Българският стил на живот в драмата

„Зидари" е литературен документ на едно явление, което така красиво и убе дително описва българския стил на живот, че се разпространи нашироко в съвременните литературни разговори - ускорения развой на нашето социално и художе ствено съзнание. Пиесата на Петко Ю. Тодоров ми е по-любопитна от „Майстори" на Рачо Стоянов, макар че е по-далеко от театралните правила в сравнение с нея. В „Зидари" са пресовани оптимизмът на ренесансовата мечта за съвършенство и пълнота на живота, крушението на романтичното търсене на смисъла на живота чрез творческа изява на личността и самотата на издигнатия над масата индивид, допрял се вече до схващането на експресионизма за изключителност, която носи болка и безизхо дица. В трагедията на П. Ю. Тодоров диша многожанровият живот на българското общество от края на миналия и началото на този век. Тя прилича на стара картина, върху която след недовършените мазки на първия художник след няколко века еза почнал работа друг, после и той спрял някъде по средата, за да продължи следващият, син на своето време, така че различни възгледи за човека и света са се смесили в бла городна еклектика. И тъй като нищо не идва даром, жертвата е театралното качество. Завършек имат съдбите само на „демоничните" герои. Дончо обича и губи, извършва подлост, за да отмъсти, и на края сам мята въже на шията си. Но той ос тава несвързан с темата на зидарите, гласът му не се чува в сблъсъка между традицията и морала, както е при Драган. Влязъл в действието с единственото желание да построи черквата и постигнал го с цената на чужд живот, Драган пък е напълно чужд на темата на любовта, в която е въвлечен Дончо. А Христо, човекът, в съдба та на когото се съединяват двете теми и върху когото се струпват всички беди, ня ма възможност да се защити, отсъствувайки от сцената във фаталния миг. Мефи стофел си свършва работата без Фауст. В „Майстори" двете теми - творчество и любов - са много по-пълно вплетени, едната не може без другата. С думите „мой майсторе" ще се обръща Милкана към мъжа си, влагайки в тях онази задоволена гордост, която жената се нуждае да изпитва от социалното положение на съпруга си. Те ни напомнят приказната формула „царю мой" като единствен официален израз на интимните женски чувства. Изречени с нежност, те заместват обясненията на вътрешното състояние, за което по онова време са липсвали думи и традиция. Те носят и еротичен смисъл. Обаче за Милкана те не ще бъдат достатъчни - тя ще пристъпи чертата между позволеното и непозволеното и ще стане първата модерна жена в нашата драматургия. В триъгълника Найден - Милкана - Живко метафизиката на творческите страсти се утолява в прагматиката на любовните. Както и обратното. Честта епра- вечен символ на семейната вярност, но и отговорност към професионалната гилдия. Трагедията на ревността е и драма на творческото безсилие.