Мара Белчева в годините на едно приятелство. (Непубликувани писма на Мара Белчева до Кирил Христов)

Мара Белчева и Кирил Христов се срещат и опознават в зряла възраст, когато пет житейски десетилетия са натрупали спомени и опит у всеки от тях. Затова срещата им неизбежно носи отпечатька на сравнението, на съпоставката с миналото, на страха от разочарование, който под държа известна междуличностна дистанция, но и на надеждата от взаимност. Кореспонденцията между двамата пази атмосферата на едно усилие да се превъзмогне времето, неосъзнатото желание да се преситуира хронологически преживяването назад - в годините, когато то би имало поголяма непосредственост, динамика и сила. Между редовете се ражда скритата нотка на меланхолия, която пулсира в емоционалния фон на взаимното опознаване. Тя безспорно се чувствува по-явно в писмата на петдесет и четири годишната Мара Белчева, у която самотата и чувството за изоставеност през 20-те години засилват склонността към задълбоченост на преживяването, пораждат усещането за съдбовност на протичащите събития. Меланхоличен трепет ще доловим дори в размишленията, които К. Христов оставя в своя дневник с дата 22 юли 1922 г. „През тия дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева. Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа! Припомням си стотиците страници на „Време и съвременници" - този дневник-гигант в единадесет тома, - и ми се струва, че трудно бихме намерили друг случай, в койго нервният, капризен и мнителен К. Христов да запази за по-дълго време непокътнато светло възторжено чувство към жив свой съвременник. И не само това - в редовете, които пресъздават спомена за общите им разходки, срещаме един непознат К. Христов - успокоен, разведрен, пречистен. Че тох внимателно кореспонденцията между поета и близката му приятелка от тези години Весела Па найотова, запазена в личния архив на твореца (без да ме напуска чувството на непозволено и на вярно малко осъдително любопитство), за да оформя един ясен и категоричен извод: Мара Бел чева принадлежи към типа жени, с които К. Христов няма сериозни познанства в своя житейски път, и към които навярно не е изпитвал дълбок емоционален афинитет. Именно затова срещата с Мара Белчева - поне в първите месеци - го поразява наистина с изненадата на едно откритие, с пеизпитаността на едно преживяване, с възможността за духовно пречистване. Изненадата все пак не е в състояние да редуцира неизменното самочувствие на поета, дори когато то е забулено с воала на спомена: „Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер..." Това размишление не ни поразява. Поразява обаче адекватната нему реакция в пис мото на М. Белчева от 28. 11. 1923 г. — там тя изказва желание да „поправи" текста в една от найизвестните статии на Пенчо Славейков, за да заличи тъмния облак на враждата между двамата стари противници. Разбира се, антологията излиза през 1923 г. с непроменен текст. В „Българската поезия. Преди и сега Пенчо Славейков все така категорично отхвърля творческите усилия на К. Христов, разпасал пояса на народната песен".