есета

Мисля, че дори и в едно преводно издание на тези няколко есета - минимална част от неимоверната творческа продукция на есеиста-философ, би било необходимо да се представи авторът, който твърде слабо се познава в България. Това представяне, разбира се, няма да бъ де пълно, а по-скоро напомняне за твореца, за когото върховната мисия на човешкото мислене е търсене и откриване на истината в нещата". създаден Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) е без съмнение най-универсалният мислител, засега от съвременна Испания. Философското му творчество, което достига върховете на Хай дегер и Ръсел, е съставено според строго научна система, чийто гръбначен стълб е доктрината за човешкия живот като радикална действителност („Темата на нашето време") и новата идея за разума - жизнения и исторически разум, - който произтича от разбирането на тази дей ствителност. Но Ортега е много повече от учен, който създава определена философска система. Той е мислител и квинтесенцията на неговото мислене етърсене на истината, посочване как да се ми сли и как да се проявява старание в откриване на същността на нещата. Дейността на Ортега с колосална, защото той не се ограничава само с книгите и вестниците, които издава, а чрез своя та университетск а дисциплина - философията - поставя в ход една интелектуална офанзива от голям мащаб, чиято цел е да се промени схващането за някои философски, педагогически, социологически, етични, естетически, политически и исторически проблеми, които съставляват скелетът на съвременния живот и по-специално на испанския. Ортега-и-Гасет научно се формира в германски университети. Престоят му в. Марбург - център на неокантианството - е решителен в това отношение. От момента на завръщането му в Испания (1908) започва и усърдната му дейност на интелектуален реформатор на испанския живот. Темата за Испания - основна в творчеството му - го обсебва не само духовно, но и става негова съдба. Защото Ортега е не само съзерцател, констататор, а нещо много повече. Той иска да промени нещата (според собствените му думи) в страната с най-ненормалния на род в Европа". Смисълът и посоката на тази промяна е европеизирането на испанския живот, издигането на интелектуалното му равнище. По това време „поколението от 98 г." е в своя духовен разцвет. Но Ортега, макар и в ду ховно отношение близък на това поколение, не принадлежи към него. Той ще оглави следващо то - поколението на Мараньон, Перес де Айала, Пикасо, Хуан Рамон Хименес, които въз приемат не само една чисто естетическа позиция, а теоретическа, засягаща в дълбочина инте лектуалната строгост на формата - да се поставя проблемът за Испания. Ортега се устремява и към политическата арена. Основава група с многозначителното на именование „Лига за политическо възпитание" и сп. „Испания", чието име като че ли символи зира първостепенната жизнена грижа на основателя. Сътрудничи и в основаването на „Ел Сол", вестник с най-голяма политическа тежест в испанския политически живот преди Гражданската война. Това е за известно време. Впоследствие Ортега ще даде гръб на политиката. През 20-те години Ортега-и-Гасет се превежда в цяла Европа. Появяват се големите му книги и есета: „Безгръбна чна Испания“, „Темата на нашето време“, „Дехуманизацията на из- куството“, „Мирабо или политикът“. През 1923 г. основава и ръководи сп. „Ревиста де Окси денте", което е двигателният механи зъм на духовното обновяване. Около него се групира елит от испански интелектуалци и то действително успява да издигне испанската мисъл на европей ско равнище.

Кенет Уайт е роден през 1936 г. в Глазгоу, Шотландия. От години живее и твори във Франция, където първата му книга „С пълна искреност се появи през 1964 г. Поетът не се грижи за изкуството, а за реалността - заявява Уайт още в началото на своето появяване, И наистина писането при него е момент от живеенето, няма разлика между мисъл и форма, налице е само тяхното изразяване. Затова понякога стихотворенията му изглеждат непретенциозни, но тяхната невинност е рядко стимулираща. Може би това е един нов момент в поезията, където естетиката и логиката отстъпват на дълбочината... Дълго време Кенет Уайт е изследвал културните и ментални състояния на Изтока и Запада, наблюденията си от безбройните си пътувания, знанията си от толкова престои в различни библиотеки по света и личния си житейски опит той е извел в една концепция за белия свят" - отвореното пространство на необусловеността. Според мнението на съвременната френска литературна критика това е найинтересното явление след привършилата вече психоза на модернизма. Кенет Уайт е издал освен „С пълна искреност": „Горещи сияния", „Диамантена земя“, „Отклонения“, „Хонг-Конг, сцени от един плуващ свят“, „Махамудра“, „Големият бряг" и „Фигурата от отвън", откъдето са взети поместените есета.

Съществува определена вънпm:а среда, светът на сетивните явле1П1Я, който ни обгръща и поддържа, и вътрепиш среда, нашето собствено съзнание, светът на нarшrre .мисли, представи, желаЮ1Я и чувства. Никой не може да каже къде свършва еДИЮ1ЯТ и къде започва другият свят, никой не може да прокара разделна черта, никой не може да каже до каква степен ние принадлежим на вънпrnия свят или той принадлежи на нас. Казвам «моите мисли, моите впечатлеЮ1Я» както «моите книги, моят часовник, моите обувки», а казвам и «моят народ, моята страна», и дори «моята личност»! Колко пъти наричаме наши нещата, докато всъщност ние принадлежим на тях. Моето предхожда аза; той възниква на свое собствено място като притежател, сетне вИЖдал себе си като съзидател, а се възприема като истински аз найнакрая, след като е успял да приведе в пряко съответешие произведеното и потребяваното от него. Or вънпm:ата среда се изгражда вътре1Ш1ата, чрез своебразно органично уплътняване, и от света на ВЪНIШiите явлеЮ1Я възниква светът на съзнанието, като послеДЮ1ЯТ се отразява върху първия и се разпростира в него. Съществува постоянно взаимопроникващо двупосочно движение между съзнанието .ми и заобикалящата ме природа- тя е също моя, тя е моята природа; по този начин докато духът .ми възприема природата и се насища с вънпm:ата действителност, аз одухотворявам тази природа, насищайки я със своята вътре1Ш1а идеалност. Аз и светът се създаваме взаимно. И в тази игра на действия и взаимодействия у мен покълва съзнанието за аза, моя аз, преди той да се е превърнал направо и просто в аз, в чистия аз. Съзнанието за мен самия е ядрото на взаимоотношенията между вънпrnия за мен свят и моя вътрешен свят. Or притежателното възниква личното. Не е нужно да обяснявам тук нашироко как средата прави човека и как той става едно със средата си, приспособявайки се към нея. Човек, претърпявайки измене1П1Я под влияние на средата, на свой ред я изменя и двамата действат и си въздействат един на друг. Може да се каже, че средата въздейства върху човека, човекът върху средата, средата върху самата себе си по силата на действията на човека, както и човек върху самия себе си при посредничеството на средата.

Съвременните науки за човека и лингвистиката използват понятията диахрония и синхрония, които ще послужат като отправни точки в предстоящето изследване. както повечето факти на съзнанието с дмготраен характер, отношението към смъртта на пръв поглед остава неизменно за големи периоди от време. То ни се струва ахронично. В някои моменти обаче в него настъпват промени, в повечето случаи бавни, понякога незабележими, а в наши дни - все по-бързи и осъзнати. Трудността за историка произтича от необходимостта да успее да регистрира промените и същевременно да съумее да се дистанцира от тях и да не пренебрегва влиянието на мощната инерция, която в голяма степен ограничава реалния принос на научните открития. ( 1) С тези встъпителни думи искам да посоча съображенията, които ме ръководеха при избора на темите на четирите есета. Темата на първото есе може да бъде причислена към синхронията. Тя обхваща поредица от векове, дори хилядолетия. С втория очерк навлизаме в областта на диахронията: в него разглеждам промените, които настъпват по време на Средновековието, около XII век, и постепенно видезименят ахроничното отношение към смъртта и тяхното значение. Последните две есета са посветени на отношението към смъртта в съвременния свят, на култа към гробищата и гробовете, на отхвърлянето на смъртта в индустриалните общества. Най-напред ще се спрем на очовечената смърт. Да си припомним как умират рицарите, герои от френската средновековна героическа поема или от средновековните романи. Умиращите са предизвестени за предстоящата си смърт. Те не умират преди да осъзнаят приближаването на смъртта. Изключенията от това правило са свързани със случаите на коварна смърт, напр. предизвикана от чума, или на внезапна смърт. Но в болшинството от случаите умиращият е осведомен за предстоящето събитие.