Книжка-6

1988, Книжка 6 - Съдържание

Най-напред - няколко тезиса (в жанра „КАРАМ НА „ВИЕ"). 1. Проблемът засяга Цялото. То може да бъде разбрано само със съвместните усилия на разсъдъчното и образното мислене и затова работата тук се извършва чрез „мислеобрази". 2. Изследването е одушевено от патоса на интернационализма и равноправието: в оркестъра на световната култура всяка национална цялостност е скъпа за всички други и със своя уникален тембър, и с хармонията си с всички. 3. Всеки народ вижда Единния строеж на Битието (интернационалното) в осо бената проекция, която аз наричам „национален образ на света". Това е вариант на инварианта (на единната световна цивилизация, на единния исторически процес). 4. Всяка национална цялостност е Космо-Психо-Логос, т. е. единство на националната природа, на типа психика и мислене. 5. Природата на всяка страна е текст, изпълнена е със смисли, скрити в Материята. Народът - съпруг на Природината (Природата + Родината). В развитието на труда при историческия процес той разгадава зова и завета на Природата и съз дава Културата, която е детесътворяваното от техния семеен живот. 6. Природата и Културата се намират в диалог: и в тъждество, и в допълняе мост; Обществото и Историята са призвани да попълнят онова, което не е дарено на страната от природата. От тази гледна точка националното е и в миналото, и занапред и Пушкин е по-многопосочно и по-съвършено руски от княз Игор. 7. Националното (както и етносът, и езикът) е подложено на социални, класови диференциации, на разтегляния и разцепвания (две култури във всяка национална култура), но това е проблем на втория етап и на висшия пилотаж; най-напред е нужно да изясним какво може да се разцепва. 8. Националният образ на света се създава в пантеоните, космогониите, прозира в сбора от основни архетипове-символи в изкуството. Най-близкият до нас път е анализът на националната образност на литературата и разглеждането чрез нея на целия културен пласт, включително и естествознанието - като текстове на науч ната литература.

Възстановяването на духовните мостове към Европа в нашето Възраждане означава стремеж за присъединяване към множеството новосформиращи се съвременни държави, към самоопределение и национален идентитет. Разрушаването на изолацията, на която са обречени българите в качеството си на провинция в изостаналата турска феодална държава, е жизнено необходимо по пътя на цялостното им развитие напредък. Този процес, обусловен първоначално от икономически закономерности, придобива широта и нови аспекти, прераствайки в доминиращ фактор на Българското възраждане изобщо. Постепенно оформящото се чувство за национална принадлежност намира - чрез допира си с външния свят - израз още в началото на XVIII век, когато ... в литературни източници, в адресите и обръщенията до короновани особи на разни страни започват все по-често да се появяват думите „българи“ и „отечество"..., засилват се интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава се общохристиянската идея, появяват се първите усещания за общохристиянското единство. " В известен смисъл поставеното заглавие ограничава обширната проблематика, тъй като променящата се ориентация в социокултурното поданство на българина е насочена - и в непосредствен план, и в по-широка перспектива - и към други континенти. То обаче подчертава съзнателните усилия на Софроний за противодействие на насилствено установените за българската народност „центростремителни“, „споя ващи" сили в рамките на Османската империя. Променената представа за времето, установяващата се линейности на протичането му в противовес на традиционната „а довъзрожденския период „кръговост“, води и към необходимостта от определяне змястото" на българите между останалите народи, до съзнанието едновременно за „различност“ и „принадлежност“ към тях. В печатната „Стематография" на Жефа- рович българският герб фигурира сред символните изображения на ред славянски и неславянски земи и народи, изявявайки - подобно на масовите политически раздвижвания в България през първата половина на XVIII век - волята на българите за разграничаване от изостаналия турски феодален ред, за включване в европейската културно-историческа орбита, към която принадлежат с историческото си минало.

От 60-те години насам в нашата поезия започнаха редица интересни процеси, които доведоха до значително обогатяване на художествения арсенал от средства за въздействие. По-важните от тях бяха: преосмислянето на традицията и взаимоотношенията традиция - новаторство с порасналия интелект и богатата информираност на художника, със стремежа му да погледне по нов начин на традиционните стой ности; общата тенденция към интелектуализация на лириката, към задълбочено ин телектуално вглеждане около човека и вътре в човека; тенденцията към засилена метафоричност в стиховете на преобладаващия брой поети. Разбира се, не става дума за това, че тези процеси липсват в поезията ни дотогава (да си припомним само колко богати на интелектуализъм са поети от по-старото поколение като Дал чев, Геров, Блага Димитрова!), а за това, че нарасна количествената им характери стика, и то рязко. Засиленото игрово начало в лириката на Валери Петров с при същите му внезапни обрати на мисълта, тънки намеци и двуплановост на изображе нието дадоха своето отражение при по-младите поети. „Априлското поколение" в лицето най-вече на Любомир Левчев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Иван Дин ков, Владимир Башев и още няколко големи имена стана носител на тези явления. По-късно (от средата на 60-те до средата на 70-те години) се заговори за „тиха та лирика" на новата вълна поети: Георги Константинов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Таньо Клисуров, Калин Донков, Иван Цанев, Борис Христов и редица други. Интелектуалното начало, а с него и ироничното виж дане на света се задълбочиха. Образите, за разлика от тези на априлските поети, се снишиха, снеха своята ораторско-полемична окраска, но за сметка на това задъл бочиха вътрешния си периметър. В стиховете на тези поети навлязоха нови сим воли - на щурчето, на пчелата (при Иван Цанев), на пешеходеца (при Николай Кън чев). Особено място в поезията зае трактовката на митологични мотиви (например при Борис Христов). Важен резултат от всичко това бяха промененият ъгъл на виж дане и променената художествена дистанция, чиято рожба беше иронията - този електрически ток, който протича неизменно при промяна на местата на полюсните крайности: лирически обект - лирически говорител - поет. При тази ситуация края на 70-те и началото на 80-те години в нашата поезия дебютираха поетите Ми ряна Башева, Георги Белев, Иван Голев, Добромир Тонев, Иван Методиев, Ру мен Леонидов, Георги Рупчев, чиито творчески светове дадоха нови измерения на символа - от игриво-пародийната му съотнесеност с традицията при Миряна Ба шева, през космическата му всеобхватност при Златомир Златанов, до ироничната му парадоксалност при Добромир Тонев.

Мненията за Нортрън Фрай като за всяка голяма фигура достигат крайности те. Имам усещане от подсказващи факти, че за него възторзите са толкова, колкото и отрицанията; че понякога (имаше такъв случай у нас) възторзите само подготвят отрицанията. Така е и със сънародника му Маршал Маклуън (двамата са канадци Фрай и Маклуън създадоха книги, които четвърт столетие не слизат от сцената на тълкуванията. Една добра теория на литературата или теория на европейската цивилизация не може да се размине с „Анатомия на критиката" и с, Гутенберговата галактика". Маклуън не се върна към книгата и към темата си, сметна я за изчер пана. Фрай не я изчерпи в „Анатомия на критиката“. След нея написа две книги за критиката - и двете със заглавие, което е вариация на популярни в културата поня тия. Веднъж то бе Баховото „Добре темперирано пиано" (у Фрай - „Добре тем перираният критик", 1963), вторият пък Кантовото „Критическият път" (същото за главие у Фрай, 1971). И други съчинения на литературоведа и фолклориста Нор тръп Фрай се отнасят до любимата тема - на критиката той гледа като на познание от висок разред. Първата му книга е„Заплашителната симетрия“ (1947) и е посветена на У. Блейк С методологически въпроси на критиката започва да се занимава тогава (книга вър ху Спенсър). Издава книга за английския романтизъм (1968), за Шекспировите тра гедии и др. Причисляват го към митологическата критика. Но мисълта му има достатъчно напрежения и хоризонти, за да не се изчерпи с основите на една школа. Ако трябва да говоря наедро, т. е. скривайки онова, което не знам, ще кажа, че средното рав нище на школата търси да се опре на нещо странично на съвременната литератур ност. Точно срещу това се възправя Н. Фрай, който писа: „Винаги съм наблягал, че критиката не може да вземе предпоставките си отдругаде." Това е казано в „Кра тическият път“, книгата, която има по-свободен, по-импровизационен характер от „Анатомия на критиката“ и затова по-леко кръстосва литературни, културни и ж тейски въпроси. В нея той въведе две рисковани понятия, които липсват в строгата като готическа катедрала и като нея трудно разчленима „Анатомия на критиката - мит на спойката" (като начало и край на всичко) и „мит на свободата“. Неговата мисъл е необичайна и във видимата си страна - в понятийната систе ма. С познатия понятиен апарат няма да схванем смисъла на неговите термини Те значат друго. Вкрая на „Анатомия на критиката" - книгата, която ще бъде пред мет на тази работа - Фрай приложил речник. Той говори за отклонение от позна тото, иначе е безсмислен.

Колкото повече повтаряш това стихотворение, толкова повече се засилва убеж дението, че е било написано на един дъх, без замисляне, бавене, променяне, търсене на някоя друга дума. Чувство, образи, обстановка - всичко се е изляло спонтанно в родилата се спонтанно форма и нищо не е излишно, нищо не липсва: всичко е казано в съвсем късите осем реда. Кратки изявителни изречения с подчертана завър шеност (може би музиковед би определил звученето им като „стакато"), точките със запетая, сложени от автора, действуват повече като точки. Няма нито едно прилагателно, епитет, нищо емоционално, освен една умалителна форма (Vogelein - пти чета или птиченца), нищо „разкрасяващо" - картината еглавно осезаема, слухова, не зрителна. Думите са едносрични и двусрични - само споменатата Vogelein e трисрична и звучат категорично. Това е Гьотевата наричана по традиция, Нощна песен на странника", всъщност озаглавена от самия него „Ein Gleiches" („Още едно такова") като ново претворяване на основната мисъл в предидущо стихотворение, което именно носи заглавието, Wanderers Nachtlied". Това не е единственият случай, когато след написването на една творба Гьоте написва втора, където се повтаря една от основните теми на първата. Такива „рожби на рожбите" той е озаглавявал така. Имаме например „Beherzigung" („Раздвоение"), последвано също от Ein Gleiches" както в нашия случай („Feiger Gedanken, Bangliches Schwanken"), има „Cophtisches Lied" и Ein anderes“ („Още едно") и друго „Ein anderes“ („Musst nicht wiederstehn dem Schicksal“), написано след Memento" (Kannst dem Schicksal wiederstehn"). Това недвусмислено потвърждава в обширното си проучване и Д. Герхард.

Аристотел в глава втора на своята стара близо две хилядолетия и половина „Поетика" споменава мимоходом името на някой си Хегемон от Тасос, „първият автор на пародии“, който посредством мимезис представял героите си като по-лоши", отколкото били в действителност. Томас Ман в наше време в едни свои бележки върху романа си „Избраникът", добили небивала популярност заради афористич ната фраза, че „културата и пародията са вече твърде сродни понятия", сякаш обя ви хегемонията в изкуството на онова, което и преди Аристотел древните схващали само като придружаващо, съпътствуващо, вървящо паро", т. е. покрай изкуството. Волфганг Карер, който няма и вероятно никога няма да има известността на своя съотечественик, но е автор на една - засега най-систематичната - книга за пародията, „Parodie. Travestie. Pastiche", още в увода казва: „По-голямата част от всичко, писано за пароднята, е възникнало след 1945 г.

Вече е два часа след полунощ, а докрая остават още сто и петдесет страници. А Фани (или може би Мария) продължава да чете под раираната си завивка. „За нищо на света", викна със страшен глас Берта и се строполи в несвяст. " Или: „Тогава негодникът се закиска, пронизвайки Андела със сатанински поглед. „Сега ве че няма да ми се изплъзнеш", просъска той и се нахвърли върху клетото сираче. „Кълна ви се, граф дьо Белвал", каза решително Сесилия, „че ще отнеса тайната си в гроба." „Устните им се срещнаха в първа, целомъдрена целувка. „Дали това не е само сън?", въз дъхна Анжелика и се подпря, за да не падне. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе.... „Този благороден човек", рече дълбоко разчувстван добрият нотариус, е родният ви баща, госпожице дьо Клеан. Трябва да знаете, че преди двайсет години, малко преди да се родите вие ... " Вече е три часа след полунощ, а газената лампа още свети. Мария (или пък фани) ще трябва да стане в шест часа, защото я чака пране, а госпожата цял ден ще има да мърмори; но разберете, Мария (или Фани) е длъжна да придружи госпожица дьо Клеан до брачния олтар. „А когато ед на година по-късно граф дьо Белвал се завърна от околосветското си пътешествие, той пристигна тъкмо навреме, за да стане кръстник на едно прелестно детенце... Слава богу, добре свърши; сега Мария (или Фани) ще може спокойно да заспи, а и аз ще мога спокойно да заспя. Има моменти, когато съм отпаднал и тъжен загубвам вяра в себе си и въ всички останали, предъвквам своето униние и мозъкът ми изприда такива сиви паяжини, че н вас биха могли да натъжат. А когато възрастната ми прислужница ме види в такова състояние, тя ми изнамира някоя такава дебела книга с липсващи корици, сигурно от съседите, знам ли от къде, и казва: „Много хубава книга, господин докторе, няма да сбъркате, ако я прочетете. Това го съобщавам, за да стане ясно защо запознанството ми с този вид литература е в известен смисъл несистематично. Обикновено заглавната страница е откъсната; наистина нямам представа как се казва нито една от тези книги, нито пък авторът и. Впрочем в случая името не е по-важно от името на мелодията, която свири латернаджията долу на двора. Хубостта на латерната, както и хубо стта на един такъв роман, не е лична, тя е безименна и общочовешка. Когато всичко ви е разочаровало, когато се разболеете или ви измамят, вземете романа на Мария или Фани и четете, четете до два часа след полунощ.

Трудно си представям поезията на случайни хора и с недоумение съм гледал на сполуките им в нея. Атанас Далчев е един от поетите, от чиято поезия може нищо да не си чел и все пак доста тъчно е да го познаваш извън нея, за да го смяташ за един от големите и представители, Почувствувах го още с първото ми чуване на гласа му, когато му се обадих по телефона. От него чух приятен и откровен глас, който направо предразполагаше с готовността си да изслу ша непознатия и да се отзове на това, за което му се обажда. Естествено всяко едно такова обаждане от неизвестността има своята цел, а тя е почти ви наги егоистична. С него се постъпва така, както при отваряне на прозорците, за да влезе слънцето. От такъв човек като Далчев тогава имах най-голяма нужда: за прояснение, което да осветли вътрешната ми несъстоятелност в литературата, в която да бъда насочен по правилния път, та да мога с по-голяма сигурност и умение да разработя този залеж, който чувствувах, че има стойност... У мен се тъчеше нещо, но станът ми несигурно нареждаше нишките за изтъкаването на пла та и десена. Този стан беше работил много, но повече на закрито и със собствени сили за вътрешна употреба. А откритият пазар, на който трябваше да се одобри произведението, беше още далече. Предадох на Далчев моя сборник с около четиридесет басни за преглед, върху който бях работил дълго време и в който бях вложил немалко амбиции и вярвах, че не бяха без успех. Но от прегледа, който той им извърши, се оказа нещо съвсем друго: бяха одобрени едва пет-шест, и то при условие, че още трябва да се работи над тях. Но макар и зашеметен от тази сурова преценка, почувствувах дружеската ръка на този човек, която ми протягаше като хирург, за да ми помогне и да се стигне до оздравяването. И на Далчев беше мъчно от нея, но тя се налагаше и я получих според стойността на това, което му бях дал. А за това, че не получих очакваното одобрение, трябваше да се сърдя на се бе си. Налагаше се да се оттегля като пустинниците в тишината и доколкото у мен говореше са мокритичността, да поработя над развалините, като се помъча да използувам забележките, които беше направил Далчев по всяка една басня и които стояха като ориентиращи знаци, за да ги подобря. Втората преработка, която трая около една година, се оказа по-несполучлива според прег леда на Далчев, който дори отхвърли някои от басните, които преди беше одобрил. Започнах да се боя от този човек и се зарекох (като, разбира се, не се отказах да избриша сълзите си, да превържа раните си и да продължа да работя над басните си, които за мене бяха основно занимание) да не му давам повече каквото и да е за преглед. Едва много по-късно само един случай накарал Далчев да ми поиска няколко от най-доб рите" ми басни, за да ги представи в едно списание, в което имал познати. Дадох му четири или пет, но без никаква надежда и само затова, че той ги иска. Но след няколко дни той ми каза, не едва чакал да му се обадя по телефона, за да ми признае, че тези мои басни са го накарали и той да пише басни! ... И то при наличието на Лафонтен, от чиито басни беше превел една голяма част, и толкова вярно и сполучливо..

Непубликувани документи, свързани с Вазовия род

Рецензираната книжка привлича интереса главно с изследването на Фредерик Алфрид Лубич от Колумбийския университет в Ню Йорк „Херметичното посвещаване на Хомо Фабер в елевзинско-орфическите мистерии". Романът на Макс Фриш „Хомо Фабер дължи своята популярност не на последно място на силовото поле между един модерен и един митичен мироглед, отбелязва авторът. Актуалната житейска проблематика на глав ния герой постепенно се пренася в една архаична система от отношения. При това първоначалната самопонятност на Фабер все повече и повече се поставя под съмнение. В про цеса на неговите опити да постигне нова ори ентация в живота все по-централно значение придобива аспектът на вярното отношение към съществуването и смъртта. Някои изсле дователи, като Ронда Л. Блер, виждат в отношението майка дъщеря, т. е. между Сабет и Хана, преработка на древногръцката митологема Деметра-Кора". Кора, известна под името Персефона, била открадната от Хадес и отвлечена в царството на мъртвите, в резул тат на което Деметра наказала Земята с не плодородие. За да предотврати гибелта на хората, Хермес станал посредник между под земния и надземния свят и в последна сметка се стигнало дотам, че Персефона трябвало да остава в изгнание в подземния свят само за определен период от годината. Така Деметра възстановила плодородието на Земята, дарила на хората житото и според Омир това е ней ната най-голяма заслуга наред със създаването на елевзинските мистерии. Град Елевзис станал средище на този култ на посвещаване то, в който Деметра е почитана като майка на Земята и богиня на плодородието, а Персефо на - като владетелка на подземния свят.

За историческа поетика у нас се заговори още преди повече от десет години, когато в центъра на литературоведските дискусии стое ше проблемът за методологическата и практи ческата подготовка на новата многотомна ис тория на литературата. И още тук, в това на глед странично обстоятелство, откриваме цял един комплекс от проблеми, които като че ли многократно надхвърлят собствените граници на историческата поетика като литературо ведска дисциплина. Преди всичко това е въ просът за методологията на литературната история. Все още са живи в съзнанието ни спо ровете отпреди петнадесетина години за това, какво трябва да представлява новата литера турна история, спорове и противоречия, кон то обаче бяха единодушни в едно - новата литературна история трябва да има своя концепция не само по отношение на материала, който обхваща, но и за начина, по който ще го анализира, организира и тълкува. Преодоля ването на „външния подход, който изследваше 150 преди всичко обстоятелствата около възникването и битуването на литературните произ ведения, не можеше да намери своята алтернатива в един предимно иманентен подход. защото плюсовете и минусите на иманентизма вече бяха ясни и литературознанието търсе ше свой собствен начин да разгледа литератур ното развитие като своеобразен, притежаващ своя логика, мяра и вътрешни закономерности процес, но обусловен и ситуиран в общото обществено, културно и духовно развитие на нацията. Задача, която, както показаха тога вашните спорове, никак не беше лесна за разрешаване.

Дочо Леков е от поколението филолози изследователи, направили първи стъпки в българското литературознание още като сту денти. В кандидатската му дисертация, и осо бено в трудовете, издадени през 70-те години (Проблеми на българската белетристика през Възраждането“, 1970; „Васил Друмев - жи вот и творчество", 1976; „Любен Каравелов", 1977; „Райко Жинзифов - лит. крит. очерк", 1979) читателят улавя основната тема на неговото научно творчество - Българското въз раждане. Обикновено се насочва към изслед ване на литературни явления и факти, които предишното поколение учени или не е „забе лязало", или ги е смятало за по-малко характерологични. Например епизодични са опи тите даскалската" дейност на П. Р. Славей ков, Илия Р. Блъсков или Хр. Ботев да се разглежда в контекста на многостранното им ду ховно наследство, да се „търси творецът в педагога и педагогът в поета, белетриста, дра матурга или публициста" (с. 7). Специално за учебната книжнина и за приноса и в изграждането на литературната култура през Възраждането проф. Дочо Леков пръв заговори в известната своя монография „Литература общество-култура" (1982). Тук върху документална основа той показа как редом с учебниците на Н. Рилски, Н. Бозвели, Ив. Богоров и Д. Войников, които са били обнародвани, през Възраждането битува и тъй нареченият ръкописен учебник, който в редица случаи е играл по-съществена роля от издадения. В новата си книга „Ръкописните учебници на Добри Чинтулов", въвеждайки в литературната историография непознат материал от Възраждането, Леков не просто обогатява творческата и човешката дейност на Добри Чинтуров, но публикуваното се превръща в история на познанието и самопознанието на бъл гарския народ в епохата преди Освобожде нието. Очарова ни непрестанното професнонално усилие на учителя и педагога Добри Чин тулов от Сливен да въведе в тогавашното учи лище нови и по-съвършени учебници, да издигне новобългарската педагогическа мисъл. Мнозина читатели още помнят статията на проф. Леков „Нови страници от делото на твореца и педагога Добри Чинтулов", поме стена в „Литературна мисъл“, 1980, № 8, къ дето за пръв път прочетохме за откритите от него тетради" на различни Чинтулови учеб ници - осем на брой - Риторика" (Введе ние в риториката), „Обща риторика“, „Сокра щенная русская грамматика“, „Превод от рус кий на български от Христоматия" (ч. 11), „Олендорф" (ръководство за преподаване на френски език), „Алгебра“, „Тетрада за глас ната музика" (пеенка). В приложение накрая са дадени „заглавната страница на ръкопис ната риторика“, „заглавната страница на ръ кописната руска граматика" и др. Както се вижда, по съвкупност изданието е литературоведческо, но в него са включени Математика и учебник по музика, т. е. всичко, което на тоя етап е могло да бъде издирено. Това аз смятам за правилно. Публикуваните новооткрити текстове се предхождат от неголям, насочващ увод „Ръ кописните учебници на Добри Чинтулов и историята на тяхното откриване", с. 7-28. Специалистът ще прочете любопитни факти, ще научи за личности и книги, които допъл ват общата картина на Българското възраж дане. Не виждам необходимост да повтарям автора. Само ще подчертая проявената от него издирваческа страст и уважение към на правеното от други. Например проф. Леков установява, че вто рата Чинтулова риторика има за основа рус ката „Общая реторика" от П. Кошанский (СПб, 1829). „Паралелът между оригинала и неговата преправка - продължава Леков - дава възможност да се проследи работата на поета като съставител на учебник, съобразен със задачите на българското училище, с кул турата, интересите и възможностите на българ ските ученици. И да се поставят и изяснят някои въпроси за „текста подложка“ и за неговата българска преработка, тъй като по аналогичен начин поетът подхожда в повечето от ръкописните си ръководства" (к. м., Х. Д., с. 15).

Повишеният от петнадесетина години насам литературоведски интерес към проблеми те на модерната ни литература закономерно Доведе до търсене на нейните корени и до пре откри ването на Стоян Михайловски. След трите десетилетия, през които не се появи нито една книга за този писател, през 1987 г. държахме в ръцете си две. Едната, обмислена грижливо от Атанас Натев и Александър Кьо сев, предложи нов критически прочит на Михайловски, за да го включи, обогатен с нови стойности, в днешния ни литературен живот. Другата, плод на научната добросъвестност и търпение на Светла Гуляшка-Балканска, представи навъсения еленчанин в светлина, за която предишните му изследователи бяха споменавали само пътьом. Дали думите „за всекиго настъпва неговият час", крепили пое та в самотата му, не са на път да се сбъднат?

Може би заглавието на моята рецензия отговаря сравнително точно на характера и на съдържанието, които отличават книгата на Константин Еленков. Действително това изследване е проблемно, защото авторът не се е задоволил да проследи хронологически, линейно фактите и явленията в най-новата ни лирика, както правят някои събирачи на биб лиографски сведения - акт, който е толкова полезен, колкото е и лесно постижим, - а посредством сложността и многообразието на проучвания материал търси закономерностите на развитието и дава своята интерпретаторска гледна точка. Тъкмо и поради тази особе ност ние, специалистите, пък и добре осведо мените читатели, можем да разграничим спе цификата на един подобен труд в сравнение с ония имитации на „задълбоченост", чиято ре ална последица е фактонатрупването, придру жено с много цитати, а оставено без проницателно степенуване и осмисляне. Изглежда е било неизбежно, тъй като та кава е и задачата на поредицата „В света на Литературата“, към която се отнася и книгата на Константин Еленков - да се подхванат отделни учебно-дидактически въпроси, свър зани с възприемането на поетическите произведения и с тяхната роля за естетическото и емоционалното възпитание на учащата се мла деж, преди всичко на гимназистите. Макар и не толкова често, авторът се обръща към свои те адресати, за да им внуши аргументирано възгледите си за разглежданата проблематика, за нейната широта, сложност и деликатност. Ала в случая е важно да изтъкна, че тези просветно-възпитателни моменти са въведени уместно и с мярка; че те не представляват глав ната опора на литературнокритическия анализ, който интригува не само учители, ученици, дейци на образованието, а всички нас, про фесионално посветени на поезията, или пък познаващи и обичащи я като част, и то много съществена, от съвременната ни духовна култура, от развоя на днешната българска художествена словесност.