Книжка-1

1997-1998, Книжка 1 - Съдържание

Аз писах преди време, може би преди седем-осемгодини книгата "Болки от текущото",че Институтът тема за роман. Сега не знам точно, защото малко или много гледам отстрани. Но според това, което съм чувал, което съм заварил което съм участвал, сега мога да добавя, че този роман трябва да епически, старомоден роман, както се пишеха едно време каквото беше времето, когато се основаваше Институтът. То неслучайно роди романи като тези на Димитър Талев, на Димитър Димов, на Емилиян Станев, на Павел Вежинов. Те си вървят заедно тези неща. Времето беше белязано някакъв род монументализъм,ако мога така да го нарека. Всичко изглеждашеогромно,необятно, ако не изглеждаше,трябвашеда се направи да изглежда такова. Иначе никой не го забелязваше. Дребните съдби на хората, конкретните случаи живота - всичко това беше под похлупак. Важното беше ходът на историята.

Един юбилей ме връща четири десетилетия миналото, включва ме диалог със събития личности, става повод да преценядоколко как научна структуракато Институтаза литературапри БАН прие предизвикателствата на времето, как се вписа летописа на литературознанието.Наблюденията споменитеlV[И са богати противоречиви,свързани аспирантурата, перипетиите, през които преминах като технически сътрудник, научен сътрудник, старши научен сътрудник професор, работата ми като секретар ръководителна Секцията по българска литературадо Освобождението (по-късно Секция по старобългарскалитература и Секция "Литература на Българското възраждане"), като научен секретар на Института председателна Научния съвет; конгреси, симпозиуми, сесии, национални международни,организираниот Секцията и Института, издания, индивидуални колективни. Онова, което се съхранило паметта ми, незаличимо. Споделям частица от него признателносткъм уважавани от мен учители колеги, някои от които са вече покойници. От тях на първо място поставям акад. Пеnьр Динеков, мой преподавателпо българскалитература до Освобождението фолклор. Той ме привлече ерудицията, отзивчивостта, широката си култура. Прие ме кръжокапо българскалитература до Освобождението, чийто създател ръководител бе продължение на няколко десетилетия. Поощри интересите ми към ВъзраждаI-Iето, гласува ми доверие за асп:ирант стана мой научен ръководител. СпомеНllте от срещите ми него от студентскитеми години до последнитедни на живота му са живи, вълнуваrп:и съдържателни.

Дъщеричкатами Алинка веднъж ми бе казала: - Владко винаги сме знаели, че за теб сме най-важните. Ние, не работата ти. Това истина. Децата ми винаги бяха за мене най-важното, но работата, особено откакто бях започнала да работя Института за литература (при Българската академия за науките) стана за мен нещо тъй необходимо като храната. Обичах учителската професия, но творческият труд областта на литературознанието се оказа моя стихия. На колко малко хора на земята дадено щастието да вършат работа, която обичат най-много! На мен то бе подарено, въпреки че не съм сигурна дали вършех това, което обичам, IIайдобре. Във всеки случай, правех го, колкото можех, най-съвестно. Института за литература започнах да работя, след като издържах конкурсен изпит, края на 1960 г. Наш директор беше проф. Георги Цанев, известен още отпреди войната литературовед критик, свързан комунистическата партия ОII~е преди тя да започне да властва. По това време Институтът ни се намираше на улица "Витошка". Това беше много скромно помещение, СЪСТОЯII(О се от няколко стаи не много голям хол, където се събирахме за нашите заседания конференции. Но беше някак уютно, защото все още не бяхме много. Моята секция носеше помпозното наименование "Секция за славянски западноевропейски литератури". действителност обаче по това време имахме специалисти само по югославска, чешка, полска и немска литература. Едва по-късно се появиха сътрудници - специалисти по английска, американска, италианска френска литература. Директорът ни, човек огромна ерудиция големи заслуги към българското литературознание, не беше обаче напълно свободен от онзи печат на известна сектантска ограниченост, какъвто по-продължителната принадлежност към комунистическата партия слага върху своите членове. Спомням си, че още самото начало след постъпването ми Института един гимназиален учител, възрастен човек, ни донесе изключително интересен много изчерпателен труд върху композицията на "Божествена комедия" IIa Данте. Естествено никой от нас не беше достатъчно компетеIIтен, за да реПIИ до каква степен тази работа оригинална.

Полувековенюбилей на един научен институт добър повод да се види какво всъщностса успели да свършат за обществотохората, които са работили него. Вярно е, че условиятабяха тежки, над главите на всинца виснеха непрестанни идеологически ограничения. Академичните традиции обаче донякъде смекчаваха строгите партийни изисквания. Те бяха значително по-жестоки към колегите литературнитеиздания издателствата. Не съм бил Институтаот неговотоосноваване затовамоите страници не са отчет. Прекрачих прага на "Витошка" 39 (тогавашната квартира на Института) едва през декември 1969 г. като уредник на сп. "Литературна мисъл", издание на Института. След една скандална дискусия за съвременната поезия списанието през 1975 бях отстранен преназначен като специалист. Тогава се включих пряко работата. Мога да разказвам за последните 20 от тези общо 50 години живот на Института. Според мен смисъл на съществованието на подобно научно учреждение дават преди висчко колективните изследвания. Своите лични книги всеки може да си ги пише сам къщи. нашият Институт създал достатъчно значителни трудове, за да не се срамува на рождения еи ден. Преди да вляза това научно обll~ежитие, там вече са били написани издадени томовете на "История на българската литература". Може да имат куп кусури тези обемисти жълти книги, но години наред те бяха IIОЧТИ единственопомаГaJIО за студенти ученици. Сектантството при подбор на автори проблеми тях значително смекчено сравнение писанията на мнозина автори от онова време. По мое време се осъществи подготовката на тритомния "Речник на българската литература". Първият том бил готов няколко години преди моето идване. Всички разказваха каква всеотдайност работил върху него покойният вече Минко Николов. И, разбира се, не само той. Томът обхващал стотици страници. Но... Както винаги I-IаС при значително дело ще стане някакъв сакатлък. Грамадната папка ръкописа изчезнала от нечие бюро Института. Копия имало само от няколко статии. Наложило се да бъдат писани наново от колегите. момента на моето влизане Института томът отново бе готов.

Има винаги различие между погледана оня, който вътре, на стоящия отвън, встрани. Това, разбира се, баналност, но ми се иска върху нейната очевидност да построя (оправдая) кратките си беле.жки за Института по литература.Вероятноне зная много неща за Института- за неговата история (годината на създаването му - 1948, ми изглежда по-приветлива за идеологическо, отколкото за истинско хуманитарно начинание), за принципите му на работа, за проектите му пр. Онова, което зная, са познанства, впечатления, книги. Всички те ми дават представа - съвсеl\1 фрагментарна, но способна по своему да се прибере под названието Институт по литература. Нека да опитам, маниер, подсказан ми от едно писание на Жорж Перек, чрез спомените.

Искам преди всичко да благодаряна колегите от Институтаза литература от Секцията по теория на литературата - то не от куртоазия - за тоя разговор. Когато ми поискаха да дам някакво заглавие за моите нестройни мисли тоя разговор, аз имплицирах него намерението си да засегна някои недостатъци на нашия литературнонаучен живот. на първо място ми дойде мисълта за недостаlъчната диалогичност него. Съществуват вече доста голям брой хора, които считат за своя професия, призвание, заlшманието литературознание. Но това не общност, множество специалисти, пръснати из цялата страна предимно университетските центрове. Но съществува ли понятието бl~лгарски литератор, има ли той свой статут. Аз няма да се заловя да отговарям на тоя въпрос. Заrцото отговорът му не еднозначен. Дано разговорът ни доближи до по-точен отговор. Оrце повече, че дискусията развърза коравия Вl>зел напред излязоха някои въпроси. ВеЧIIО старите старо-новите въпроси на нашата литератутна ситуация Що това литературознание има ли то почва нас. Национален или международен статут тр~бва да има JПIтературната наука доколко едното пречи на другото.

Както отдавна известно, но твърде често се забравя, през май 1885 г. кн. 3 на пловдивското сп. "Зора"- основано редактирано от Иван Вазов Константин Величков, излиза необичайна за тогаваuпните литературнокритически изяви проблемна сравнително обширна статия, озаглавена "Осветление на българската поезия" подписана трудни за идентифициране някой от тогавашните книжовни дейци инициали ,,г.3-ч". нея изящен стил богат език се обсъжда въпроса за пътя, по който трябва да се развива следосвобожденската ни поезия, се обосновава идеята за необходимостта тя да преодолее утилитаризма на възрожденската "изключително патриотическа", според определението на автора, литература да отговори на изискванията на новото време, обхващайки вдъхн:овенията си цялата вселена. Защото след изживените исторически преврати "в българина се полусъбуди вече човекът всичката сила на широките си стремления". Проблемът кой се крие зад инициалите "Г.3-ч", които подписана тази симптоматична за завършването на възрожденския период българското естетическо съзнание статия, за съжаление не заел литературната ни историография онова място, което заслужава. За съжаление - защото съвсем не проблем само на един добросъвестен текстологически педантизъм. Пренебрежението към него незаслужено отпраща най-ярката литературнокритическа изява от първото следосвобожденско десетилетие маргиналното пространство на случайните явления, където тя не се проблематизира, това пречи да се види, че статията "Осветление на българската поезия" действително "осветлява" показателни нови тенденции, проявили се българския литературеlI живот още първите следосвобожденски години. Неслучайно все още редица литературни историци продължават просто да отминават този така красноречив литературен факт, непобиращ се утвърдената схема за основните линии на българския литературен процес от 80-те години на миналия век.

В българската култура понятието "свободен стих" се използва, за да означи както неметричен стих (при който само графичното разчленяване на текста определя стиховия ред), така стих метрична организация.Тази употреба на понятието се наблюдава от първото въве)](дане на понятието "свободен стих" манифести на българския модеРНИЗ1)М, през критически изследвания на новия тип стих до настоящата ситуация, когато ямб различнадължинана стиховияред същински свободен стих функционират едновременно, без да има потребност от тяхното противопоставяне или взаимно обособяване. Появата на свободен стих означава наличие на културна ситуация, при която метричният стих качеството си на предсказуема, предварително дадена форма, качеството си на общовалидна конвенция започва да се възприема като културен ритуал, изпразнен от лично решение избор. Стихът вече не конвеНI~ИЯ, органичен израз на неповторима индивидуалност. Но това означава, че опозициятаметричен - свободен стих би трябвало да се замени опозицията предсказуем - непредсказуем, създаден за дадена творба неподлежащ на мултиплициране стих.. Но противопоставянето на двата члена на тази опозиция не се осъществява аспекта на метриката, защото непредсказуеми стихови форми концепт, чието съдържание не може да се опише със средствата на бинарното мислене. Един стих можем да определим дали метричен, или не зависи- . мост от това дали притежава, или не даден признак. IIапример, ако един стих няма ударения на многосрични думи върху нечеТJНИ срички, той написан ямб. Щом по отношение на разпределението на ударенията вътре стиховия ред налице предсказуемост, то този стих метричен. Но ако дължината на стиховия ред се променя, без да подчинена на някаква традиционна закономерност, или ако разпределението на ударенията зависи от промяната анакрузата, макар метричен, този стих се възприема като нова стихова организация, заменяща традиционната. много от стихотворенията на Яворов строфата сложно уникално IIостроение.

Можем голяма доза основание да твърдим, че rrоезията на Яворов една от най-провокативнитереализации българскаталитературана идеята за наличието на някакъв свръхсложен вътрешен текст/живот, определящ уникалността ценността на личността. Не трудно да се открои имплицитно заложеноторазбиране за истинскотолице, което закопано дълбоко може да се разкрие чрез екстатикитена душевното,чрез трансцендиращия импулс на словото. Преградата, бездната, маргиналията, блянът пр. изчертават следата на трайно болезнено надмогване, етически естетически оценностено усилие, което се превръща знак на човешката оплетеност трагичност живенеето. Поетическите текстове поемат ангажимента да убедят читателя уникалния опит на разкъсаната азовост чрез реторично напряганена изживявания културникодове. Плътно ~I,зад" творбите,знаем това, най-дълго стояла услужливата сянка на Яворовата биографема, на неговия "роман". Тук обаче ще ни интересуваповече ролята на поетическата поза като специфична инстанция текста. Позата снет антропологичен режим на жестовете интонациите,ритуал на себеполагането света-текст - идентификационен модус на вписване оразличаване. атрактивно организираната сценография на душевното особено важна функция отредена важената. Както поетът призовава "Не бой се ела", жената-"дете" трябва да свидетелства за драмата на изживяванията за мощта на дихотомиите - за силата слабостта, доброто злото, за надеждата отчаянието. Струва си да се замислим повече върху настоятелния призив за свидетелстване, върху тази привидно случайна фигура на свидетеля. споменатата творба свидетелят оня, който поема ангажимента, той трябва да надмогне едновременно силата на съдбата слабостта на живеенето, за да заеме мястото си "съдната зала". Свидетелят сам заразен от двойнственост, той въвлечен ситуацията, прекосил волево пътя до нея, за да преживее докаже. Но пак той извън нея - винаги отвъден, оторизиран за една реч "отстрани", реч-доказателство. За настоящата интерпретация свидетелят интересен като фрагмент от образа на поетическия Друг. Питаме се доколко как другият има дял себеразбирането, как очертава полосата на продуктивен смислов обмен.

Цитираните стихове са от две произведения, много ва:>КНИ за разбиране на Яворовата поезия, посветена на любовта. По наше мнение тези стихове са кодови за вникване исконната двойственост на Яворовата поетизация на любовта; кодови за интерпретиране на антитезата ВЯРА - БЕЗВЕРИЕ, ЧИИТО модулации трепти драматичния сблъсък между религиозното изживяване на любовта съмнението (респективно неверието) трансце,центната значимост на moбовното чувство. Сънение-неверие присъстващо както имплицитно, така експлицитно, както вътрешнотекстово (в "Две хубави очи"), така междутекстово (чрез двойката "Проклятие" "Благовещение" например). На вярата любовта като сила, трансцендираща битието на влюбените във вечността, се противопоставят чувството за нейната непостижимост (в "Сенки" например) трагичното осъзнаване на нейните порочни измерения, идентифициращи опозицията духовно-плътско (в "Не си виновна ти" "Чудовище"). Имплицитно религиозните измерения на Любовта се сблъскват концепцията за любовта-смърт, защото вярата caMoI~eHHocTHOTO трансцендиране на любовта смъртта органически чужда на християнското светоусещане. Подобно деструктиране на религиозното изживяване на любовта предлагат текстовете на "Без път" "Демон". Безспорно, правомерно твърдението на Малчо Николов, че любовната си лирика "певецът на смъртта безверието преживява истинско духовно възкресение"

След намирането на мястото Сократ, който ходи бос, възлегва, за да чуе как Федър ще изложи съхраненото свитък "Слово на Лизий за предимствата на невлюбения пред влюбения". Мястото обаче се оказва толкова удобно, че постепенно кръгът на дискутираните теми се разширява неимоверно - обсъжда се лудостта, природата на ДУIIlата, отношението словесно изкуство - истина, видовете говорения (диалектически ораторски), отношението устно - писмено слово - памет, писменост - живопис... Какво представлява това к'ьтче природа, чийто вид разположение не само възхищава Сократ, но стимулира бездруго проницателния му ум към евристичност убедителност сложните дискусии?

Преди години, когато бях невръстен не подозирах,че някога ще участвам конференциякато настоящата*,баща ми ме заведе кварталнатамесарница да купим някакъв продукт, чието естество вече не си спомням. Но месарят, както евфем[истичнонаричахме касапина бай Дико, се запъна не щеше да дава парчето от съответното животно, преди да му изрецитирам едно стихотворение. Случи се, че тъкмо бях наизустил учебна цел "Неразделни"на Пенчо Славейков след известни подканвания бай Дико чу звънкия ми глас. Бях приключил пресъздаването на трагедията на двамата влюбени въздействието върху "унесения" слушател очаквах да последват дежурните покровителствени одобрения. Но за моя пълна изненада бай Дико стоеше "там, над свинското унесен", единственото, което излезе от него този момент на вцепенение, беше фразата: "Брей, толкова да се обичат, че да си теглят ножа!" Тогава си нямах понятие от реторика не знаех, че суровият бай Дико всъщност боравеше скакология (KaKOAoyta) хипербола. Наричайки самоубийството "теглене на ножа"., той се изразяваше неуместно затова преувеличаваше. Пак поради дефицити познанието не ми беше известно, че всъщност Славейков описва смъртта на Иво литоти: "право се убол сърцето - ножчето му още тамо." Днес вече съ,м убеден., че бай Дико лирическият говорител на Славейков притежаваха съвсем различни мирогледни призми ако имаlпе някакво общуване ме)l(ДУ тях, то се осъществяваше чрез av'tavaKAaOll~, Т. е. всеки вземаше думите на другия чрез противоположен похват им придаваше различно значение. Но още онези години останах впечатлението., че неrцо Славейковия текст., не смутната душа на месаря беше накарало бай ,[~ико да изрече фразата си.

Издателските критическите идеи на Гео Милев за Едгар По са представени тук като сумарен вектор от две взаимодействаI1~И си литературното пространство време художествено-мисловни направления. Първото са представите за американския писател модернистична Европа - преди всичко във Франция Русия - много по-слаба степен Съединените щати. Второто са силовите линии българския модернизъlV[ по-тесен смисъл - естетико-критическото движение на самия Гео Милев. Този сумарен вектор ще бъде представеlI следващите страници.

Настоящатастатия посветена на проблемаза изгражданетона смисъла повествователниятекст. Надеждатана автора е, че дина:мичнатаориентация по отношениена смисъла повествованието,изследванетому процеса на неговотоизграждане,би могла да добавиново измерениекъм семантичните наратологични теории, които се запазват почти непроменени от времето на разцвета на школата на Гремас до днес. Предложен.иятподход ще бъде илюстриран чрез анализа на романа "Идиот" на Достоевски, по-точно на централнаталиния на интригата него, свеждащасе до отношениятамежду княз Мишкин, Настася Филиповна Рогожин.

Книжнината, създадена във Великоморавското княжество по време на мисията на КОIIстантин-Кирил Методий, както нейната съдба през следващите НЯКОЛКО столетия земите на южните източните славяни представляват един от централните за славистиката проблеми още от времето на зараждането като наука. Не може да се каже същото обаче по отношение на историята съдбата на общославянското книжовно наследство на великоморавския период неговите традиции културноисторическия контекст на раннофеодалните западно славянски държавни обединения, частност на Чешкото KI-IЯЖество. Научният интерес тази област се поражда хронологически по-късно провокиран от множеството новооткрити публикувани средата края на XIX в. старославянски ръкописи, оrrpеделяни, предимно въз основа на езиковите си характеристики,като текстове от чешки произход. Един от дискусионнитеднес въпроси това ОТНОlпение въпросът за наличието или липсата на пряк континуитет между книжовните традиции на великоморавскияпериод началнатафазана писменатакултура Чешкото пршемисловскокняжество.Традиционнотоскепти:чностановище,поддържано от й. Добровеки изобщо от възрожденскитеславистикато цяло, преобладавадо 20-те години на ХХ в., днес продължавада бъде поддържано предимно от учените-историци В. Новотни, Р. Урбанек, Зд. Фиала, Фр. Граус, Ф. М. Бартош др. От края на 20-те години обаче особено през последните няколко десетилетия руската чешка славистика въз основа на трудоветена редица учени като М. Вайнгарт, й. Вашица, й. Вайс, Б. Хавранек, й. Храбак, В. Погорелов, Фр. Гривец много други, които правят повторен анализ дават нова оценка на наличния вече материал, започва да се оформя мнението,че напълно основатеЛIIОможе да се говори за съществуванетона Кирило-Методиевскаписмена традиция на територията на Чехия дО XIV в. рамките на общата проблематика се поставят множество въпроси от различен характер (културноисторически,литературноисторически,частно исторически,лингвистични др.). Един по-конкретен въпрос рамките на целия комплекс от проблеми въпросът били ли са познати използвани ПршемисловскаЧехия някои от произведенията, създадени през IX век във Велика Моравия.

Представяното издание част от една престижна поредица на UTET (Unione Tipografico-Editrice Torinese), която досега са излезли многотомни истории на френската, английската, североамериканската испанската литературни цивилизации (в подготовка тази на немската). Следвайки общия план на поредицата, трудът проследява историята на руската литература от възникването до постсъветската епоха, отделяйки значително внимание на историческия контекст негови:те културно-политически идейно-естетически измерения. Това безусловно най-крупно колективно начинание на традиционно силната италианска русистика буди интерес не само своята русистична конкретност, но един по-общ план, като научен издателски подход - интерес, който се засилва от участието на такива световноизвестни историци теоретици на литературната култура като Рене Уелек, Юрий Лотман Борис спенски, редом тях на двамата съставители редактори: видния италиански русист проф. Микеле Колучи нену))щаещия се от представяне България проф. Рикардо Пикио. Именно на този културологичен аспект, сыlоo така на разработката на проблемите на старата литература прехода към нова, бих искал да се спра тук, ограничавайки се бегло резюмиране на частите, които остават извън моите професионални компетенции.