Спомени за Атанас Далчев

Трудно си представям поезията на случайни хора и с недоумение съм гледал на сполуките им в нея. Атанас Далчев е един от поетите, от чиято поезия може нищо да не си чел и все пак доста тъчно е да го познаваш извън нея, за да го смяташ за един от големите и представители, Почувствувах го още с първото ми чуване на гласа му, когато му се обадих по телефона. От него чух приятен и откровен глас, който направо предразполагаше с готовността си да изслу ша непознатия и да се отзове на това, за което му се обажда. Естествено всяко едно такова обаждане от неизвестността има своята цел, а тя е почти ви наги егоистична. С него се постъпва така, както при отваряне на прозорците, за да влезе слънцето. От такъв човек като Далчев тогава имах най-голяма нужда: за прояснение, което да осветли вътрешната ми несъстоятелност в литературата, в която да бъда насочен по правилния път, та да мога с по-голяма сигурност и умение да разработя този залеж, който чувствувах, че има стойност... У мен се тъчеше нещо, но станът ми несигурно нареждаше нишките за изтъкаването на пла та и десена. Този стан беше работил много, но повече на закрито и със собствени сили за вътрешна употреба. А откритият пазар, на който трябваше да се одобри произведението, беше още далече. Предадох на Далчев моя сборник с около четиридесет басни за преглед, върху който бях работил дълго време и в който бях вложил немалко амбиции и вярвах, че не бяха без успех. Но от прегледа, който той им извърши, се оказа нещо съвсем друго: бяха одобрени едва пет-шест, и то при условие, че още трябва да се работи над тях. Но макар и зашеметен от тази сурова преценка, почувствувах дружеската ръка на този човек, която ми протягаше като хирург, за да ми помогне и да се стигне до оздравяването. И на Далчев беше мъчно от нея, но тя се налагаше и я получих според стойността на това, което му бях дал. А за това, че не получих очакваното одобрение, трябваше да се сърдя на се бе си. Налагаше се да се оттегля като пустинниците в тишината и доколкото у мен говореше са мокритичността, да поработя над развалините, като се помъча да използувам забележките, които беше направил Далчев по всяка една басня и които стояха като ориентиращи знаци, за да ги подобря. Втората преработка, която трая около една година, се оказа по-несполучлива според прег леда на Далчев, който дори отхвърли някои от басните, които преди беше одобрил. Започнах да се боя от този човек и се зарекох (като, разбира се, не се отказах да избриша сълзите си, да превържа раните си и да продължа да работя над басните си, които за мене бяха основно занимание) да не му давам повече каквото и да е за преглед. Едва много по-късно само един случай накарал Далчев да ми поиска няколко от най-доб рите" ми басни, за да ги представи в едно списание, в което имал познати. Дадох му четири или пет, но без никаква надежда и само затова, че той ги иска. Но след няколко дни той ми каза, не едва чакал да му се обадя по телефона, за да ми признае, че тези мои басни са го накарали и той да пише басни! ... И то при наличието на Лафонтен, от чиито басни беше превел една голяма част, и толкова вярно и сполучливо..