Книжка-9

1989, Книжка 9 - Съдържание

Естетиката носи вроден недъг. В нея се разисква за изкуството изобщо, правят се изводи за художествените процеси в цялост, а изключенията се премълчават, въпреки че те не са малобройни, нито пък маловажни. Когато теоретикът реши да напусне олимпийските си върхове, за да подкрепи обобщенията си с конкретни анализи из областта на музиката, театъра, литературата (поезия или белетристи- ка), живописта или скулптурата, той, стига да е добър познавач на съответния вид изкуство, неусетно започва да размишлява като музиколог, театровед, литературо вед или изкуствовед. Кой днес би се наел със сизифовската работа да прокарва твърда и надеждна разграничителна линия между естетиката, от една страна, и изкуствознанието, културологията, социологията на изкуството, от друга? Ако се обърнем към нашите днешни естетици, ще установим, че повечето от тях работят предимно като изкуствоведи (в широк смисъл на думата), културолози, социолози и дори психолози. Поучителен е опитът на Ева Боровецка да ги представи в един интере сен, обобщаващ план. Не говори ли тя по-скоро за размиването на естетиката сродните и науки, за преливането и в тях, за това, че нейният предмет и проблематика и се изплъзват! B Защо стана така? Дали не се изморихме от умозрителните построения на философската естетика? Оня, който се домогва до научноаргументирани постановки, сигурно ще отхвърли умозрителността като обременена от спекулативни моменти.

Лирическите жанрове преобладават в българската литература до края на 60-те години на миналия век и запазват като доминираща тема и като патос идеята за националноосвободителната борба. „Химническите“, призивни стихотворения на Д. Чинтулов изцяло определят тази тенденция. e Христо Ботев обаче актуализира едно ново направление в литературата, което иманентно със своята качествена характеристика на културно-историческата ситуация и ще се превърне наред с цялостната преориентация на българската литература задълго в пораждащ културен модел, чието определение, изразявайки се малко аксиоматично, може да бъде формулирано като „търсене на изгубения епос". Само крупните историко-политически събития, започнали с Руско-турската освободителна война, неутрализират значението - до голяма степен в „перспективен" план - на този модел, но той вече е „апробирал" функционалността си „ретроспективно" в такива предпоставителни фактори като дейността на Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа. Ботев естетизира тези фактори и ги въплъщава наред с много други предходни като културен, естетически и идеологически модел в творчеството си. Същите фактори се реализират по това време в дей ността на Каравелов, Ангел Кънчев, Левски и най-вече - на самия него, авторинтерпретатор на културно-историческата ситуация, чийто основен критерий е „съвпадението на словото с действието". Така се явява и необходимостта от назрялата и до голяма степен осъществена от самия Ботев смяна на литературната (и културната въобще) „ситуация", която той и в творчеството си, и в поведението си утвърждава като е пи ческа. Раковски вече е изградил в „Горски пътник" посредством лирико-описателни и медитативни мотиви потенциален епически модел. Но на Ботев е предстояла важ ната задача да го развие, актуализира и утвърди като литературен епос и като цяцялостен културно-исторически факт - като предмет на усвояване и перманентни наблюдения през всички следващи периоди... Едновременно с това Ботев осъществява сложния синтез на два културни модела, които изграждат ли тературния и културния процес през Възраждането. Известно е, че за разлика от европейската културна епоха, основана на синтеза на античната култура със средновековната култура, Българското възраждане е ориентирано преди всичко към средновековната българска култура и своеобраз ната и историческа" интерпретация. Но нейното въвеждане в статуса на нов кул15 e канонизация" (както турен факт се осъществява по принципа на „православната при Паисий и Неофит Бозвели) или по принципа на епическата „митологизация"на герои като Марко Кралевити, Секула, Дете Еливерче, Дебел Новак, Янкула Будимец, Момчил и други герои от средновековния фолклорен епос -в това чис ло и българските царе. Така и в „История славяноболгарская“ е налице до голяма степен стремеж по-скоро към епическа „митологизация", отколкото към историчес систематизация на българското средновековие. Паисий обаче е използувал ед на вече утвърдена културна система в националното съзнание - фолклорно-православната. Така той изгражда фолклорно-православния модел на Възраждането, който е доминиращият (дори единственият) до 1824 г., до появата на „Буквар с различни поучения" като утвърждаване на възрожденския енциклопедизъм в просвещението, а също и на останалите натурфилософски и енциклопедични тру дове на Петър Берон като културен факт от друг тип, реализиращ класическия ка научен модел на Възраждането.

На въпроса „Какво значи литература на преустройството? А има ли такава?" проф. Феликс Кузнецов, новият директор на Института за световна литература в Москва, отговаря: e „Литература на преустройството безспорно има. И не е възникнала днес. Това преди всичко литература на болката. Болка за народния живот. Болка, продиктувана от уязвена социална гордост. Това е литература, зад която стоят най-добрите, най-честните писатели - онези, които извайват като скулптори народното съзнание. "1 на на Може би това е най-краткото и точно определение на понятието литература преустройството. Обикновено като пръв писател на преустройството се сочи покойният Ф. Абрамов главно с романа „Дом", след него по време идват „Пожар" В. Распутин, „Голгота" на Ч. Айтматов, „Печален детектив" на В. Астафиев. Накрая съветският учен прави методологически важно допълнение - към горния списък включва и „Реквием" на А. Ахматова и „По правото на паметта" Ал. Твардовски. на Става дума за процес, чието начало сега се набелязва. Това е линия на въз връщане към стари стойности. Един нов поглед към произведенията на А. Ахматова, Б. Пастернак, М. Цветаева, О. Манделщам - нека не претоварвам списъка с имена. За Ана Ахматова трябва да кажа, че сред нас се намират още живи писатели, някои от които са били нейни първи преводачи, както и възторжени читатели на нейната лирика от 20-те години. За тях тя е „литература на крилатите мечти“, „поезия на новата жена“ и пр. Определенията, естествено, са твърде условни. Защото всяка среща с изкуст вото е ново предизвикателство за сетивата и празник на духа. Поезията на Ана Ахматова! Дали дълбоките корени в миналото на народа не подклаждат тоя стремеж към красота и светлина? Или съдбовната и привързаност към „делото на Петър I" не вдъхновява руската поетеса? Очевидно многовековните и богати литературни традиции, дали на Русия и човечеството гениални майстори на словото, намират своеобразно пречупване и развитие в лириката на Ахматова. Нали тя някак повече инстинктивно, отколкото социално детерминирано през 1917 г. на висок глас заяви кредото си на поет и патриот:

Тя дебютира през 1900 г. (ако за рождена нейна година се приеме 1886 г., била на 14 г.) в илюстрованото списание за деца „Младина“, а през 1904 г. публикува списанието на Вела Благоева - „Женски труда. В 1905 г. за нея отваря страници и д-р Кръстевото списание „Мисъл“ (кн. 6) -тук тя печата цикъла „Стихове (с. 315-318), в същата книжка е поместен и Яворовият цикъл „Самота“, посветен „На г-ца Дора Г. [абе)" (с. 305-307). По това време Яворов се грижи сам за списанието - през април 1905 г. д-р Кръстев заминава за чужбина. Именно Яворов под готвя за печат кн. 6 и отново е сам при редактирането на кн. 8 - двете книжки, които печата през годината Дора Г. Съседството на двата цикъла съвсем не е слу чайно. Дневникът на техните отношения, за който говори Габе, е известен на явороведите. Във вида му на публикации в печата и писма, в които се изпращат сти ховете, този дневник е режисиран преди всичко от Яворов. Много интересните размишления на М. Неделчев върху автобиографизма при Яворов подкрепят това заключение. Неделчев припомня подмятането на Антон Страшимирова, за да покаже, че някои съвременници съвсем пряко са схващали съвместните им публикации като хроника на личните отношения между Габе и Яворов. Известно е, че тълку ването" на Страшимиров довело до първия разрив между двамата и Яворов се опит вал да се защити в писма. Очевидно е обаче, че и за двамата поети са съществували литературни основания за подобен диалог, а двойната игра - в литературен и жизнен план, - е правела диалога само по-примамлив, а за четящата публика - твър де въздействащ. . .Ала извън личните взаимоотношения това е знак за духовна бли зост и свидетелство за широтата на духа на едни от най-големите български поети, дал път на младата и никому неизвестна поетеса. Впрочем Яворов отрано се въл нува от проблема за социалната справедливост към жената. През 1895 г. си набавя книгата на А. Бебел „Жената и социализмът“ (Търново, 1893) и „Свободната жена" Л. Ришар (Разград, 1891), тогава подготвя и реферат на тема „Женският въпрос OT Η социализмът“.

Несъмнено драматургията на Ибсен крие загадка, и то не само една. Преди всич ко какво кара хората от края на ХХ в. да пълнят залите при постановки на негови пиеси, да търсят контакт с този мълчалив и странен норвежец. Същият този, който и в края на миналия век предизвиква истински шок в Европа, мъчително прощаваща се с минали културни епохи и в напрегнато очакване на необещаващото нищо хубаво ново време; в Европа, разтърсвана от противоречия, търсения и лутания; в континента на кръстопът между два века. Промените тотално настъпват във всич ки сфери на живота - бързо, властно и категорично. Те не дават възможност на „малкия човек“, както и на „доброто буржоазно семейство" да се опомни от сътре сенията, които изживяват. Човекът постепенно губи себе си, средният европеец губи чувството си за ориентир в мощните идейни течения, които завладяват света. Остава само чувството, че губи себе си. На власт са нищожествата, цари бездуховност и търгашество; това е времето на големия компромис със себе си, когато всичко се превръща в стока. Навсякъде господствува духовно мъртвило на ръба на двата века - романтичния" ХІХ и „модерния" ХХ, — когато цивили зацията се възправя срещу човека, срещу неговата личност и така се поражда пробле мът за индивида, за неговата стойност и ролята му в обществото. Променят се изцяло възгледите и ценностната система. Няма и следа от ренесансовия антропоцентризъм; формулировката „човекът е мярка за всички неща се изменя в „човекът е средство". Оттук и появата на бездушието. То се корени в бесния стремеж към трупане на материалното. Тогава се създава и култът към преуспялата личност, моралните критерии за добро и зло губят своя смисъл. Според новите представи преуспяващият е добър, а неуспяващият - лош. Именно така се ражда духовният вакуум. Ибсен го установява, концентрира мисълта си в него и се стреми да измъкне човека оттам. Големият драматург се бори за самоосъзнаване на човешката личност и издига идея та за максимализма като реакция на компромисите, наложени от системата, която деформира индивида. Обществото не позволява, то забранява изявяването на лич ността с възможности, които остават неин потенциал, или ги насочва към сфера, в която човешкото се погубва. Срещу нищожеството на средата, която го заобикаля, и ограниченията на обществото се възправя Ибсен - самотникът, несрещнал никъде разбиране, объркан от безкрупулността и дребнавостта на хората, от които очаква много; човекът, в чиято драматургия се срещат две епохи и който е голямата загадка за съвременниците си. Въпреки хулите му се кланят като на бог и въпре ки това той последователно ги отбягва - може би смята, че не са го открили такъв, какъвто е. Предпочита да е колкото може по-далеч от литературните котерии. Той е „извън тази тъй наречена република на книжовността, която всъщност не е нищо друго освен панаир на лъжци и търгаши“ (Унамуно).

Виетнамският конфликт, единственият военен неуспех в историята на САЩ. доведе до разцепление на нацията, до противоречиви мнения по отношение на неговите цели и мотиви, породи чувството на угризение и вина. Както става ясно от много писмени източници, по силата на мълчаливо споразумение американският народ като че ли е решил да забрави за Виетнам. „Това, което ни парализира, само вината към Виетнам, но и неспособността ни да погледнем нещата право очите и да ги разберем; отказът ни от перспективата на миналото да приемем моралния си дълг към бъдещето“, споделя Питър Мартина. Но с течение на времето назрява необходимостта да се оцени това събитие и да се намери мястото му в аме риканското историческо и културно битие. Все по-често се появяват произведения като „Победители и победени“ (1972) на Глория Емерсън, които са едновременно мотивирано обвинение към американското общество за нежеланието му честно да приеме някои събития от своята най-нова история и трезва и критична преоценка на последната. В тях ангажирането на Америка с военна помощ за една от страните в гражданската война и травматичните последствия от това действие се разглеждат като резултат от безрезервната вярност към романтичния мисионерски идеализъм, характерен за една отминала епоха и изкуствено възроден от президента Кенеди в началото на шестдесетте години. Тази безкритична преданост към мо делите от националното минало се посочва от много автори като една от основните причини за участието на голяма част от младежите във войната, убедени, че служат на благородна кауза. Първоначалната представа за Америка се изгражда върху две противополож ни по смисъл и ценностно съдържание митологеми - за градината и за пустиня та, - които оформят представите и очакванията на преселниците и отразяват спе цификата на новата среда, в която съществуват. Идеята за хаоса е заложена в ми тологемата за пустинята - девствената земя, която е непристъпна, населена с ду хове, враждебна към заселника пионер. Този митичен прадед е преди всичко воин мисионер, призван да отвоюва от силите на мрака „обетованата земя“ и да утвърди 1P. Martin. Coming to Terms with Vietnam. Harper's. Des., 1980, p. 41. 73 B рая на земята. Следователно и тук се срещаме с митологичната опозиция хаос - космос и с културния герой родоначалник, който по силата на основополагащата функция на своите действия се превръща в универсален модел за поведение. Още самото начало можем да забележим как библейският мит за преселението и завоеванията се превръща в история. Заселниците пионери не символизират Христовите войници, те са Христовите войници, за тях е характерно митологично възприемане и разбиране на действителността. Показателно е, че и революцията, и Гражданската война са били тълкувани като доказателства за божия промисъл, като задължителни събития в сътворението на „новия свят.

През последното десетилетие понятието „българистика" получи трайно и ши роко разпространение както у нас, така и извън границите на родината ни. Водей ки своето начало от далечни времена, тя започна да се утвърждава като особен клон на знанието в най-тясна връзка с развитието на славянознанието през миналия век. Търсейки корените на славянската култура, много учени логически стигаха и осветляване на българистичната проблематика, без която не може да се открие ге незисът на редица явления от книжовния живот на славянските народи, особено през средновековието. до В най-ново време българистичните проучвания у нас и в чужбина придобиха особена интензивност, най-вече във връзка с 1300-годишнината от основаването на българската държава (681-1981). На този бележит юбилей бяха посветени мно жество научни прояви - научни сесии, конференции, симпозиуми, организирани у нас и в чужбина. Участието в тях на учени от много страни, специалисти по от делните клонове на обществените науки даде възможност да бъдат осветлени найразностранни проблеми на българознанието, често и в контекста на световното ху манитарно знание. Най-ярка проява в това отношение безспорно беше състоялият се през 1981 г. Първи международен конгрес по българистика. Посветен на 1300-годишнината на българската държава, този конгрес се превърна в голямо научно събитие с тра ен резонанс в целия свят. В него взеха участие близо 600 видни чуждестранни уче ни, както и почти всички български специалисти по отделните клонове на българознанието. Това даде възможност да бъдат осветлени множество въпроси, свързани с историческото и съвременно битие на българския народ. Издадените в двадесет тома конгресни материали свидетелствуват за ръста и всеобхватността на бълга ристиката в наше време. През 1986 г. се състоя Вторият международен българистичен конгрес. Той протече под знака на 1100-годишнината от завръщането на учениците на славянските първоапостоли Кирил и Методий - Наум, Горазд, Климент, Ангеларий и др. в България. Тук именно, на българска земя, се слага началото на тяхната плодотворна просветна и културна дейност, която се оказва решаваща за утвърждаване на славянската писменост в християнска България. Известно е, че те идват в българските земи след разгрома на Кирило-Методиевото дело във Великоморавия от немското духовенство, приети радушно от българския княз Борис 1, създал им условия за плодотворна дейност.

Алексей Фьодорович, изглежда съвсем определено може да се каже, че философската си подготовка Вие започвате още в гимназията, самостоятелно изучавайки произведенията на Владимир Соловьов. Ето че през 1911 г. Вие постъпвате в Историко-филологическия факултет на Московския университет. И по този начин разширявате не само образованието си, но и философските си зна ния. Нали по това време в Москва активно действува соловьовското дружество, което всъщност обединява всички най-големи руски мислители от началото на века? - Ето какво, Юрий, веднага трябва да ти кажа, че се страхувам да не те разочаровам. Ра ботата е там, че по онова време бях още твърде млад, съвсем неопитен студент. А хората, които имаш предвид — С. Н. Булгаков, Н. А. Бердяев, В. И. Иванов, Е. Н. Тру бецкой, - вече бяха големи, изградени мислители. Освен това бяха и доста по-възрастни от мен. С нито един от тях не можех да се сближа истински. Може би само Семьон Людвигович Франк беше единственият, който бащински се отнасяше към моите платонови изследвания и към мен самия, като се опитваше да ме окуражава и да ме разбира. B И Все пак останалите бяха твърде извисени и нямаха нищо общо с момчето, което бе отскоро Москва, нищо не знае и никого не познава. Какво можех да им предложа? През петнадесета година завърших университета, а след две години избухна революцията. точно сега, когато бях възмъжал и можех да се изявя творчески и да помисля за сериозно сбли жаване с тях, тъкмо в този исторически момент всичко бе механично прекъснато. Ето защо това, за което ти разказвам, са за съжаление първите впечатления на един съвсем млад човек, който навлиза в големия живот. - И все пак, моля Ви, припомнете си деня, в който се озовахте в кръга на московските фи лософи, станахте член на соловьовския философски кръжок? - Това стана съвсем случайно. Тъй като завърших гимназия с изучаване на латински гръцки език, бях освободен от приемните изпити за хуманитарните специалности. И ето веднъж се запознах с един млад човек от факултета, който ме помоли да му дам някол ко урока по гръцки. И Разбира се, казвам, елате при мен в общежитието, ще се занимаваме и ако с нещо ви помог на, много ще се радвам. Между впрочем уроците ни продължиха близо година. Моят „ученик" - Борис Николаевич фон Единг - доста бързо усвои елементарния курс на гръцкия. След завършване на университета той стана изкуствовед, работеше в Музея на изящните изкуства, издаде няколко труда. Но за съжаление умря доста млад, в началото на 20-те години. И така, озовах се в Москва преди началото на учебната година, т. е. през август 1911 г. След около месец започнах да помагам на Борис фон Единг.

С термина „школско стихотворство" тук ще се обозначава онази част от даскалската поезия, която е не само създавана от учители, но е и предназначена за училището - утвърждавала е неговия престиж пред обществеността или е обслужвала училищния обряд и ритуал. Приема се, че лириката за деца е нещо по-различно от този тип произведения и че се е появила като следствие от художествени трансформации, чието начало е в тях. Обект на настоящото наблюдение са именно тези трансформации.

Всички нови данни, които осветляват живота и дейността на Димитър Благоев, представля ват интерес за изясняване на някои моменти от участието му в националноосвободителните борби. Тези с ведения са още по-пенни за изследователите поради факта, че през този период на учението си в Одрин основателят на марксизма в България е съвместно със своя учител П. Р. Славейков. Народният поет оказва голямо влияние както върху формирането на възгледите на Димитър Благоев, така и върху желанието му да продължи учението си в Русия. За този период от живота и дейността на Димитър Благоев са публикувани някои документи от Иван Орманджиев, но без да се изследват подробно архивите на Българската екзархия и документите в личния архив на Георги Груев, който по това време е писар в Екзархията и близък съратник на П. Р. Славейков. Това налага да се спрем по-цялостно на този период от дейността на П. Р. Славейков и Димитър Благоев, като чрез документални свидетелства дадем по-пълна картина за дейността на двамата патриоти за издигане на националното съзнание на българите в Одрин; да осветлим сложната обществено-политическа обстановка, в която е трябвало да изпълняват своята отговорна просветителска мисия. B В своите „Кратки бележки из моя живот" Димитър Благоев много точно определя, че първопричината за заминаването на П. Р. Славейков и учениците му за Одрин е българската Екзархия, която се стреми да защити националните интереси от фанариотските домогвания. Това става момент, когато е изминало съвсем малко време от извоюването на българската църковна незави симост, но продължава да се води борбата с гръцката патриаршия: „Петко Рачев Славейков, било по своя инициатива, било по покана на българската екзархия, но във всеки случай с нейната под дръжка, ни предложи един ден, който от нас желае, да отиде с него в Одрин, за да открием бъл гарска гимназия. Гимназията трябваше да се открие в българската махала в Одрин, която беше гръкоманска, за да се събуди и закрепи българщината в тоя край. И за да може при тия условия да заработи новооткриващата се гимназия, бяхме необходими ние като ученици, за да има с кого да се открие. Неколцината, между които бях и аз, се отзовахме с радост на поканата и заминах ме с дядо Славейков за Одрин. Тук ни наеха квартири и се хранехме в една определена гостилни ца, издържани от Екзархията. " Решението на Българската екзархия за укрепване на българщината в Одрин и Солун чрез изпращане на представители в българските общини, откриване на училища и други мерки е взето на заседание на 7 декември 1873 г. Установяването на духовници и просветители в тези градове се смята за стратегическа стъпка от присъствуващите на заседанието Антим 1, Доротей Скопски, Евстатий Пелагонийски и Натанаил Охридски. Само няколко месеца след това за Одрин ще за минат със същата мисия П. Р. Славейков, Димитър Благоев и другите ученици от българското училище във Фенер. Ето и текста на решението от „Свещений кондик на синодалните деяния на Българската екзархия": „На това заседание, като се разсъди пак връх испровождението на Н. Боголюбие Нила Смоленский, епископ при тукашната българска църква. реши ся да ся изпроводят в Одрин и Солун, за да ся вземат тий и двата централни пунктове в Тракия и Македония на смесените епархии, именно Нег. Боголюбие Нил Смоленский в Солун, понеже е приятел с Негово превъзходителство Митхад паша, валията, а Негово преподобие Д. Скопски в Одрин. “ По такъв начин отец Д. Скопски подготвя условията за отварянето на българското училище. Когато П. Р. Славейков и Д. Благоев пристигат в Одрин, неговото място вече заема по решение на Екзархията иконом поп Панчо от Чирпан.

Внезапната смърт на Захари Стоянов на 2/14. IX. 1889 г. в Париж развълнувала цяла Бъл В. „Свобода" излиза на 6. ІХ. 1889 г. със специален траурен брой (№ 298). Тук са поместени официалните съобщения за смъртта му, съболезнователни телеграми на официални лица до съпру гата му Ан. Стоянова и др. На първа страница е публикувана уводна статия, вероятно от колегите му съредактори, която се проследява жизненият и творчески път на 3. Стоянов: „от скромен поборник до пред седател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар до пръв български писател и публи цист". На втора страница под заглавие 6 септември" се помества статия по случай 4-годишнината на Съединението, където високо е оценен и неговият принос. B Текстът на официалното съобщение за смъртта му, поместен на първа колона на с. 2 в бр. 298 на в. „Свобода", гласи следното: „На 2 того, часът по 11 се получи от Париж от г-н доктор Жечев следната депеша: София, Министру Стамболову. Захарий Стоянов е опасно болен. " От същия на 3 того се получи известие, че 3. Стоянов умрял час по 9,30 след пладне. Щом се получи това печално известие, незабавно се телеграфира г-ну доктору Жечеву да съобщи отколко е боледувал покойния и каква е била болестта му. На това запитване г-н Жечев отговори следующето: „Болестта се почна на 1-й септември след пладне и трая 30 часа. Болният се гледаше от докторите Пино и Гошер, които констатираха, че той страдае от болестта occlusion intestinale (задънване на червата), която при всичките взети енергически мерки, докара преждевременната смърт на покойния.“ Като се получи тая депеша, правителството даде заповед да се отопсира тялото, и като се констатира болестта, да се балсамира и изпрати в България с особен вагон.

През 1968 г. библиотекарят на троянското читалище „Наука" - поетът преводач Симеон Гатев (1898-1969) - ми предаде пет писма на Борис Шивачев, изпратени до него. Това стана при посещение в дома му. Боледуваше и бях отишъл да го видя. Монката, както го наричаха всички в Троян (тъй го назова и писателят-скитник), разтвори куфар с ръкописи, от който извади овехте лите писма, поставени в сгънат на две бял лист. Явно беше ги разгръщал неведнъж, защото те едва се държаха в линиите на прегъването. Струва ми се, все тогава получих и спомен от него за Борис Шивачев, който поместихме по-късно във в. „Троянски глас" (бр. 3, 20 януари 1971). Литературното дело на Симеон Гатев има далеч по-малка известност от това на Борис Ши вачев, но в случая е по-интересно приятелството между двама интелигенти от съседните градове Ловеч и Троян. Симеон Гатев не е троянец по рождение - той е от Омуртаг. С Борис Шивачев се запознава през последната година на обучението си в Ловешката мъжка гимназия (1918-1919). Тогава Гатев участвува в остър спор върху трагедията на Софокъл „Антигона" и заради това изключен от гимназията. Познавайки неговата нетърпимост и прекалената му откровеност, пред полагам да е обидил някого от своите учители. Тъй или иначе, изключеният се явява на изпити като частен ученик. Борис го поканил вкъщи, спомня си Гатев, и за час-два му нарисувал портрет. 149 e В годините след Първата световна война Симеон Гатев живее известно време в столицата. Името му се появява по страниците на сп. „Чернозем" и на хумористичните издания „Българан" и „Маскарад", редактирани от Христо Смирненски, на в. „Гребец“ и „Вестник на жената". Пре вел е творби от Пушкин, Гогол, Чехов, Бунин и Блок. До края на живота си Симеон Гатев беше библиотекар в Троян, продължавайки заедно с това писателската си дейност. Борис Шивачев е роден на 24 март 1902 г. в Плевен в семейството на офицер. В автобиогра фията си отбелязва: родителите на майка му са дошли в Ловеч от Троянския балкан. Живял е още в Ямбол, а в Ловеч е от 1917 до 1920 г., когато заминава за Южна Америка. Завръща се от ново в Ловеч през 1924 г., заболял от белодробна туберкулоза. Писмата си до Симеон Гатев Борис Шивачев изпраща през 1926, 1927 и 1931 г. Те са написа ни на листа от ученическа тетрадка (размер 17х21 см) с мастило, само последното - с молив. Липсва краят на първото писмо (1926) и четвъртинка от последното. Набива се в очи енергичният, но четлив почерк, тук-там има изрази на френски и испански език, малки поправки. Получа телят им е подчертал с молив онези мисли, които са му направили най-силно впечатление. Тези документи от бедния литературен архив на писателя с необикновена съдба безспорно ще допълнят съществено представата за него. Особено интересни и актуални са неговите мисли за ролята на литературния творец в обществото, за смисъла на неговото дело. Пред нас са пет искрени изповеди на гражданин, взел перото в ръка, защото наистина има какво да каже на хората.

В рубриката „Руската литература в света" е поместена статията на западногерманския славист и съветолог Волфганг Казак „Зад граничните публикации на руска литерату pa". Едно от най-радостните явления на пре устройството - пише В. Казак - е обогатя ването на руската литература на ХХ век с произведения, неиздавани досега в Съвет ския съюз. Десетилетия забранените имена на В. Набоков, Н. Гумильов и произведения като „Реквием на А. Ахматова, „Живот и съдба“ на В. Гросман или „Доктор Живаго" на Б. Пастернак стигнаха най-сетне до съвет ския читател, за когото всъщност са напи сани. Извършва се процес на попълване на съ временната руска литература. Този процес продължава, предстои обаче още много да се направи, за да не съществуват вече „бели петна" в руската литература. В. Казак е на мнение, че попълването на „белите петна в руската литература не е рожба на преуст проството. То започва наскоро след смъртта а йСталин, по време на така нареченото „раз мразяване". Тогава са възвърнати частично имената на И. Бабел, М. Колцов, М. Зош ченко и А. Ахматова, с други думи, въз върнати са имената на писатели, на които терорът и репресиите им струваха живота и изгнание от литературата, както и такива, станали жертва на духовния терор. И в пе риода на „застудяването", настъпил след раз мразяването, някои „бели петна" върху картата на литературата са запълнени благодарение на серията „Библиотека поэта", в която се включват сборниците на М. Цветае ва (1965), О. Манделщам (1973), М. Волошин (1977) и Вяч. Иванов (1976). Но именно по време на преустройството този процес прие ма мащабен характер. Основа на сегашния процес на обогатява не (тук не става дума само за възвръщане) на руската литература в Съветския съюз е осъзнатото или неосъзнато схващане, че ли тературата се определя преди всичко по езиков признак. Ние различаваме примерно нем ска, руска и английска литература, тъй като те са създадени на тези езици. Само въз ос нова на деление по езиков признак можем да говорим например за литература, одобре156 на или забранена от цензурата. Да се опреде ли дали едно произведение принадлежи към руската литература, не представлява трудност, но опитът да се определи върху кои произведения се простира понятието „съвет ска литература" предизвиква трудности. Проблемът се усложнява и когато трябва да се реши дали конкретно произведение спада към съветската литература: например „В окопи те на Сталинград" на В. Некрасов, „Един ден на Иван Денисович на А. Солженицин, „Котлован" на А. Платонов. При издаването им в Съветския съюз тези книги са признати за значителни произведения на съветската ли тература. Но след като техните автори напускат родината си, същите книги веднага попадат в списъка на забранените. Каква е при надлежността на тези книги през дългите го дини, когато те се печатат на руски език и в преводи извън границите на Съветския съ юз? Съветска литература ли са те? - поставя въпрос В. Казак. И отговаря: разбира се, не. Антисъветски пасквили ли са? - също не. Но във всеки случай те са руска литература. Днес те се смятат за съветска литература и завинаги ще останат руска литература. Очевидно е едно - продължава В. Казак, - че понятието „съветска литература“ е колебливо години наред. То зависи от литературната политика, от литературната ситуация и други външни причини. Но това е извън езиков принцип и следователно не може да бъде определящ за литературата. Под понятието „съветска литература" политически се обе диняват одобрената от цензурата руска литература и множеството неруски литератури на Съветския съюз.

Ще бъде несправедливо към онези, които познават и оценяват по достойнство приноса на Иван Д. Шишманов в духовното израстване на България, но като че ли за него все повече говорим като за онези поети, за които университетските преподаватели казват, че имат литературноисторическо значение. Живял в една епоха, колкото съзидателна, толкова и разломна, Ив. Шишманов ни затруднява, за щото сякаш нямаме мяра за неговото дело. На него се позовават като на родоначалник на модерната фолклористика у нас, като на пионер в етнографското проучване на бълга рите, на възрожденската ни история, като пръв крупен специалист в областта на срав нителното литературознание и т.н. От друга страна, с неговото име се свързва създаването на духовни огнища, без които е немислима една нация - Университета, Народния теа тър, Народния (сега Етнографски) музей и т. н. От трета страна, за неговите човешки добродетели и граждански заслуги говорят първенци на нашата наука и изкуство, хора, които са получили по нещо от духовната му щедрост - Ив. Вазов и П. Яворов, К. Хрис тов и Елин Пелин, М. Арнаудов и Хр. Вакарелски. И не на последно място - Шишманов ни свързва с духовния живот на Европа и славянството в края на миналия и в началото на този век, с културния възход на балканската интелигенция в онези времена. Ето така се очертава профилът на този неспокоен по нрав свищовлия, в чиито жили според преданието има нещо от фамилията на Шишмановци, последните царе на средновековна България. Този профил е познат, и все пак в общественото съзнание, в нашата национална памет Шишманов не само не е цялостен - той не е извисен в онази степен, която би прилягала на неговите реални за слуги към България. Една от причините ве роятно е недостатъчното познаване на свър шеното и несвършеното от него. По същество досега ние нямахме - ако изключим някол ко споменни очерка и недотам коректните оценки на етнографите и фолклористите - цялостно проучване на жизнения път и творчеството на този син на нашето Възраждане. Автор със заслуги за преиздаването на част от научното наследство на Иван Д. Шиш160 манов, сега Георги Димов се представя с об стойна монография за бележития учен. Тру дът съдържа пет глави, посветени съответно на гражданина Иван Д. Шишманов, на основоположника на нашата научна фолклористика, на историка на нашето Възраждане, на литературния критик Иван Д. Шишманов и на Шишмановите виждания за историята на западноевропейската литература. Веднага трябва да се каже, че - така композирана - книгата цели да ни представи Иван Д. Шишманов като явление в българ - ското духовно развитие. И авторът в значителна степен е успял. Неговата главна амбиция е, показвайки учения Иван Д. Шишманов, да проследи пътя му на културен строи тел, неговите идейно-политически и нрав ствени характеристики. Трябва също да се добави, че - макар и в недостатъчна сте пен - Иван Д. Шишманов е„проектиран" върху хоризонтите на тогавашната епоха с ней ните философски, научни и художествени на чинания, които влияят върху духовното би тие на света и в наши дни. В книгата на Г. Димов обстойно и с вещи на е проследен процесът на формиране на Иван Д. Шишманов като патриот, учен и хуманист. Излязъл от пелените на Възражда нето, той остава негов духовен син. И заедно с това целият смисъл на живота му е и онова необходимо преодоляване на възрожденското, благодарение на което се получи онзи духовен подем в България, който характеризира националния ни живот в края на миналия и началото на този век. На този фон авторът вярно очертава фолклористичния и в по-широк смисъл - етноложкия принос на Шишманов, и най-вече заслугите му за издаването на уникалната за международната научна и културна практика поредица „Сборник за народни умотворения и народопис". И ако тук биха могли да се направят някои бележки, то след ващата глава, посветена на Шишманов като историк на Възраждането, е сама по себе си отличен и самостоен принос. Това е един обемен текст, в който Г. Димов е положил усилия да ни покаже Шишманов и като съз дател и откривател на градиво за Възражда нето, и като теоретик на формирането и развоя на нацията, и като автор с догадки за еди ничното, особеното и всеобщото в културните процеси от национален тип.

Символистичното направление, появило се в литературата в края на миналия век, е измежду най-ярките акорди, които бележат както апогея, така и края на т. нар. belle epoque". Ho то е и едно от основните звена в поредицата от модернистични превъплъщения, които продължават и през ХХ в. При него се наблюдава ново обръщане към същите про блеми, пред които се бе спряло и отминалото столетие. Краевековната (според определението на Ст. Михайловски) ситуация, в която се нами раме сега, ни дава право на обобщения и това е още една от причините, поради които мнозина съвременни изследователи с внимание се взират и разнищват последните десетиле тия на т. нар. fin de siècle". Защото, както пише канадският учен Ж.-М. Пакет (в. „Народна култура", бр. 33-34 от 12. VIII. 1988 г.), „имаме нужда от отправни точки в миналоTO У нас неколцина известни литератори ве че направиха ценен принос в осветляването на българския вариант на символистичното направление. Между тях не могат да не бъ дат споменати имената на Симеон Хаджикосев, Розалия Ликова и Стоян Илиев, които са автори на по няколко задълбочени проуч вания, посветени на тази проблематика. • Един от поетите символисти, чието творчество между другото е забележително и с това, че отразява последователно както вър ха, така и залеза на българския символизъм, е Николай Лилиев. На неговата прекрасна поезия са посветени твърде много изследвания. Само през 80-те години се появиха на пример монографията „Николай Лилиев - син на обезверен жребий" (изд. „Български писател", 1987 г.) на Стоян Илиев и „Николай Лилиев - поет на естетическата хармония" (из „Портрети на български символисти", изд. „Наука и изкуство", 1987 г.) на Розалия Ликова. Не може да не бъде споменато и чудес ното издание „Николай Лилиев. Поезия" (изд. „Български писател", 1986 г.) под редакцията на Елка Константинова и Надежда Александрова. Преди време по повод на една юбилейна годишнина на поета Елка Константинова, авторка на редица статии, хвърлящи светли на върху неизвестни страни от творчеството и личността му, беше отбелязала: „Да се пише за Николай Лилиев е много трудно и отго ворно. Но, преодолявайки трудностите, които неминуемо възникват пред всеки изследоgOrE вател, докоснал се до ефирната и изящна Лилиева поезия, Елка Константинова с под чертано чувство на отговорност пред българ ските читатели успешно се е справила със задачата да направи за тях поета и чо века Николай Лилиев близък и познат. След многогодишно и задълбочено проучване на творчеството и архива на Лилиев и като се позовава на своите лични спомени и наблюде ния, авторката разширява поредицата „Твор чески портрети" с още един - този на Николай Лилиев, „поетът на красотата и девствеността, който довежда българския стих до виртуозно съвършенство" - според определението на Гео Милев.

Рецепцията на славянските литератури в България и на България в славянските ли тератури е връстница на научната славис тика. И ако през Възраждането произведения та с българска тематика в генетически род ствените ни литератури превишават преводи те от тях на български, след Освобождението интересът към художественото творчество на поляци, чехи, словаци, сърби, хървати и словенци става все по-интензивен. В края на ве ка славянските литератури се изучават в нашите средни училища, а с основаването на софийската Алма Матер заемат място сред университетските дисциплини, преподавани и до днес. Благодарение на творческата всеот дайност на няколко поколения преводачи на български език вече са представени почти всички значителни славянски автори. Но с течение на времето огромният брой преводи и съпровождащите ги разнопосочни изслед вания парадоксално превърнаха безспорни те си достойнства поотделно в липса на сис темност като цяло. С методологическото си и гносеологическо износване единственият бъл гарски ориентир в славянската словесност - „Очерци по история на славянските литера- тури" (1958-1963) от Ем. Георгиев - открои необходимостта натрупаната в продължение на повече от столетие фактография да прерасне в систематизирана фактология. Целенасочените усилия на нашата универ ситетска и академична славистика през последното десетилетие вече дават резултати. Излезе от печат първата българска „История на чешката литература" (1986-1989) от Ив. Па влов, В. Тодоров и Хр. Балабанова, появиха се частични синтези на полската и южнославянските литератури: „Пътят на едно Възраждане" (1987) от Б. Биолчев (рецензирана от сп. „Литературна мисъл") и „Сходни процеси и явления в литературите на балкански164 те славяни" (1988) от Л. Кирова, предстои издаването на „Речник на славянските писа тели". Впечатляващо място в тази поредица зае ма и появилото се в навечерието на X между народен конгрес на славистите колективно изследване „Славянските литератури в Бъл гария. Проблеми на рецепцията". След опита на Боян Пенев да насочи преводите от полски с оглед на нуждите на българския литерату рен процес, това е първото мащабно проучва не на рецепцията, съобразено преди всичко с историята и историческата поетика на нашата литература. В хронологическо отноше ние сравнително малобройният петнадесетчле нен колектив е обхванал периода от раннохуманистичните славянски литератури до 70-те години на нашия век, а в пространствено - предимно полската, чешката и сръбската ли тератури и „кооптираните" към тях моменти от рецепцията на източнославянските литера тури у нас. Сборникът е композиран върху принципите на временната последователност и зоналната подялба на материала, като известно изключение правят началните статии, разглеждащи важни методологически и тео ретически въпроси на рецепцията и превода на славянските литератури в България.

На 27 и 28 май 1989 г. във Враца се състоя международна юбилейна научна сесия по слу чай 250-годишнината от рождението на Софроний Врачански. Организатори на се сията бяха БАН, Комитетът за култура и Общинският народен съвет - Враца. В работата на научната сесия участвуваха литературоведи, историци, изкуствоведи, езиковеди, библиографи от София, Пловдив, Враца, Тър ново, учени от СССР, Полша, Унгария и Гър ция. Изнесените 28 доклада и научни съоб щения очертаха разнопосочните изяви на Софроний като общественик и книжовник в широкия контекст на духовните търсения на епохата. Пленарното заседание откри др. Асен Не дялков - председателят на Общинския на роден съвет в гр. Враца. След като разкри на кратко заслугите на юбиляря в изграждането и осъществяването на българската културна и литературна история, проф. д-р Дочо Ле ков - председател на пленарното заседание, даде думата за приветствие на председателя на Президиума на БАН акад. Бл. Сендов. Изразявайки благодарност към участниците в сесията, акад. Сендов подчерта, че ръководството на БАН особено държи на предстояща та научна изява, както заради собствената значимост на Софрониевото дело, така и поради факта, че още първите учредители на днешната Българска академия на науките са посветили немалка част от научните си занимания на проучване книжовното наследство на Софроний Врачански. Докладите на заседанието зна отразиха чими моменти от дейността на възрожденеца. В доклада си проф. Крумка Шарова насочи към приносния характер на Софрониевото де ло в историята на българската култура, към ролята му на основоположник на идеи, дали облика на освободителните борби на бълга рите по време на цялото Възраждане. Инте рес предизвика докладът на проф. д-р Людмила Горина (СССР) „Софроний Врачански и бъл гарското просветителство", в който „Житие и страдания..." бе разгледано като съставна част от трактата за трите религии. Проф. д-р Веселин Трайков проследи от ношенията на приемственост между Софроний 168 и Г. С. Раковски. Това позволи осмислянето на делото на бележития българин от гледна точка на историческата перспектива. В доклада на ст. н. с. ІІ ст. Божидар Райков „Паисий и Софроний" книжовното наследство на Софроний бе съотнесено към делото на не говия пряк предходник - Паисий Хилендарски. Свързани по проблематика, засягаща връз ките на Софроний с руската литературна тра диция и среда, бяха докладите на проф. Н. Ди левски и доц. Людмила Боева. Проф. Дилевски се спря на руските преводи на житието на Софроний през XIX век. В доклада си доц. Боева разкри контактите на Софроний с руската книжовна традиция. Неизследван до момента проблем - кни жовното наследство на Софроний, издадено в унгарските печатници - бе предмет на до клада на проф. д-р Йожеф Бьорей (Унгария). В доклада на проф. д-р Славомир Калемка (Полша) „Йоахим Лелевел - историк на епохата на Просвещението и романтизма при сла вяните на Балканския полуостров през сред ните векове" бяха очертани някои насоки в изясняването на духовната атмосфера на вре мето.