Книжка-10

Pедно би било благовъзпитан гост да зачете домакините, които са го поканили, и да им заговори на техния език. А ето че с невероятна надменност аз ви натрапвам родния си език. Но надявам се, че ще ми простите това привидно нахалство, нескопосна преструвка, която напразно се опитва да прикрие моята езикова малограмотност. Но може би едно доста необикновено смекчаващо вината обстоятелство ще пробуди вашата снизходи телност. Не сме ли се събрали тук да почетем най-предания, найвдъхновения, най-упорития радетел за сиянието на българския език извън границите на България? И не е ли уместно да изразим тази почит към езика на Христо Огнянов на езика, който той така беззаветно почита?

Bсърцевината на понятието „талант" се съдържат значения за изключителност, неповторимост, изненади. Но литературната и житейската съдба на Дора Габе са белязани със знака на изключителност, надхвърляща традиционните национални представи. Природата я дари с почти едно столетие пълноценен човешки живот. Тя самата си отвоюва в годините на житейския заник онази живост и подвижност на духа, които и осигуриха в патриаршеска възраст завидно духовно здраве и дълголетие на перото. Със собствения си пример доказа, че младостта е преди всичко тип душевна нагласа, състояние на мисълта, волята и сърцето, а в по-малка степен - календарна категория. През последното двадесетилетие на осемдесетгодишния си творчески път постигна онази пълна реализация на художническата си енергия и зряла умъд реност на духа, които дадоха основание на мнозина познавачи и ценители да заговорят за своеобразно „чудо в съвременния ни литературен живот, в биографията и на поет и мислител. Покрасноречиво от всички в българската литература Дора Габе бе опровергала схващането за поетическата продуктивност като привилегия на житейската младост.

„Eничерите" се нарича първият преведен на български популярен роман. Издава го през 1849 г. в Цариград Иван Богоров, човек, пръв в толкова още други неща. Едва десет години по-късно, най-често в периодиката, започват да се появяват идруги популярни романи, неведнъж прекъсвани на някое от поредните „следва“. Но голямата романна вълна се надига между 1870 и 1875 г. От това време са и първите статии за особеностите на жанра. След Освобождението, а всъщност и до наши дни всички тези популярни романи, както и статиите и отзивите, свързани с тях, рядко привличат вниманието. Именно защото става дума за популярно четиво, а българското литературознание беше обърнато поне доскоро само към елитарното. Днес пренебрежението към популярното като предмет на изследване говори за изоставане. Интересът към читателя като участник в литературния процес, широките проучвания върху тривиалния роман, тясно свързани с проблема за масовия читател, доведоха през последните тричетири десетилетия до коренни промени в подхода към популярното, в разбирането на неговото място и функции в националния литературен живот. Тези промени могат да се отразят благотворно и върху проучванията в областта на Българското възраждане. Разнообразните и широко разпространени през този период форми на популярната литература вече са в обсега на изследванията, но ще са необходими още много усилия, за да се обхванат в реалната им пълнота. Докато това не бъде направено, няма да имаме и реалната картина на литературния живот преди Освобожде нието. Бих добавила, че онова, което има да става в близко бъдеще в културния ни живот, непременно ще наложи все по-често да се занимаваме с твърде сложните проблеми на популярното.

През 1984 г. към Института по немски и сравнителен фолклор (Institut für deutsche und vergleichende Volkskunde) в Мюнхенския университет бе създадена научноизследователска група за изследване на популярните литератури на балканските страни. Ръководството на проекта бе проето от проф. Клаус Рот; като сътрудници в проекта влязоха извъншатни специалисти по културата и литературата на съответните страни. Основаването и провеждането на проекта бяха осъществени благодарение на подкрепата на Deutsche Forschungsgemeinschaft, германската Федерална институция за подкрепяне и насърчаване на научноизследователската дейност. Докато първоначалният двугодишен период от работата на научната група бе посветен главно на проб лемите на българската популярна литература и култура, то през последвалите два периода обсегът на изследване бе разширен чрез привличането на сравнителни аспекти от развитието на румънската, гръцката и югославянските литератури. Работата на науч ната група приключи през 1990 г. Общо шестгодишният период на изследователска дейност бе съпроводен от редица трудности. Както е известно, изворовото положение, както и архивното и справочното дело в балканските страни поставят желаещите да се посветят на този културен регион в доста незавидно положение в сравнение например с изследователите на германската, френската или английската културна история.

Името на Владимир Василев, позабравено волю или неволю през последните десетилетия, вече започна да се поя вява в редица публикации. Отскоро има и отделно издание, което си е поставило за цел да възкреси изцяло неговото дело за българската култура, да продължи така нелепо прекъснатата традиция, наложена някога от списанието му „Златорог". Литературен критик и естет с твърди, непроменими въпреки превратностите на политическата конюнктура художествени позиции, Владимир Василев наистина е личност, споменът за която без съмнение ще обогати толкова обезцветената в последно време палитра на националната ни духовна култура. А спомним ли си за него и за списанието му, непременно ще се докоснем и до покоряващото присъствие на още не един и двама от близките му приятели и сътрудници на „Златорог", все ярки имена в историята на българската литература. Безспорният авторитет на Владимир Василев като магическа светлина е привличал творците на българското слово, за да ги обедини около списанието, да го превърне в най-представителната литературна трибуна - не за година-две, а за повече от две десетилетия. И през цялото това време появата на който и да е автор по страниците на „Златорог" сама по себе си е вече истинско признание, висока санкция за доказани творчески възможности.

Cтранно! Ровя из малката сбирка от книги, нараснала с течение на годините, прелистям, попадам тук и там на пасажи, които по стар навик съм подчертавал при четенето с молива, и откривам, че в тях изобщо не става дума за красота, а само за морал, следователно за неща от нравственодушевен разред. Отбелязана е и годината, когато за първи път съм чел кни гите; датировката понякога лежи далеч в миналото. Бях млад, четях; на слаждавах се на прочетеното, възхищавах се, обичах го и се учех от него. Ала естетическото, колкото много и да го обичах и да търсех поука в него, се подразбираше сякаш от само себе си, защото перото ми не задействуваше веднага там, където се откриваха най-прекрасните му форми. Онова, което търсех, което ме интересуваше, на което особено наблягах, бе нравственият императив, моралът. И тъкмо към обагреното с морал, към морално осмисле ното изкуство се издигаше вътрешният ми взор, него чувствувах като моя сфера, като нещо изначално присъщо и сродно на моя писателски натюрел. Трябваше да изтече една цяла година след излизането от печат на моя роман-хроника * за упадъка на едно семейство, докато той привлече вниманието на публиката. За него пожънах по-късно много похвали и почести. Ала между всички публикувани рецензии имаше една, която ме удовлетвори особено много, и то не защото ме хвалеше, а защото, разглеждайки книгата успоредно с един току-що преведен от италиански роман на Д'Анунцио**, правеше характеристика, в която песимистичният морализъм на моя разказ се противопоставяше на пищния естетицизъм на латинеца. Носех изрезката във вътрешния си джоб и я показвах с удоволствие. Така беше. Такъв бях и такъв исках да бъда. В такава светлина исках да ме види и светът; а от това желание говореше съпротива - опозиция срещу един светоглед и художест вен похват, които ми изглеждаха чужди, враждебни, безсъвестни или, ако мога да се изразя с по-декоративната дума - разблудни. „Вие развихрихте оргии като възхвала на бляскавата повърхност на света и нарекохте това изкуство..." Ето ви един изблик на тази опозиция, един стилизиран и за покитен високо в сферата на първобитен аскетизъм израз на тази опозиция, насочена обаче срещу определена личност.

Hастоящата статия (или поне така подсказва заглавието й) противопос тавя множествеността на умозренията и предполагаемата единственост на източника, като по този начин се докосва до проблема за разбягването на изворите. Тя се интересува от източника с неговата хетерогенност и в послед на сметка се стреми да определи отношението между Шекспир и „Макбет". Но бихме могли да приемем, че не съществува друг пряк път към автора като източник на текста освен чрез едно ретранслиране на умозрения, като накрая дори предполагаемият окончателен източник, авторът, трябва да бъде разглеждан в рамките на хетерогенното разбягване. на Това разбягване може да се нарече „история", така че настоящата пуб ликация си поставя за цел да опише мястото на „Макбет" в рамките на някои известни исторически дадености - източниците на пиесата в „Хрониките" на Холиншед, връзката и с управлението и реториката на Джеймс 1, близостта и с Джонсъновата „Маска на кралиците". И все пак при описването подобни исторически дадености като хетерогенни самите дадености губят своята определеност. Статията ще разгледа именно такива пробиви вътре еднородността, а тропите, с които тя описва подобни ситуации, са свързани с отразяването и умозрителността: това е представата, че вътре в езика хегемонното наслагване от първи и втори порядък дублирането освобождава фантома на неконтролираната прилика, който прави различието проблематично, т. е. който превръща определените различия в неопределени.

Нихилизмът е отрицание от особен мащаб: той отрича съществуващите ценности, без да познава други. Как възниква ни хилизмът? От гняв, омраза отчаяние, разочарование, резигнация, равнодушие, скука. Той е поведение на този, който отрича съществуващото, но не може да си представи никакви възможни подобрения и поради това изпада във фаза на деструктивност или на саморазрушение. Многобройните форми на проява на нихилизма произтичат от два различаващи се основни варианта: единият е активният, войнственият, екстрове ртният, другият - пасивният, равнодушният, интровертният. Тук съществу ват многобройни степени на интензивност и смесване. Активният нихилизъм носи още виталност, спасени остатъци от друго духовно поведение на доверие към действеността на движението, на промяната, на общуването. Пасивният вариант завършва в мълчание и в редукцията на всякакви житейски изяви. В живота не може да се срещне никога абсолютен нихилизъм, срещат се само относителни нихилизми. Самоубийството при определени обстоя телства е абсолютен нихилизъм, безшумното отмиране при цялостно отричане на света е много сходно явление. След разочарованието от политически идеологии с техните обещания за рай на земята, с техните бляскави илюзии за хилядолетния райх, след станалата очевидна неиздържаност на техническите и научните утопии за щастие, които заплашват да завършат с катастрофи, след сриването на цели държави от войни, стопански кризи, корупция за застрашително много хора днес единственият изход е отхвърлянето на всякакви съществуващи обществени строеве. На запад мнозина са разочаровани от демокрацията, на изток - от комунизма, по различни причини и с различни видове реакция. Тук, както и там, избуяват безпомощността, безсмислието, отрицанието. Думата нихилизъм има интересно минало, на което трябва да се спрем, ако искаме въз основа на сходствата и различията по-добре да опознаем ня кои феномени на съвремието. Първо ще се опитаме все пак да представим някои от формите на нихилизма днес. Прави впечатление едно изненадващо наблюдение: нихилизмът се явява в двойствена форма, и то в противоречиви съчетания. Диалектичният процес започва в самите дадености: сред буржоазията, сред чиновничеството, сред собственическата прослойка, сред функционерите, както някога сред аристокрацията, с една дума, сред тези, които държат във властта си статуквото. За тях наборът от ценности, представляван от самите тях, скоро се превръща нещо съвсем естествено и започва да им се изплъзва от съзнанието. следващата фаза им изглежда вече безсъдържателен, те загубват чувството си за отговорност, както и радостта от своята задача. Съзнанието за ценностите, вярата в смислеността, в бога започва да им убягва, често без дори да забележат това.