаме с из68 вестно пренебрежение и с повече пожелания към нея: напоследък тя ни застави да говорим не само с уважение. Нейните успехи не са плод само на таланта на писателя, а са подготвени и отразяват определен обществено-исторически момент на нашето развитие, на морално-политическото състояние на работническата класа. На някои от процесите на тази тема, на нейното движение към синтетична художествена организация ще спрем вниманието си.
    Ключови думи: синтетична, художествена, организация
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 40-52

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Творчеството на Йордан Радичков изненадващо преобърна наши представи за бита и битието на българина и за литературата. Доста от неговите проблеми са непознати на нашето изкуство. Някои са разработвани плахо, други неумело. Чрез неговото творчество в литературата ни нахлуха странни и особени герои, чийто житейски принцип Радичков със смях нарече „Бъди невероятен!" Нахлуха странни и причудливи жизнени ситуации, битови съставки и характеристики на националното ни битие. Неизтощимата фантазия на писателя е в състояние да проникне зад незначителното,1 в състояние е да преобърне застинали сякаш пластове и да потърси онова, което вековете са наслоили на дъното на българското съзнание. В творчеството му се чуват древни гласове на времето, първични и силни импулси на съществованието, езически инстинкти и пориви. Черказките му истории изобилствуват с елементи на старинни предания, легенди и повторения. Фолклорно-образното мислене е тяхна основа. В разказите му отекват вековни традиции на народа, но и опитът на една рано изявена древна книжнина. С редица сюжети Радичковото творчество ни напомня за старата ни литература, за богомилската и апокрифната книжнина. Умишлено употребявам думата напомня: прекият паралел е невъзможно да се направи. Някои се опитаха да го направят или поне да го констатират, но стигнаха само до повърхностни и неточни наблюдения, имащи характер на външни впечатления. И все пак - трябва да се подчертае - Радичковото творчество се корени във фолклорно-образното, народностното мислене, в неговите представи и понятия. Същевременно то се подхранва главно от нашето съвремие, от процесите, които стават в съзнанието на нашия селянин. Или по-точно, за да изпреварим малко анализа си, то се корени в сблъсъка между два типа представи: фолклорно-образната, традиционната и съвременната, новата. Радичков преодолява регионалното. Неговите герои, неговите проблеми са български и общочовешки, а не черказки.
    Ключови думи: Амбивалентното, начало, прозата, Йордан, Радичков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 65-71

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретически характер, т. е. да се осъществи по-лесен преход между критика и теория. Смятам, че в подобно отношение с критиката може да бъде и стихосбирката на Дора Габе „Сгъ стена тишина“. Разделена на четири цикъла, тя се състои, по моя преценка, от две части. Първата е произведението „Сгъстена тишина“, втората е останалите стихотворения, които от различни временни и пространствени гледни точки допълват неговия смисъл. Затова първо ще се спра на „Сгъстена тишина“. 1 Стихотворенията от „цикъла“ са свързани тематично, но връзките им са по-сложни и по-интересни. Те не са свеждат до съответствия и циклично единство, както е обичайно в поезията. Цикълът е организиран по логиката на структурно цяло и звучи не като единен цикъл от единадесет стихотворения, а като е дно произведени е от единадесет тематичнокомпозицонни единици. Това значи, че в него следва да се търсят закономерности в развитие на темата, композиционно единство, дори сюжет. То е произведение, както ще имаме възможност да се убедим, с елементи на музикален жанр, което усилва тъкмо неговата литературност и почти пълна безпрецедентност в поезията. Тема в „Състена тишина“ е (най-общо казано, разбира се) многократността на възможното, универсализацията на видимия и въобще конкретния свят. Тя се осъществява в противоборството на едно всеобщо, всевалидно съ стояние на духа и конкретните му прояви и отношения. Поетическият субект се освобождава от конкретния миг и конкретно отношение, за да не се наруши у него илюзията за универсалното; конкретното да бъде не конкретно, а възможно, т. е. повторяемо, многократно. Това е тема на зрелостта, на големия жизнен опит („Обременил ме е животът с факти/, тежат ми спомени с трагични дати, ранена съм от срещи и раздели/, от знания/ изчерпващи до Дъно"). Темата на сгъстената тишина“, на онези състояния, в които човек, познал света и неговите многообразни прояви, иска да се сроди с неговата универсалност, да изживее представата си за мощни въплъщения. Тази тема е резултат не само на всепризнатия творчески подем у видната ни поетеса. Според мене това евъпрос на необичайно хрумване, на необичайно осъществяване на един рядък тип поезия, по-точно на един поетически жанр. 5 Литературна мисъл, кн. 4 65 Като всяка високохудожествена творба „Състена тишина“ не съдържа нищо случайно: не само като смислов мотив, но и като музикален мотив, не само като тематично ядро, но и като строго осъществена „мелодия" в отделното сти хотворение и в цялото циклично многосъставно произведение.
    Ключови думи: Съдбовност, музикалност, Една, поетическа, тема
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 147-149

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В литературата интересът на Чавдар Добрев е към прозата, за поезия пише рядко. Изглежда малко странен фактът, че критикът се е заел с труд върху лирична драма, върху драматургия на поети. Аз лично никога не съм споделял специа лизирането на критика в една жанрова област, но предпочитанието към един жанр е нормално. От пренебрежението към останалите жанрове страда вдълбочаването в единствения жанр, на който са посветени усилията. Същото е в по-широк план: познаването единствено на литературата (при непознаване спецификата на остана лите изкуства) от литературоведа вреди на проникновеното навлизане в същината й. В труда на Ч. Добрев не се „сблъскват театроведът и литературоведът. Това е книга на литературоведа. Трудът е посве тен на драматургически жанр, който синте зира в литературния процес „усилията" на два литературни рода - драма и лирика. По-естествено е, разбира се, тази книга да се напишеше от литературовед и театровед, само литературовед трудно би се заел: нужно е специално познаване тънкостите на театралното развитие, на сценичното „звучене“ на лиричната драма преди години. Въпреки че в книгата на Добрев е дума за текстовете, анализът е съобразен с вкуса на театроведа, с отношението му към театралната проява на този литературен жанр. Трудът обединява усилията на критик, написал досега три книги за литература и три за театър. Жанрът „Лирична драма“ е явление, интересно не само в драматургията. Той е един от необичайните жанрови синтези в литературата ни след Девети септември. По хронология - първият. В трудния литературен род драма работиха дълго време поети като Иван Пейчев, Ва лери Петров, Георги Джагаров, Иван Радоев, Добри Жотев (слабост на конкрет ните анализи на Ч. Добрев е, че Д. Жотев не е разгледан като характерен пред ставител на жанра), Божидар Божилов, работят и днес поети като Първан Стефа нов, Недялко Йорданов, въпреки че след т. нар. поетична вълна жанрът не е така синтезен и качествен - от литературноисторическо гледище нещо нормално. Друг синтез на два жанра бе осъществен с прозата на поетите“ - едно също така масово явление, по-късно от поетичната драма. И тук, както и в лиричната драма има върхове и увлечения, случайни прояви. „Поетична проза“ се създава от автори като Александър Геров, Богомил Райнов, Иван Давидков, Блага Димитрова, Иван Динков, Анастас Стоянов, Невена Сте фанова, Николай Христозов, Лиляна Сте фанова, Добри Жотев, Давид Овадия, Ве селин Андреев, Никола Инджов. И последното жанрово синтезно ядро - писа тели-прозаици в драмата - Георги Караславов, Драгомир Асенов, Йордан Ра дичков, Кольо Георгиев, Георги Мишев, Рангел Игнатов, Лада Галина, Дончо Цончев, Станислав Стратиев. Интересен, но не за тази статия е въпросът, какви жанрови модификации настъпиха в лите ратурата, защо настъпиха, как обогатиха цялостната „картина" на художествения процес.
    Ключови думи: Личната, драма, Чавдар, Добрев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 150-156

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С големия съветски литературовед и естетик М. Бахтин ние се запознахме късно. След второто издание на „Проблемы поэ тики Достоевского" (1963) и първото издание на „Творчество Франсуа Рабле (1965) през няколко години се появи поредица от негови статии: „Слово в романе" (Вопросы литературы, 1965, кн. 8), Эпос и роман" (Вопросы литературы, 1970, кн. 1), „Слово в поэзии и прозе (Вопросы литературы, 1972, кн. 6), „К эстетике сло ва" (Контекст, 1973), „Искусство слова н народная смеховая культура. Рабле и Гоголь" (Контекст, 1972), „Время и пространство в романе" (Вопросы литературы, 1974, кн. 3). С изключение на „Эпос и роман" или, както е оригиналното заглавие на статията, прочетена като доклад през 1941 г. „Романът като литературен жанр", всички статии са откъси от по-големи тру дове. „Слово в романе“ и „Слово в поэзии и прозен са откъси от големия му труд „Слово в романе", написан през 1934-1935 г. „К эстетике слова" е откъс от ранната ра бота на Бахтин, написана през 1924 г. „Проблема содержания, материала и формы в словесном художественном творчестве". „Рабле и Гоголь (Искусство слова и народ ная смеховая культура)" е откъс от дисертационен труд за Рабле и не влиза в кни гата му за френския писател. Работата за хронотопа в романа е откъсот цялостния труд „Формы времени и хронотопа в романе. Очер ки по исторической поэтике". Всички изброени трудове досега не са публикувани. Бахтин за нас бе автор на книгите за Достоевски и Рабле, на споменатите статииоткъси и на по-малко известната книга за марксизма и езикознанието. Разбира се, достатъчно е да се прочетат двете му книги, за да се схване мащабът на този литературовед, огромната художествена и теоретическа материя, която е била проучена и интерпретирана, за да се изведат устойчиви литературни концепции. Те са достатъчни, за да се изяви обемът на неговата критическа, литературно-историческа мисъл, но и на неговите теоретически построения за литературността и особено за романа. Публикуваните след 1965 г. статии, макар и откъси от цялостни тру дове, още повече повишиха нашето мнение за съветския литературовед и естетик, разшириха и практически уточниха представите му за литературно развитие и синтези в определени епохи у гениален творец. Както се казва на банализиран език, „Вопросы литературы и эстетики" запълни една празнина. Сега с достатъчна увереност може да проследим теоретическите схваща ния на Бахтин, да ги видим като едно ця лостно построение. Защото при него почти няма „случайно" написана работа, всички си взаимодействуват в изграждането на единно построение.
    Ключови думи: Вопросы, литературы, эстетики, художественная, литература, Бахтин
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 88-109

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В една програмно-методологическа статия „Бъдещето на литературата като предмет на изучаване" [Л 15] Д. Лихачов поставя въпроса за принципите на литературното развитие и тяхната зависимост от развитието на обществената мисъл, от историята на културата и от влиянието на другите изкуства: между впрочем една от обикновените теми на големия съветски литератор и културовед. Авторът е убеден, че ако съдим за бъдещето на литературата само по социалната предсказуемост, задачата се усложнява и резултатите ще бъдат равни почти на нула. Известна максима е, че литературното и общественото разви тие са в комплицирана връзка. Затова нито историята на литературата, нито наблюденията над литературния процес могат да се базират върху пряка връзка със социалните явления. Рисковете на подобно начинание са неимоверно много. Затова пък опорните пунктове на усложнената връзка между обществената и литературната мисъл са също така много и не съвсем лесно определими. Ю. Лотман счита, че „законите на постройка на художествения текст са закони на постройка на културата като цяло" [18, 241].1 Това не е ефектна фраза на романтично предполагаемо единство на света, а теза на семиотик, който в целостта на художествения знак е склонен да види общите културни знаци на епохата. Това е едната страна, от която може да се определят ред принципи на художественото и в частност на литературното развитие. Да погледнем въпроса и от другата страна: откъм вътрешните опорни пунктове на художествения процес. 1. Повече от две опорни точки, които естествено не се разполагат в права Линия. 2. Реципрочност: актуализиране на традиционни художествени типове или елементи на ново равнище. 3. Пародийност. Следващият етап на литературното развитие е пародия на предходния (най-често). Но спонятието пародия като иронично-напрегната транс формация на литературни теми и похвати не може да се обясни изцяло лите ратурният процес. Усилията на ОПОЯз в това отношение дадоха интересни реницата. 1.Първата от двете цифри означава номера на ползуваната литература, втората - стра88 зултати, но с тях не се решиха основни въпроси. Върховите (да ги наречем още крайъгълни) елементи на литературното развитие предлагат по-голямо богатство в процеса, отколкото ни информира пародията. Те често изхождат от пародията, но не се покриват с нея. Те са синтез в иманентния процес, а спрямо общата система на културата влизат в най-усложнени и опосредствувани връзки. 4. Автоматизация и актуализация на структурни елементи. Структурните слементи се намират в неизменно напрежение и никоя от тези две страни на напрежението не надделява. Един художествен текст не може да се състои само от автоматизирани или само от актуализирани елементи, това е равнозначно на смърт на текста. 5. Отношение на низова и върхова литература. В дадена епоха един литературен тип се счита за върхови, в друга епоха - обратно, същият принцип се счита за низов. Този принцип еоснова на парадокси. Тъй като високата литература е област на максимална художествена организация, низовата се представя като сфера на понижена условност, свобода, природност и тя именно получава свойства на по-голяма притегателност. Дори понякога организиращ принцип на низовата литература са норми, които на предишния етап на литературното развитие били свойствени на върховата литература. Така през 1830-1840 г. низовата руска литература се представя от романтизма, т. е. от онази естетическа система, която бе настроена отрицателно към „низа“, когато бе върхова литература [17, 34].
    Ключови думи: принципи, художественото, развитие, динамиката, литературните, жанрове
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-130

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Изкуството на Възраждането беше свързано с епохата, дишаше въздуха на своето време, но гражданския си дълг то изпълни не с това, че съхрани за потомствата облика на съвременниците си и техния живот. Картините на италианските майстори дават помалко в качеството си на нагледно пособие по история, отколкото всеки съвременен документален филм. В това отношение Данте послужи за пример на близките потомства. В поемата си той даде отговор на всичко, което оставало безответно в земния живот на човека. Той намери неговото място в све товната йерархическа пирамида на всичко, което ставало по земята, като поет боговдъхновен той извърши висшия справедлив съд над всичко, което нарушавало този порядък. Италианското изкуство беше не просто двойник на света, а по-скоро отливка, в която на всяка изпъкналост на оригинала съответствува вдлъбнатина, почти огледален отблясък, но такъв, в който се изглаждат всички неравности, всички дефекти и се получава красота и съвършенство. Светът, който в действителността мъчил човека със своята необяснима безсмисленост и безпоря дъчност, в картините на възрожденските майстори изпъква като нещо подредено, Уравновесено, съразмерно на небесната хармония. Италианското изкуство от епохата на Възраждането се разгръща пред нашия поглед като прекрасно зрелище, като грандиозна мистерия, в която персонажи, легенди, категории, умозрения, понятия на епохата разиграват удивителна пиеса. В това зрелище има пленителна чувственост на земното и заедно с него нещо от непостижимостта на идеала. В този цитат от труда на съветския изкуствовед Михаил Алпатов съзираме популярните идеи за Ренесанса, популярни, разбира се, в научния свят, не в христоматийните представи, където Ренесансът е реа лизъм, земност, близост до преките въжделения на освободения от средновековните догми човек. Те са научно безспорни в своята популярност и никой не ги оспорва. Но в същност не те залягат в основата на този труд, а тяхната дълбочина, техните неочаквани разновидности. Художествени проблеми на Италианското възраждане" не е книга на конструкциите и моделите. Жанрът и отговаря на заглавието, тя сумира наблюдения, които може, така да се каже, да стигнат до плюс или минус безкрайност, не се ограничават от една моделно-конструктивна тема. Така, както едно заглавие от рода на „В света на..." „Проблеми на творчеството на..." предлага по вероятност безкрайно съчинение. Но попрецизираният поглед, особено на специа листа, без затруднение ще открие онова, което привидно не е цел на труда, не е изве дено на върха на теоретическа пирамида от размишления. Та в крайна сметка ще схване не само пристрастната, в смисъл лична позиция на автора, но и неговия патос: маскираните или открито проявени възторзи от преломните нововъведения на ренесансовата култура и смут от не по-малките успоредни загуби. Алпатов е от критиците, които наймалко се поддадоха на повсеместното безкритично отношение към Ренесанса. (Нали Д. Хай нарече Ренесанса епоха, пострадала повече от всички други от стереотипни тъл кувания.) Изследванията му издават мисъл, ясна за реалните стойности на Възраждането. В настоящия труд Алпатов не е спестил на читателите и колегите си обобщаващия критицизъм спрямо ред принципи на това изкуство, както и частни оценки за творци, чиито имена станаха сигнал в съзнанието ни за безкритичност.
    Ключови думи: Художественные, Проблемы, италианского, Возрождения, Михаил, Алпатов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 25-44

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В наше време наличието на две полярни гледища върху проблема за синтеза на изкуствата говорят за напразните усилия на романтическата още мечта. Едното гледище е взаимното проникване на изкуствата в модерна, другото - за пълното им автономизиране и обособяване. Един от големите изкуствоведи на века Ханс Зедлмаир нарече една от основните черти на модерното изкуство дви жение към чистота на родове и жанрове, счита, че музиката и пластическите изкуства са все по-малко литературни и че литературата е все повече изразителна и по-малко изобразителна. Не се спори, че изкуството от края на миналия и в нашия век се отделя чувствително, някъде и тотално, от предмета на изображение и че изобразителността му се свежда до минимум. Това решително надделяване на изразителността над изобразителността е „усвояване на опита на словесното изкуство"2. В тази формулировка на Нина Дмитриева има нещо парадоксално, почти абсурдно от всекидневно гледище за новите настроения в изкуството. Та нали живописците и музикантите се пазят най-много от упрека в литературност? Нали и в театъра и киното, така плътно обвързани с литературата, а в по-широк смисъл със словото, имаше, има и сега периоди на патетизирани усилия да се отделят от наративната литературност, от нейната обстоятелственост и разказност? Тогава в какъв смисъл усвояването на опита на словесното изкуство елиния, по която изкуствата се доближават? В какви периоди се осъществява това и защо? Тези въпроси няма да ни съпровождат в цялата работа, но те ще рамкират нейния смисъл. Наглед обща, та безопасна, формулировката „усвояване опита на слове сното изкуство“ е извънредно точна за културни епохи като нашата, стига под опит на словесното изкуство да се разбират неговите специфични механизми, особеното положение спрямо другите изкуства, неговият градивен материал, езика, който участвува във възприемане на всички изкуства. Това усвояване схващаме като повишаване степента на обобщение, която отделя образа от натурата. В литературата това отделяне е неизбежно, защото образът е постигнат с посредник, а не директно.
    Ключови думи: метафората, литературност, нелитературност, Изкуството
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 79-91

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Така си мисли Давил, френският консул, един от героите на романа „Травнишка хроника“. Седемгодишният му престой в Босна е кошмар, низ от страдания, самота и отчаяние. Давил няма сетива за тази действителност, разминава се с нея и не може да се съхрани от болките й. Травник е за него само „мътна, глупава игра на случайността, сред която трудно се живее“ (1, 331). Едно турско чираче се влюбва в щерката на австрийския консул. В унеса на мечтата си, на границата между сън и реалност, момчето пада жестоко от дървото, ототкъдето съзерцава танца на любимата девойка. Дефосе, помощникът на консула, се влюбва в девойка от Травник. В момента пред чувствения екстаз, пред пълното отдаване на чувствата, един жест на девойката (гъвкаво се освобож дава от прегръдката му, пада на колене и му се моли) разстройва не само красивия миг, но и отношенията им. Те не са възможни, нещо пречи да се осъществят. Нещо човешко, но неразумно. Още един пример. Ще посоча два епизода, които изглеждат случайни в сюжета и са съседно композирани. Младият търговски представител на Франция в Сараево разговаря с недоверчивия вече Давил. Това е сцена на френския ясен разум и на търговска отчетливост и деловитост. Веднага след нея идва епизодът (по-точно сцената) с тримата турци. Събитийно тя е случайна, сякаш е излишна. Мусо и неговите приятели седят на тревата, пият и мечтаят да пият непрекъснато и да си живеят така някъде между земята и небето. А един от тях иска Наполеон. лично да се пребори с Тези два епизода са силни композиционни единици. Te ca една от многобройните ерупции на романа „Травнишка хроника“, на неговата хроникална структура; ерупции, в които блясват полюсите на едно цяло, крайностите на един конфликт, отдалечените две точки на едно неразбиране.
    Ключови думи: поетиката, Андрич, Проблеми, българския, писател
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 152-156

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Да се изтълкуват френските моралисти, да се изследва тъканта и постройката на тях ната мисъл, неизбежно ще отведе до акцентните закономерности на XVII в. И големият, и малкият автор е рожба на своето време - то се оглежда някак у всекиго. Но отношението между четиримата велики на френската моралистика - Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер - и великия век на човешката култура - XVII в. е безкрайно интересно за наблюдение. Безкрайно - защото векът е „бунтовен", с главоломни промени в новата култура на човечеството, пъстър и разнообразен е, два големи стила (бароков и класицистически) не могат да го обемат, барокът е също разностранен в проявите си, та днес мненията за неговата същност и обем са разностранни. Безкрайно още - защото четиримата велики на моралистическата мода в литературна Франция се трудно побират в рамки (на определен стил, да речем). Не съм запознат с много трудове върху френската моралистика. Това, което ще изложа като кратко мнение, сигурно ще съвпадне с други мнения. Излязох от книгата „Френски моралисти" на проф. Исак Паси и от собствения си настойчив интерес и някои изработени концепции за този духовен век. Програмно казано, в статията ще покажа някои от осо беностите на тази книга (вкл. стил на автора) и мои схващания за споменатото отношение. Друга книга на Паси Философски и литературни етоди - ще припомня - съдържа статии върху книги и герои с общ стремеж към свобода, с повеля за свобода": Декаме рон, Дон Кихот, Буря, Кандид, Валенщайн, Неизвестният шедьовър, Доктор фаустус. Във Френски моралисти тази тема се продължи (в кое велико творение свободата не е главна тема?), но видяна призматично през по-специфична тема. Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер се обособяват като специфично явление далеч не само във френската духовна история. Те, с Монтен на чело, дадоха живот на един жанр, essais, който гъвкаво, върхово и спадово, съществува до наши дни. Те отразиха в дълбочина една криза на човешките отношения. Културно те „обслужиха" епоха на френската история, позната като най-съвършения абсолютизъм, но 152 се отклониха от нейния репрезентативен стил. Сравнително по-слаба бе вярата им в провъзгласената сила на разума, защото бяха скептици спрямо човешкия морал. Като гениални творци те трудно се побират в рамките на един, и то тясно разпрострян стил (класицистичния). В много от особеностите на тех ните знаменити съчинения отеква мощният - според някои всеобемащ - стил на епохата – барока.
    Ключови думи: френски, моралисти, Исак, Паси
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 78-95

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът художествено цяло е проблем за: единство на художественото явление (вътрешна подвижност и взаимоопре деленост на съставящите елементи); отношение на художественото явление към социалния, историческия и духовния контекст, в който то съществува, чийто продукт и отражение е. В този аспект ще се опитам да го разгледам. Изложението на моя възглед естествено ще бъде и тълкуване на чужди възгледи и понятия: така многобройни по този въпрос, често единни в основата си и още по-често декларативно единни, а по същество коренно различни. Ще се занимая и с въпроса, що е художествено цяло, в смисъл има ли количествено ограничение в равнищата, на които се създава художественото цяло казано по-просто: само творбата ли е художествено цяло. Към проблема се подхожда с философски понятия. За единството и целостта на художественото произведение изкуствознанието няма свои понятия. Тази традиция се поддържа и днес, като изключим усилията на структурната поетика и на семиотиката. Но и техните усилия изцяло не могат да се изключат от правилото, защото структурализмът и семиотиката са методи, които не са само изкуствоведски и литературоведски и даже днес спорът е дали техните принципи могат да се прилагат върху естетическата тъкан. Нелитературният характер на понятията за художествено цяло (философската им същина) предпоставя затруднение за изкуствознанието. Ако в теорията не са преодолими, в приложната критическа дейност, без да е правило, водят и към недиалектически построе ния. Поне у нас критическата практика в различните изкуства доказва това, за съжаление, с потискаща настойчивост. Имам пред вид основните понятия, с които си служи познанието за художествеността години наред: форма и съдържание. В науката за художественото тези понятия дойдоха от немската класическа философия. (Затова между другото един от авторите, който най-яростно и компетентно защищава правото на есте тиката да бъде наука, и същевременно най-презрително се отнася към опита да се спиритуализира тя, е Хегел²).
    Ключови думи: художественото, цяло
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 63-70

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Томас Ман създаде реалистични романи, реализмът му е от ново естество, което ред изследователи нарекоха обновение на реализма или движение към нов хуманизъм. 1 Романите му синтезират полюсите на XIX в. (Шилер - Гьоте, Достоевски - Толстой) с влияние на немската класическа философия, с познание на световната култура и литературно развитие, със самочувствие на човек, който иска да обясни света не от една гледна точка. „Повествованието оперира със сред ства на реалистичния роман, но не е реалистичен роман, то постоянно излиза от рамките на реалистичното, като символично го активизира и приповдига, като дава възможност да се прогледне чрез него в сферата на духовното, в сфе рата на идеите, "2 Това е обобщение у творец, за когото художествените призведения се редуват или се прекъсват при създаване от теоретично-есеистични и научни писания, които не са забавление или отмора, а разтоварване на художественото от „излишния труден идеен материал чрез аналитична полемика на изложение. По време на създаване на романа „Вълшебната планина", започнат преди войната и завършен след нея, авторът пише критически есета. „Три от тях, а именно „Гьоте и Толстой“, „За немската република“ и „Окултните преживявания“ по съдържание са духовни рожби и разклонения на този голям роман“ (IX, 161). Кни гата за Гьоте и Толстой например е особено актуална за Томас Ман: в нея чрез примери на „великите гении на природата“ се пресъздава най-важният и основополагащ процес на преход на личността от „наивното“ царство на природата в царството на духовното - процес, който се извършва у всички негови герои и особено в късните му романи. 3 Това „царство" минава през болестта, смъртта и любовта. Томас Ман неведнъж се е изказвал за връзката между болестта и гения. Във „Вълшебната планина“ и „Доктор Фаустус" това е централна тема. Негови изследователи по тази причина го успоредяват с Фр. Ницше и Достоевски.
    Ключови думи: живот, мита
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 40-61

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В статия, посветена на преображенията на днешната ни лирика, аз се опи тах да рамкирам новия човешки и новия поетически статут у нас. Сегашната тема е нейно продължение. Модерният лирически тип не обема цялата поезия, но нейно значително ядро. Ядро с най-неспокойна поетическа физиономия. Пораждащи сили са статутът на подвижния човек, лабилността на бит и психика, изтръгването на сетивата и мислите от старите леговища, усещането за кризис ност от това, че една отколешна хармония рязко, на места и брутално се разру ши и на нейно място няма подобен заместител. При поетите от други национални школи изтръгване от корените или не съществува, или не е болезнено. Не е маловажна другата основа на модерния лирически тип: художественият климат по света, състоянието на психиката и моралът на човека днес. Те безспорно ни влияят. Но не бива да забравяме, че европейските литератури имат други извори, продукт са на други развойни насоки. Както и на друг език. В тези ли тератури езикът се е огъвкавил безкрайно, минал е през „стресовете" на барока, класицизма, романтизма, изживени като самостоятелни течения и етапи на културата и изчерпали възможностите на съответния художествен тип в областта на езика. B В рецензии и статии на български критици се разсъждава къде смътно, и къде в поставена тема върху принципите на модерното лирическо мислене, което отдавна съществува по света. Шествието не ни е много познато, то се поназ найва. Нямаме и критическо самосъзнаие за него. Едва напоследък влязохме по-обстоен диалог. Имената на модерни поети за нашата публика вече не звучат „заклинателно", думите по техен адрес невинаги и по задължение са ругателни. Днес приемаме не само поети като Лорка и Маяковски, но и други творци на мо дерната лирическа мисъл, въпреки че в биографиите нямат „смекчаващи вината обстоятелства". Разполагаме и с книга по някои въпроси на естетическите преображения. Тя е „Естетически прелом в поезията на 20-те години" от Розалия Ликова и зася га началния етап от нашето приобщаване към модерния лирически тип. Наскоро след това се запознахме и с есетата на Томас Елиот, с манифестите и статиите на символистите, със Сеферис, с Алейсандре, Елитис, Рилке, със Сен-Джон Перс, Ален Боске, преди това с Куазимодо, Нели Закс, Емили Дикинсън, Незвал, Пастер- нак. Ако думата приобщаване не ви харасва (на мен лично не), бих предложил друга дума - аспектиране на този тип с наши средства, със средства, породени от обстоятелства, за които намекнах.

    Ключови думи: Модерният, Лирически
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 117-125

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Както всяка общност, която предстои да се оценява, така и преводите на книги по изкуствата, естетиката и философията предизвикват противоречиви оценки. От това по-естестве но няма. Различен е рангът и на книгите, и на преводачите, различни са подбудите и целите, различни са последиците им. Аз трябва да направя обзор на област със стеснено количество, но с най-дебели книги. Към мене, изглежда, е оказано най-голямо доверие от страна на СПБ, тъй като по теория на вероятностите в тази област може да попаднат книги от всякъде и аз трябва да знам всички езици. Все пак въпреки доверието, ако имаше книги от японски или китайски, щях да се затрудня много, защото, може би знаете, аз ползувам слабо тези два езика. Очевидно в нашите издателства вече се работи с премислени поредици, за чиито цели се привличат специалисти и се обръщат към майстори на превода. Това е тенденцията и тя не мо же да се помрачи от изключенията. Ако в художествената литература възможностите за случайности са по-големи поради големия книжен обхват, в естетиката те са смалени. Още повече, че за много книги, които се наричат класика на мисълта, ние сме закъснели. Повече от всякога ние се нуждаем от авторитетни поредици, от авторитетни редколегии, от хора знаещи, мислещи и можещи. Такива поредици за щастие имаме. Изд. „Наука и изкуство", което решително преу строи работата си и изгони провинциалната леност и безразличие към културата, вече ни предлага добре организирани поредици, каквито са „Естетика и изкуствознание“, „Литературни светове“ и „Театърът на 20 век“. В ход е подготвителна работа и за други библиотеки. Оценката на една книжна продукция е нещо много широко. Тя предполага надълго да се впуснем в издателската практика като културно явление, на превода като културен жест; да се впуснем в стойностите и потребностите на днешното общество от дадена книга. Но нека да не забравяме, че задачата е по-конкретна. Ако направя това общокултурно въвеждане, вероятно ще се отегчите много. Там, където е нужно, ще правя накратко отклонения. Ако настроението ни от преводната продукция миналата година е приповдигнато, това не значи, че няма контрасти. В единия полюс стоят преводите на Хайне от Страшимир Джамджи ев, на Иполит Тен на Ерма Гечева, на Кенет Кларк от Христина Атанасова и Никола Георгиев, на другия полюс стоят „Тициан" в превод пак на Никола Георгиев или „Същност на културата" в превод на Кузман Савов. В постиженията на преводаческото ни изкуство са творбите на Катерина Киселова, Валентина Топузова, Георги Георгиев, Марко Марков. Преводаческото майсторство ни даде възможност да се насладим на виртуозната лирична и философска проза на Хайне, на парадоксалната мисъл и френско изящество на Дидро, на словесното чародейство на Кларк, на дълбокото изтънчено концептуално загребване на Иполит Тен, на суровия и мускулест език на Алберт Швайцер, на лабораторното и сценично слово на Станиславски, на труд ния философски език на Спиноза.

    Ключови думи: преводите, книги, изкуствата
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 61-72

Статии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Критическото ни самосъзнание страда от една трудно излечима, здраво вкоренена болест: приемането на чуждата норма като мерило за собствените неща. На ниско самочувствие ли, на малко години живот на това самосъзна ние ли се дължи - не се наемам да отговоря, защото не е толкова просто. Налагането на чуждата норма върху собствените явления е открито и скрито, съзнателно и несъзнателно. Открито е, когато се градят изкуствени постройки за съответни на европейското художествено мислене и нашето, когато съизмерваме културното си развитие с идеи, жанрове и периодизации, заети отвън. Най-парадният израз на това съображение е понятието на Г. Гачев ускорено развитие". Произнасяме го с небивало, с несекващо въодушевление, и то точ но защото е любезно и сервилно съобразено с чуждата норма. Развитието ни е ускорено, защото в кратко време сме изминали пътища, които Европа измина за столетия - оттук и формите на разминаването са конфузни, несъобразни, със странни струпвания на черти. В друг труд пък, обратно, цялата ни възрожденска литература беше наречена романтизъм. Така изглежда и ратуването за хилядолетно единство на литературата ни. И тук думите са толкова по-едри, колкото вътре е по-дребно. Тоест - колкото повече условни и приблизителни неща се вземат за мярка и за точни понятия. Големият проблем пред нас е издирването, доказването и мотивирането на собствената ни културна норма, на собствената ни моделна система. Културата ни съществува естествено според тази норма, но ние не я знаем. Лошото е, че дори не правим опит да я знаем. Всъщност опити има, по те са малко. И преди, и сега. На един такъв опит ще спра вниманието си. Всъщност то не е опит, а може би един цял жизнено-професионален път, една трайна амбиция, едно дълго усилие на наш учен. Той е Боян Ничев. Става дума за кни гите му „От фолклор към литература“ и „Съвременният български роман". Това са проучвания на много сериозни, щекотливи и даже, бих казал, дра матични за културата ни въпроси. Случайно ли Боян Ничев се зае тъкмо с тях, случайно ли посвети десетилетие именно на тях? Мисля, че не. В тях най-добре се отразяват възможности за идеи, които го вълнуват сериозно. Двете му кни ги са два различни ъгъла, от които той погледна към едно. Това едно е де фицитната стока" в критиката ни: собствената норма.
    Ключови думи: търсене, собствената, норма, нашето, културно, развитие
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 31-51

Статии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За да го почувствуваме като автор, човек трябва да предложи възглед. А възглед значи позиция, облик, физиономична цялост. Тази не толкова банална, колкото изглежда, мисъл просветва в дълбочините си, ако се прибави, че автор с интересни идеи може и да се изплъзне от вниманието, ако идеите му не се събират във възглед или поне ако част от тях стоят разсеяно. Малко са критиците, които като Бахтин предлагат повод за спокойно обсъждане на тази постановка. Неговите разработки на въпроси от различни и далечни области са пронизани от водеща нишка. Те имат критерий. Единният възглед за света и културата, позицията, авторовостта при Бахтин просто се натрапват. Колкото една идея е по-силна, по-абстрактна, т. е. извлича повече неща от действителността и ги съединява в по-отдалечена точка, толкова тя подсилва убеждението, че голямата идея в известен смисъл е „тиранична". Тя потиска всичко, което е в обсега и и което е склонно да се отклони. Повтаряна е истината, че идеята не е равна на жизненото многообразие. Още по-небили възможно е тяхното равенство, ако явленията, били те жизнени, турни, стоят на две-три хиляди години едно от друго. те кулТакова странно, даже „ирационално" явление в критиката е Михаил Бахтин. Неговата критика е теория, а теорията му е критика - положение, което евалидно за всеки голям автор на критика. Бахтин спои в критическо убеж дение разносмислови и разновременни явления и обстоятелства на културата. Спойката чертае „трасе", означено с възлови понятия на автора: менипея - карнавал - диалог - полифония - роман. Диалогизацията и романът сключ ват параболата на това критическо трасе. Те се оглеждат едно в друго като понятия навсякъде. „Единство на развиващата се идея. Оттук известната вътрешна незавършеност на много мои мисли. Любовта ми към вариациите и многообразието на термините спрямо едно явление. Множественост на ракурсите. Сближаване с далечното, без да се посочват посредническите звена." Написано, споделено е в записките на критика от 1970-1971 г., които по-късно доброжелатели пуб ликуваха в „Эстетика словесного творчества" (1979). Тази книга изкара наяве 31 непубликуваните и незавършени неща от Бахтин, след като няколко десети И летия критически шедьоври стояха в чекмеджето му.
    Ключови думи: Диалектическия, възглед, Бахтин, неговото, възприемане
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 73-89

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгите на Стефан Цвайг са били лавина в преводната ни книж нина. И днес те се четат с интерес. Няма спор: той е масово чудо във вкуса. Цвайг е в състояние да възпламени мнозинството: от интелигента до фризьорката. Той не създава за всекиго по нещо, а „за всички от всичко". Той е продукт на своята култура: без първостепенна активност, преситена, свела крайностите на културния език до виенското изящество, което прониква като дим; една култура на залеза. Цвайг е гледан от много страни, но не ми е известно да е видян в отношение към най-фрапантното в съвременния му свят: художествения авангард, ексцеса на модерното изкуство, мятането на публиката между крайностите на отрицанията и възторзите. Някой би се изненадал от това съотношение. Спрямо авангарда Цвайг, неговият съвременник, изглежда от друга епоха. Или е дете на друга, болна от друго епоха? Или сам той е болен, но не от болестта на Дали? От тези тягостни въпроси ще се измъкна по най-простия начин. В шествието на авангарда автори като Цвайг се озоваха на другата страна на везната. Раздрусана от авангарда, културата се вкопчи здраво в тях. Чрез него се осредява масовото чудо на вкуса, пору гано от ексцесите на дехуманизацията" и от нейния елитаризъм. Осреднява се, не се разлива в полюсите. Това най-напред значи едно: изпъдена от „дехуманизацията на изкуството“, човешката фигура заема почти религиозно място у интелектуалци като Цвайг. Там тя e предмет на обет. „Красивият стил" компенсира „грозния авангар дизъм", мекото залезно изящество - заплашителността на модернизма. Има навик да се гледа на Цвайг като на прекрасен стилист и оттук да се раждат въздишки или стрели. Наистина сравнението, образът, културната асоциация и музикалният ритъм са основата на неговата упойваща есеистика (ще говоря за есетата, не за новелите му.) Ог тях се поражда и пяната й, самозаработването на тази основа, на тези черти за сметка на бистрата логика и точната мисъл. Безброй са случаите, когато дума думата отваря, ефектът повлича ефект автор и поклонник сякаш танцуват покрай същината на нещата. Но нека да не се увличаме. Ако средствата му лежат на сърце и той да не иска, не може да ги обуздае, прицелите са освен бляскави още и много сериозни. Цвайг не си е поставял нито една несериозна за дача, думата никъде не остава негова крайна цел.
    Ключови думи: между, ретро, модерния, език, Цвайг, неговото, възприемане
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 58-72

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази тема доби значимост, след като се изправихме очи в очи с големи критически текстове по света, с текстове на естетиката, теорията, есеистиката и критиката в частния смисъл. Станала чрез родния ни език, срещата с тях е знаменателна. Открон се широк кръг от признаци: от езика до критиката (идеите на тълкуването) и културата (пресичане на съобщение и мисловно поведение). Нуждата от такъв „негатив" за проявяване на някои признаци не е стара. С новостта и можем да обясним небивалия интерес към този род четива, еднакъв и у специалисти, и у четяща публика, и у издатели с грижлив подбор на можещи хора. Този взрив в преводната книжнина, това ударение върху зона, където то не е било слагано, увлича погледа на изследвача. Погледът има щедър обсег, изскачат въпроси на възприемането на чуждите тексто ве - или, както казват, на рецепцията. Критическото поведение на езика ни не е излъчвало такива импулси. В тях има и нещо екстравагантно, нещо неофитско, защото с такива материи езикът ни се е срещнал случайно и странично. Проблемно не. Днес те станаха едва ли не негово всекидневие - от множество поредици до есета във вестници и списания, твърде често в хубави рубрики. Тази среща на чуждия текст с нашия език занимава ума ми от дълго време. Спирах се в няколко публикации на нея, разсъждавах върху закъсня лото възприемане, върху другите пориви на езика, върху същината на такъв превод, както и върху отделни явления (Бахтин, Цвайг, Ортега, Вьолвлин, Пастернак), редактирах том на Жирмунски, писах върху Нортръп Фрай, започнах редакция на Хуго Фридрих. Изтъквам тези мои увлечения не в отчетен пристъп, още по-малко суетно, а заради причината, която ги породи. Една от тях е новото критическо пове дение на езика ни. Остарял в самата критика, той се оказа годен за нов изказ. Год ността му е и упрек. удивлението ни пред възможностите на интерпретацията, „филтрирани" през нашия език, изречени в него, също е упрек. Сега повече отвсякога разбираме до каква степен е търпима нашата критика, след като в нейното поле се разхождат и дори се титулуват и стоят пред студенти хора с граматическа недоста тъчност. За другата недостатъчост не е нужно да говорим.
    Ключови думи: критическото, поведение, езика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 90-102

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мненията за Нортрън Фрай като за всяка голяма фигура достигат крайности те. Имам усещане от подсказващи факти, че за него възторзите са толкова, колкото и отрицанията; че понякога (имаше такъв случай у нас) възторзите само подготвят отрицанията. Така е и със сънародника му Маршал Маклуън (двамата са канадци Фрай и Маклуън създадоха книги, които четвърт столетие не слизат от сцената на тълкуванията. Една добра теория на литературата или теория на европейската цивилизация не може да се размине с „Анатомия на критиката" и с, Гутенберговата галактика". Маклуън не се върна към книгата и към темата си, сметна я за изчер пана. Фрай не я изчерпи в „Анатомия на критиката“. След нея написа две книги за критиката - и двете със заглавие, което е вариация на популярни в културата поня тия. Веднъж то бе Баховото „Добре темперирано пиано" (у Фрай - „Добре тем перираният критик", 1963), вторият пък Кантовото „Критическият път" (същото за главие у Фрай, 1971). И други съчинения на литературоведа и фолклориста Нор тръп Фрай се отнасят до любимата тема - на критиката той гледа като на познание от висок разред. Първата му книга е„Заплашителната симетрия“ (1947) и е посветена на У. Блейк С методологически въпроси на критиката започва да се занимава тогава (книга вър ху Спенсър). Издава книга за английския романтизъм (1968), за Шекспировите тра гедии и др. Причисляват го към митологическата критика. Но мисълта му има достатъчно напрежения и хоризонти, за да не се изчерпи с основите на една школа. Ако трябва да говоря наедро, т. е. скривайки онова, което не знам, ще кажа, че средното рав нище на школата търси да се опре на нещо странично на съвременната литератур ност. Точно срещу това се възправя Н. Фрай, който писа: „Винаги съм наблягал, че критиката не може да вземе предпоставките си отдругаде." Това е казано в „Кра тическият път“, книгата, която има по-свободен, по-импровизационен характер от „Анатомия на критиката“ и затова по-леко кръстосва литературни, културни и ж тейски въпроси. В нея той въведе две рисковани понятия, които липсват в строгата като готическа катедрала и като нея трудно разчленима „Анатомия на критиката - мит на спойката" (като начало и край на всичко) и „мит на свободата“. Неговата мисъл е необичайна и във видимата си страна - в понятийната систе ма. С познатия понятиен апарат няма да схванем смисъла на неговите термини Те значат друго. Вкрая на „Анатомия на критиката" - книгата, която ще бъде пред мет на тази работа - Фрай приложил речник. Той говори за отклонение от позна тото, иначе е безсмислен.
    Ключови думи: мита, опита, обратно, Критическата, система, Нортръп, Фрай
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 71-87

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ето ни пред нова идея. Склонен съм да кажа не само нова, а истинска. Нови идеи се появяват, но истините им не са гарантирани. Авторът на тази идея не може да e се сравни с друг. Нито с фолклорист (ще стане дума), нито с медиевист, нито с историк. В новата ни култура Иван Венедиков продължава стореното през Възраждането. Той продължава със свои средства прозренията на неколцина големи умове. Това мисия, която настоява за най-трудното: да върне затлачени следи в културата, да озву чи тяхната неподозирана стойност и сила. Тези следи не са музейни. Те са в нас - културата, която ражда поведението и мисленето ни. Тези следи бяха активизирани през Възраждането. Тогава народната ни култура доби нови черти. Но не за дълго. След този звезден час на българския живот следите отново се изгубиха и продължиха пътя си по своя закон: да избухват навремени остро, взривно, от незнайната глъбина. Те са живи там. За да оживеят, нужен им е не делникът на българския ни живот култура, а празникът (ползвам думата условно) - високата точка на нашето битие. B И Проявата на тези следи настъпва при умове и дарби с особено прозрение. Над тези следи тежи проклятие. Три пъти те са засипвани с нещо чуждо, два пъти догонваме чуждото нещо, без нуждата да е прояснена на инициаторите. Нуждата била мощна, изглежда неизбежна, но едва ли е била наложителна: първия път политическа (покръстването), втория път провинциален комплекс (европеизацията). слагам междинното проклятие, османското. То е може би най-благото - в известен e He смисъл е дори преграда за чуждите неща. И двата случая, и при покръстването, и при европеизацията българите се превъоръжават с чужди явления; и в двата случая културата се пренарежда с друга култура. В първия случай беше пожертван собственият ни космос. Той не беше изживян и неговото угнетяване с официална култура беше една трагедия. Във втория случай започнахме да се превъоръжаваме с чужди неща, преди да сме се въоръжили със свои. Или след като сме забравили своите - да се изразя по-конкретно. Християнизацията като цивилизоване" (интересно, другите култури, и най-първичните, не са ли „цивилизации"; и от каква отправна точка налагането на една култура върху друга ще се нарича „цивилизоване"?) би била полезна и потребна, ако драстично не беше изместила нещо жизнено. Европеизацията като „цивилизоване" (същите въпроси) би била и е още полезна, ако изхождаме от нашите жизнени въпроси. Тази жизненост на културата през вековете, за която говоря, е различна, но е жизненост. До девети век тя е живяна открито и необходимо в културата, официалната и народната. През Възраждането нейният народен импулс излезе на пре ден план и образува сърцевината на явлението „Българско възраждане".
    Ключови думи: Медното, гумно, Дионис, сватбените, игри, Иван, Венедиков, Пътища, пред, тълковното, поведение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 22-46

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Затворен и мълчалив, общува с малко хора, със здрави навици, които му доставят удоволствие, като няма кой да ги разваля. Здрави навици в бита, общува нето и писането.u В естеството на нещата е такъв човек да се упойва от устойчивото и да отбягва променливото. В устойчивото той може да провери и да наблюдава обикнати жизнени начала. Родил ли се е Йордан Йовков с тази нагласа, от рождение ли я носи? Може да се отговори утвърдително, ако се повярва на късните спомени на връст ници от жеравненските отделения, от котленското класно училище, от софийската гимназия и от школата за запасни подпоручици в Княжево. Те си го спомнят меч тателен и романтичен. В спомените им навярно натежава представата за писателя Йовков - как иначе да си го спомнят. Ала има и други сведения. Младият учител в добруджанските села бил душа на компаниите, бил общителен и жизнен, поня кога искрящ от хумор, бил влюбчив и ревнив. Изгряващият писател, обгорен от войните, чувствително откликва на надеждите и сътресенията на живота край него. Зрелият писател, обгорен от още войни, от битови несгоди в Добрич, Варна, Букурещ и София, бил и свадлив, понякога издребнявал. Трудно свързвам едно и друго от спомените за него със снимките му. В тях виждам очи на сърна и черти, меки, проницателни; нетукашни. Няма човек, който да не събира противоречиви черти и за когото да не свиде телстват противоположно. При Йовков противореченето не е драстично, но повече от драстичните противоречия предизвиква мислите ни. То засяга писателството му в неговия принцип, в основанията. Засяга го щастливо - съставките на про тиворечието не се оборват. Те се допълват във високия смисъл: едното като аналог на другото. Т Удивен от неговата хуманистична, романтична и мечтателна, както казват, проза; от култа му към красотата, към патриархалния ред и патината на живота, както казват; от неговата смирена поза на колене пред своя народ, както казват, - все по-вече ме зачудва това плюс нещо друго. Това в огледалото на друго. Само това, което казват за Йовков, не е дори половината от истината. То е полуистината за него. Тя е съобразена с едната страна на творенията му и го вкарва в общи матри ци. Тази студия ще им се противопостави, без да влиза в спор. Противоречията у Йовков имат свойството на взаимно осветяване и корекция, на превключване от един в друг свят, на среща. Двете страни са, да кажа отсега, индивидуалният човек и колективната общност, личният и колективният език, индивидуалната и народната култура. От точката на тяхното стълкновение-прев ключване Йовков наблюдава живота. Животът за него не се изчерпва с онова, което ни заобикаля, което познаваме и осезаваме. От необичайната си позиция, която не може да си позволи всеки, той наблюдава неговата отсамна и отвъдна страна. Неговата сегашна и глъбинна основа.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Другоселци, другосветци
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 99-117

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В подстъпа към този необикновен човек (подстъп, който трае, откак се помня да интерпретирам; подстъп, който, за да е смислен, трябва да обобщи постигнатото в критиката, да му противоречи, като му дължи доста; подстъп, който може да ти струва само страхове, ако амбициозно си решил, че твоята дума е нова) аз особено ценя простите думи на един учен от време и ранг, за които изгубихме сетива: Балан. "Думите у Ботев може да се срещнат същите и у другите български писате.1и, ала не в същата ботевска реч ... Едни и същи думи в друга реч! Едни и същи думи като у всички българи, а подредба по друг начин. Същите човешки изповеди, заклинания и обръщения, каквито могат и други да изрекат, а между тях са заключени необичайни състояния, които извикват стотици въпроси. Същата Jюгика, която изказва всеки чапек, а тя - особено тя - толкова често се превръща в своята противоположност , в антилогика. Същите прегради на значенията, а те са пренебрегнати и поетично свързани, значенията са в друго принципно положение: сякаш пред своята разруха. Същият реализъм на думите, отношенията, чувствата и мистпе, а често те са свръхреалистични. Тончо Жечев, който се отнася с хубаво чувство към тези думи на Балан, е склонен да употреби най-невъзможното съждение за поета: ботевска буквалност. "Абсолютна точност и пределна локализация на ситуации и герои, от които по странните закони на още по-странния живот на поетическия текст се раждат най-фантастичните и мистериозните r<артини и обобщения в българската литература; с познатото съчетание на реалност и тайна в най-хубавите български песни." Ако искаме да разберем Ботев, убедил съм се отдавна, трябва да започне:vt оттук. Как нищо неподозиращите думи, с които иначе хората кротко или гневно си общуват, у Ботев се срещат и се nъзбуждат тайни, чародейства и магии, апокалиптични картини и провидства. Уловим m1 тази логика, схванем ли с нея всичко създадено изпод челото и перото на този неземен човек, ще обезсилим най-напред основния напън, в.1аствал десетилетия в ботевознанието: обяснението на явлението Ботев чрез неговата личност. В шrен на този напън бяха и хора с проницателни характеристики за поета - от Боян Пенев до днешните учени хора Никола Георгиев и Александър Кьосев. Ако Ботев им се изплъзва в мащаба си, то е, защото той изказва неща надлични, защото е "личност в повече".

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Геният, като, Народ, Ботев, неговият, начин, мислене
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 91-106

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Самопознанието на един народ в неговите първенци е присъщо на всяка епоха, но навярно най-релефно то става през Възраждането. Не знам дали всеки народ е имал Възраждане. Понятието е европейски термин и отличава цяла система от исторически и духовни ценности. Правени са стотици опити това европеистко понятие да се пренесе върху далечни на Европа реалии. Дори да са виртуозно приложени, в тези опити винаги има насилие над истини и обстоятелства. Еднакво обичат да ги правят и европейски, и руски, и американски учени. Прочетете само популярната книга на такъв голям учен като Н. И. Конрад "Запад и Изток" и ще разберете какво искам да кажа. Но дотолкова, доколкото имам поглед върху историческите процеси, Възраждане навярно е имало навсякъде, и то в принципа си е възстановяване на отминала (древна) висока ценност в битието на етиоса или на група от народи. В Европа Ренесансът възражда антични ценности. По-скоро класическия идеал, породен при древните гърци,и личностното, индивидуалистичното начало като принципи на новата европейска цивилизация. Опитът да се прехвърли същият принцип върху Българското възраждане, дори с уговорката, че се възражда не личност, а народ, е недоразумение. Този опи1 споделя участта на всички подобни, за много още жизнени области и исторически епохи, които се мерят с европоцентристка матрица. Че в нашето Възраждане има европеизация и че много от явленията му са "всмукани" от нея, е вън от съмнение. Но трябва да се знае кои явления отличава и кое от тях. Според моето схващане европеизацията е отлика на възрожденската ни повърхнина. Дълбочините, смисъла на Възраждането тя не засяга. В повърхнината говорят подражанията, преносите на едни ценностИ. Млади момчета са тръгнали по Европата, усвоили са богати нейни ценности и прилежно са посветили живота си на тяхното прилагане в българските условия. В дълбочината на Възраждането ни говорят, а по-точно е да се каже заговорват, скритите, невидимите, древните пластове на българското съзнание и познание. Те са резервирани или открито противопоставени на европеистките. Българското възраждане глъбинно се характеризира с избухване на древната ни култура в първенците на нацията и с тихото "разстилане", "просветване" на много равнища. Тази древна култура е производна на светогледа :на прапрадедите ни. А защо производна? Тя е самият този светоглед, неговото лице. Светогледът крепи цялата ни държавност, връзката между официалното и неофициалното И ниво, между власт, дворец и народ. Културата, създанията на светогледните начала, е показът им в делника и празника.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Геният, като, Народ, Ботев, неговият, начин, мислене, Продължение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 97-117

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Ще започна с разпространените подходи към писателя, за да покажа защо смятам да се отклоня от тях. Отклонението ще бъде една система от мерки, термини и понятия, с която борави литературата като европейско явление, към друга система, която не сме терминологизирали, защото не сме работили върху нея. "Повествователен спев" - по-ревнивите познавачи на българската литература знаят това- е жанрово определение, което Раковски сам дава на "Горски пътник", иначе наричана от специализираните възрождеiШЦи "поема". В моите разбирания понятието може да се приложи на по-широк обсег. Двата подхода към Антон Страшимиров са предвзети, презумптивни. Единият е неконципиран и разсеян към цялостния облик на писателя. Другият се простира върху обемното му творчество, но го задължава с естетическата мярка и показва как значима част от него не издържа на критериите. От първия подход ме отклонява невъзможността да се изведе единна представа за творчески облик. От втория - безразличието ми към диктата на естетизма и отколешното ми схващане, че национални литератури и национални първенци са създали творби, които не са обвързани с типичното индивидуалистично творение на европеизма - естетическата мярка, оличностяването на всеки феномен на света. "Презумптивните подходи" са съоръжени с мерки от друга културна среда. Продуктите на тази среда са изпитани и популярни и се превърнаха в удобни норми. Незнаенето им е признак на лош професионализъм. Пътят, който съм избрал в проучването на българските мисловни ценности и литературна норма, се стреми не да отстрани тези нормативи, а да санкционира диктата им. Нашата литература е колеблива към тях. В двойственото си олюляване към европеизма и към собствения корен тя приема нормативите на естетизма, но не се задължава изцяло с тях, а в най-високите и загадъчните ни творения тя буквално ги отхвърля.

    Ключови думи: Повествователният, спев, Антон, Страшимиров
Subscribe to Енчо Мутафов