Книжка-1

1987, Книжка 1 - Съдържание

Християнизацията на България, осъществена от княз Борис 1, безспорният катализатор за формирането на старобългарската литературна система и за промяната от езически към християнски тип мироглед. С промяната на мирогледа се подменя и отражението на обективно-историческото в паметниците на българската литература от епохата (съотнесено към първобългарското писано слово); под влия ние на историческия живот първобългарското съзнание за историята се измества от нещо качествено ново - от историческо съзнание, чиито основни характеристики го сродяват с типа християнски представи за „нещата във времето". За да разберем (поне отчасти) неговага сложност, да го анализираме в пълнота и да го възприемем не като статично, а като подвижно явление, е нужно да изградим една обще теоретична представа за християнския тип историческо съзнание, за християнските представи за човешкото движение във времето - основен коректив на историчността в българската литература не само B ІХ-Х в., но и от целия християнски етап на нейното развитие. Християнската философия на историята е извънредно сложно ду ховно явление, чиито параметри не подлежат на христоматийни опре деления. Макар че християнството е космополитна религия, която разглежда и приема човечеството като единство, днес не можем да говорим за единни исторически представи, валидни за целия християнски регион през цялото време на неговото съществуване. Основната тегория, чрез която изучаваме проявите на историческото съзнание - времето, се възприема по различен начин от различните слоеве на обществото дори в една страна и от едно и също време. Но това не оначава, че не сме в състояние да разкрием общото съдържание каPH тази категория, онзи субстрат, от който се пораждат всички различия.

Списание „Литературна мисъл" навърши тридесет години от свое то основаване. Замислено непосредно след историческия Априлски пле нум на БКП, вече три десетилетия то продължава да бъде авторитетна трибуна на едни от най-важните и актуални проблеми на литературната история, теория, критика и естетика. Системно и настойчиво то се стреми да осветлява по-общите или по-частните въпроси на многовековното развитие и съвременното състояние на литературата ни, да разкрива взаимоотношенията и с други национални литератури, да разглежда ярки явления на световната литературоведческа мисъл от миналото и от ново време. Появата на сп. „Литературна мисъл" бе наистина възможна само в условията, които настъпиха у нас след 1956 г., когато се даде простор на интелектуално-творческата мисъл, когато започна неумолим процес за преодоляване на дотогавашни схеми и догми, спъващи търсенията и прозренията на хората на перото, на научната и художествената интелигенция. Новият идейно-политически климат, обновителният идеологически полъх се оказаха особено благоприятни за творчески инициативи и перспективни замисли във всички области на обществення ни и духовен живот. Още през първите месеци след историческия Април в Института за литература при БАН се заговори за създаване на научно списание по въпросите на литературознанието. Макар че се чуваха и скеп тични гласове относно възможността и готовността на все още твърде ограничения състав от научни работници за едно такова отговорно дело, надделяха оптимистите и ентусиастите. И след неколкократни разговори и обсъждания относно характера и задачите на едно ново академическо списание бяха направени и съответни постъпки за неговото разрешаване. В това отношение имахме и пълната подкрепа на акад. Т. Павлов - тогава председател на БАН. Както в толкова други области, и тук ръководството на нашата партия прояви разбиране и далновидност, утвърди нашето предложение.

Литературните направления са една от формите, в които съще ствува литературният живот. Те идват в историята на литературата на смяна: като обновление на идеи, на естетически схващания за човека и за обществото. Те носят обновление на стиловете и на начините на изображение поради ново виждане и на света, и на личността на човека. Явяват се в началото като художествено откритие, като нови естетически схващания, които се противопоставят на предишното творчество, налагат се постепенно и овладяват често цялата насока на литературния живот. По-късно настъпват други явления: посте пенното „застаряване" на литературното мислене, постепенното „изхабяване" на средствата, служили като инструментариум за създаване на възприятия, на чувства и на художествени истини. Начева се така нареченото „декомпозиране" в организацията на литературата - на стиха, на разказа, на драматическото изображение, и „типът на предишните жанрове започва да завехва. Предишното „ комплектуване" на художествените произведения начева да губи устойчивост. Това става, разбира се, с борба, и има и дълбоки социални причини. Често пъти става рязко сблъскване на новото литературно направление с другото, предишното. В такъв случай възникват нови програми, имаме и излизане от текста", промяна на текста в границите на цялостния литературен процес. Няма постепенен упадък. Възниква борба между стари и нови художествени похвати и художествени структури. Както и да протичат процесите, остава характерното: спечелване на почва от новото и изтласкване по-бързо или по-постепенно на старото, чийто апотеоз езавършил и чиято драма е започнала. Резултатът е неизменно същият - изместване на старото и новото, или преобразуване на старото, включването му органично в една нова есте тическа система, която и когато възприема нещо от предишното, го отрича, създава свой фонд от средства и начини за художествено самоизразяване на литературата и за художествено изобразяване на човека и на „картината на света".

Ще се спрем на някои характерни страни от личността на Нико лай Лилиев, излизайки главно от спомените на неговите съвременни ци, а също така и от кореспонденцията му. Днес разполагаме с ширен документален материал, в който става дума както за неговата външност и привички, така и за особеностите на характера му. Този документален материал ще помогне да го познаем по-отблизо и доближавайки се до него, ще се убедим колко преживени са неговите сти хове и няма да ги възприемаме като „формалистични писмена", както самият поет иска да ни внуши. Тогава ще ни стане ясно защо Лилиев прекрасния си портрет за Хуго фон Хофманстал цитира следния пасаж: „Не са ли преплетени най-странно нашите чувства, получувства, всички най-тайни и най-дълбоки състояния на нашата същност с един пейзаж, с едно годишно време, с някоя особеност на въздуха, с един дъх? Движението, с което скачат в кола, тежката и беззвездна нощ, мирисът на влажни камъни в един коридор, чувството за ледена вода, която се лее от чешмата по ръцете ти: с хиляди такива земни неща са свързани всички твои копнежи, всички твои упивания. По-силно свързани: с корените на техния живот са сраснали така здраво, че отрежеш ли ги с нож от тази основа, те биха посърнали и ще се превърнат в нищо в ръцете ти. Искаме ли да се намерим, не трябва слизаме дълбоко в себе си: вън ние можем да се намерим, вън. "

Ако се взрем в културно-духовната атмосфера в България и Хърватско на границата на ХІХ и ХХ в., ще открием аналогични явления, свързани с включването на двете страни в общоевропейските литера турно-естетически движения. Пейо К. Яворов (1878-1914) и Антун Г. Матош (1873-1914) заемат челно място сред участниците в този процес. В техния драматичен жизнен и творчески път, изпълнен с психологически енигми" и трагични конфликти, има редица близки черти. В тяхната житейска и литературна съдба, в емоционалната им нагласа и образна система са налице много сходства. Чеда на разнолика и неспокойна епоха, те създават поезия, кореспондираща с постиженията на най-големите творци в световната литература в първите две десети летия на нашето столетие. С бунта си срещу установеното и конвен ционалното в сферата на мисленето, с дръзкото утвърждаване началата на една нова естетика и интелектуалната дълбочина на творчеството си привличат вниманието на изследователите вече десетилетия на ред - за тях съществуват голям брой студии, есета, мемоари, стихове, дори и драми. Ярки художествени индивидуалности, оставили след себе си плеяда от следовници, двамата не могат да се вместят в ограничените рам ки на какъвто и да е естетически канон. Живеейки на границата на две столетия, те са свързващо звено на художествените тенденции, сблъскали се в онзи преходен период. Олицетворяват, от една страна, своеобразната раздяла със старото, а от друга, стават носители на ос новополагащи за по-нататъшния развой на словесното изкуство в Бъл гария и Хърватско традиционни линии. И двамата автори, в чието творчество се сблъскват сякаш насрещните ветрове на епохата, продължа ват традициите и дълбокия хуманизъм в двете литератури, ала са вестители на нови естетически тенденции. Редки майстори в сферата на езика, с вроден усет за съвършенство на формата, необикновени стилисти, в техните произведения чрез магията на стиха се разкриват най-изтънчени отсенки и нюанси на душевни състояния (Антун Матош, чиято поезия означава кулминация в развоя на хърватската Модерна, довежда до съвършенство и формата на сонета).

Разказът винаги е бил водещ жанр в българската художествена проза. Така както в немската литература новелата, в руската - повестта, полската - романът определят облика на националния художествен процес, в нашата литература късата повествователна форма е носител на най-характерните черти на българската литературна специфика. Поради по-слабата романистична традиция в литературното ни развитие именно в разказа се изявява националният белетристичен гений. И този факт, разбира се, съвсем не е случаен. Обоснован е от специфи ката на нашата история, изпълнена с чести катаклизми, с войни и въс тания. Отсъствието на достатъчно дълга историческа дистанция меж ду съдбоносните исторически събития, необходима за раждането на крупните форми на романа, налага разцвета на разказа. Литературната наука все още не е дала напълно задоволителен И отговор на въпроса, защо художествените жанрове в основни линии се запазват същите от древността до днес, и не епосочила в какво точно се състои тяхната зависимост от промените на човешкото мислене отношение към действителността. Фактът, че романът например е в подем след големи исторически трусове и събития (както става у нас през петдесетте години), е лесно обясним. Също така логично и лесно разбираемо е, че неепическите времена предизвикват преобладаване на късите белетристични форми (например постиженията на българския разказ през деветдесетте години на миналия век). Но съвсем не е та ка просто да се обясни защо и романът, и разказът (както и останали те жанрове на епоса, лириката и драмата), колкото и да се видоизме пят, от хилядолетия насам съхраняват своята жанрова същност - съ що както мисленето ни съхранява своята човешка специфика. Но какво точно в особеностите на мисленето на хората от древността до днес поддържа неизменното в различните жанрове? С общи констатации не можем да отговорим на този толкова важен въпрос. Необходими са повече конкретни наблюдения и анализи върху промените в жанровите същности и обуславящите ги изменения в човешката мисъл, в отношението на писателите към света. Затова изследването на идеите, пое тиката и стилистиката на даден литературен жанр през различните исторически етапи е една от главните задачи на литературознанието на е основен проблем и на пашето време. А проблемът за жанра литературната история, и на литературната критика, и представлява худо85 жествен израз на чисто философски въпроси - защото разглежда вза имоотношението между абстрактно и индвидуално, единичност и множественост.

Осип Манделщам е отличен поет, спечелил бързо признание и известност. Манделщам критикът обаче остава незабелязан от съвре менниците си. Правото да критикуват, теоретически да размишляват върху изкуството е признато на много поети от 10-те - 20-те години. Странно е наистина - а това положение напомня за отношението на неговите съвременници към статиите на Блок, - че Манделщам не е възприеман като критик, теоретик, мислител. Прозата му остаза чужда за тези, с които започва своя литературен живот. Тя почти не намира отклик сред новите литературни поколения, които навлизат в изкуството след Октомврийската революция. Зa кръга, в който започва дейността на Манделщам, кръга на младите писатели акменсти, неговата личност е твърде необикновена. Той се отличава с неуморимия си стремеж към цялостен мироглед, със своята неудовлетвореност от сурогатите на мисълта. В епохата на позорното десетилетие - реакцията след 1905 година, във времето на примитивния и тривиален стремеж към мистика, теософия, дребнаво празнословие, ориентацията към всеобхватно, органическо виж дане и разбиране на света, възприемането на човека до най-дълбо ите му исторически корени е необичайно и дори странно. До края на живота си Манделщам се интересува от достиженията на съвре менната наука - както хуманитарната, така и естествената. Научни теории, открития, хипотези за него не са просто предмет за четене, а основа за размишленне над два главни въпроса: същността на ис орнята, на историческото битие и не по-маловажните за него въпро си за същината на изкуството, за функциите му в околния свят. В статиите му, дори от ранния период, няма и помен от изолирано разглеждане на произведенията на изкуството извън отношенията на един или друг текст към духовния живот на времето. Независимо да ли пише за Шение, Пушкин или Вийон, за Блок или Бели, той ги вижда винаги сякаш в светлината на времето, на бита, на биогра фиите им. В статните от 20-те години, които съставят по-голямата част от неговото критическо наследство, плътно се сливат въпросите на изкуството и на общественото съзнание. Може би не му е било съдено да види докрай в цялата им сложност социално-историческите фактори, които определят живота на изкуството, но неизменно в ста тните му е налице стремежът да разбере тяхното значение в съвре менния живот, да определи приноса на твореца в процеса на истори ческото творчество.

Човекът на науката е като всички хора - обича и мрази, приема и отхвърля, завижда или се възхищава. И като всички други хора той възприема и смъртта - за близкия страда, приятеля помни... и забравя в делничните грижи. Но не като всички приема той загубата на колегата - колегата, на който може би е завиж дал, съперничил, непримиримо опонирал. Защото разбираш, че си загубил всъщност съратника си по борба, този, който е стимулирал твоето мислене, карал те е да подлаган отново и отново на преоценка собственото си становище. Загубил си една индивидуалност, която не може да се замени, индивидуалност, която не се измерва само в симпатии или антипатии. 11 Защото науката, макар и дело на индивида, е по същество колективно дело всеки голям учен е въплътия в себе си личностите на много поколения учени, пренасяйки тяхното дело през вековете. И все пак, когато науката се разделя със своите ветерани, скръбта е сякаш по-естествена и загубата по-поносима - отива си учителят, но словото му е посято и ще пребъде в поколенията - забравян наново преоткриван, оспорван или отново утвърждаван. Но когато си отива мла дият, неразгърнал още своите сили колега, този, който в своите търсения пробива път и за тебе - тогава чувството за несправедливост и нелепост задълго терзае съзнанието. Така се разделихме с Трифон Банков - един буден и неспокоен ум, систе матичен и същевременно непримирим към доказаните" истини. Пламенна и експанзивна натура, Тр. Банков в същото време с трезва аналитичност преосмисляше идеите и тезите си, неуморно търсеше и отсяваше, за да може с достойнство и чест да застане зад творчеството си. Като всеки истински изследовател той търсе ше онова свое рационално зърно в традицията, което ще я изведе на нов етап, ыс я предпази от закостеняване. Творческите планове на Тр. Банков носеха всеобхватен характер - с еднаква страст той изследваше старославянските ръкописи, събираше разпръснатото богатство на българските книжовници, възстановяваше наследството на видни наши учени. Но в една област той работеше с особена страстнад въпросите за теоретическото осмисляне на старобългарската култура. Пробле мът за историчността в средновековната ни литература, успешно защитен като кандидатска дисертация, бе онова основно стъпало, подготвило го да премине към изясняване на основните насоки в теоретическата проблематика на старобългар ската литература. Оригиналната интерпретация на фактите, смелнят подход към явленията, макар и будеш възражения (а и как иначе!), ясният език и стил бу деха мисълта, носеха свежест и движение С последно сбогом към нашия колега и сътрудник предлагаме една от пос ледните негови работи. Сергей Райчинов

На Шестата световна писателска среща „Мирът - надежда на планетата" присъствуваха 207 писатели от 57 страни. Тя бе посветена на бъдещето не само като тема, а като проблем, съдбоносен за ця лото човечество: проблем за мира, проблем за живота. Сега се нами раме в необикновен и вероятно неповторим момент, когато можем да се спасим от продължителния кошмар на драматичното минало. Ето защо сме особено признателни на Михаил Горбачов, Раджив Ганди, Роналд Рейгън и Тодор Живков за искрения отговор на на шите важни въпроси: Техните думи ни дават надежда и ни убеждават, че делото на писателя и на всички дейци на културата отразява истинската надеж да на колективния човешки разум. Затова апелът на тази среща е отправен не само към писателите, но и към всички хора на Земята, в това число политици, правителства, парламенти, академии и рели гиозни ръководители с очакването, че те ще бъдат новите съзидатели на мира. Днес има широк кръг от хора и гласове на всички езици, диалек ти и убеждения, които искат да се обединят и правят опити да постигнат разбирателство помежду си. Надделява общият стремеж към оцеляване. Това е истинската надежда, която трябва да вдъхнем - необходимостта от ядрено разоръжаване, от създаването на свят на истински човешки права и социална справедливост, свят на нерушимо единство между мира, творчеството и красотата, за да запазим онова, което бе постигнато в Рейкявик, когато първите очаквания, тревоги н желания се превърнаха за миг в общ израз на днешните човешки вълнения. Нека като писатели да пазим истината, защото една лъжа лесно може да стане извинение за унищожаването на човечеството. Нека да спасим звездите за влюбените и поетите, нека тези звезди блестят с мирно сияние след горчивия кошмар на безкрайните войни, нека да осветят пътя към нова светла ера в човешката хармония.

Мишел Бютор, един от седморката „нови" френски романисти, посвети шест го e дини от живота си на практиката на романа и двойно повече на размисъла върху романа. Раздвоението между тези взаимно допълващи и осмислящи се дейности оп ределя облика му на творец, за когото литературата е начин за постигане на едни ство в живота, а писането - гръбначен стълб. Според Бютор всяка инвенция критика и всяка критика - инвенция, и в този смисъл функцията на твореца включва функцията на критика и обратно. Плод на това виждане са литературнокритичес ките и теоретическите текстове, събрани в сборниците Репертоари I, II, III, IV и V, които в продължение на петнадесет години (1960-1975) съпътствуват неотлъчно всич ки негови изяви и подплатяват формално-литературните му търсення. Ядрото на тазн тълкуваща критическа дейност са текстове, в конто личи стремежът на автора да ос ветли по нов начин романната действителност. Като изхожда от собствената си прак тика на творец, Мишел Бютор създава в тях своя поетика на романа", и без да има претенция за личен теоретичен принос в разработването на тази проблематика, излага своето схващане за романа като целенасочен експеримент, протичащ в наситена с литература среда, като при това всяко ново писание се явява вмешателство в едни предхождащ литературен пейзаж. Бютор не се ограничава в сухо теоретизиране и жанрово неговите текстове за романа най-много се приближават до есето. В тях пул сира животът като необходим фон и естествена среда за разгръщане на тоталния разказ, в който се къпем всекидневно. Всички ние, казва Бютор, се намираме в една огромна библиотека и нито един от нас не може да храни илюзията, че е измислил романа. През 1960 г. издателство „Галимар" публикува подбор от негови текстове, посветени на проблемите на романа, под заглавне „Есета за романа". Предлагаме в четири от тях, включени в тома с избрани творби на Мишел Бютор, подготвен от ДИ „Народна култура".

В немалката, но застаряваща литература за Стефан Стамболов политическият деец и революционер властно измества поета и книжовника на по-заден план. А поцялостни наблюдения върху преводаческата му дейност практически липсват само в аналитичен или оценъчен, но и в чисто фактологически план. И навярно при чината е и в самия Стамболов, който гори и изгаря в битките на политическата сцена, често съзнателно загърбил литературното поле. И все пак образът на родения за значителни дела българин не би бил пълен без привличането на усилията му в областта на превода. Защото те разкриват не само възможностите, но и пристрастия та му, свързани са с повратностни моменти от житейския му път. B До наши дни книжовното наследство на Ст. Стамболов, дори само печатаният му дял, не е установено, вероятно има и несвързани с неговото име публицистични и литературни опити, а сред тях могат да се окажат и някои преводи. Но и това, което може да се установи, не е малко и то заслужава интереса на изследвачите. Както е известно от разказите на съвременниците и от първите биографии, Одеса Стамболов попада в среда на „нихилисти", дори е библиотекар на групата, която скоро била разпръсната. Съществуват сведения, че той не само е четял, но си е водил и бележки, правил е конспекти, превеждал е (поне за себе си) книги с политическо съдържание, народническа литература, художествени творби - „Капита лът" на К. Маркс, „Государственность и анархия" на М. Бакунин, Прудон и др. За 150 1 Вж. А. Бурмов. Революционната дейност на Ст. Стамболов през 1873-- съжаление до наше време не са достигнали - в ръкопие или печатани - превода чески и други книжовни изяви на Стамболов от одеския период на живота му.

Жизненият Боян Пенев е Габе, но част бли Път на неделимо свързан с Дора все ми ми се струва, че една книга за нейната младост би ни дала сравнително повече за тези бележити личности. В замяна на това ние вече притежаваме по-голяма от изповедите и на двамата, които са неоспоримо свидетелство за вътрешна зост и интелектуален личен свят. Естествено е най-ранните писма от тази непубли кувана кореспонденция да насочват към разкриване едновременно на тяхното битие на емоционалните им вълнения. В малко по-късен период от време написаното Боян Пенев представлява от само себе си углъбена психограма. Тук той неволно стига до самоанализи, които не намираме дори в неговия дневник. Оказва се, че този диалог в много отношения е по-цялостен и задълбочен, защото долавяме кива черти, които другаде едва са загатнати. И навсякъде Боян Пенев поразява с откровеност и прямота. Със същата неподправена житейска сила въздействува нейното слово. В такъв смисъл въпреки всички превратности на съдбата верният ни образ е само в една неразделна връзка. Ненапразно в стихотворението „По свещение", макар да са изминали няколко десетилетия от смъртта му, Дора Габе И не се бои да утвърждава това единно начало:

Една от традициите на списанието е да разглежда литературата в общокултурен контекст, следователно да концентрира вниманието не само върху литературни творби, но и върху крупни, значителни произведения на сродните изкуст ва - театъра, кинематографията. Брой осми се открива с информация за състоялия се разговор около „Кръгла та маса", организирана от редакцията на „Вопросы литературы" и посветена този път на театрално събитие - спектакъла на МХАТ „Сребърна сватба“ по пиесата на А. Мишарин. Спектакълът е предизвикал много противоречиви оценки и спорове, и то не само в професионално-критическите среди. И това е обяснимо - се казва в уводните думи от редакцията, - защото на теат ралната сцена се води разговор по проблеми, вълнуващи всеки човек. Успешен ли е спектакълът, в какво се състои неговата сполука, доколко убедително е въ плътена в него атмосферата на времето, в какво съотношение се намират художественото и публицистическото начало - по тези въпроси са размишлявали на „кръглата маса" критиците К. Шчербаков и М. Синелников, журналистът Ю. Апенченко, секретарят на Пензенския обком на КПСС Г. Мясников, постановчикът на спектакъла О. Ефремов, авторът на пие сата А. Мишарин, завеждащият литера турния сектор на МХАТ - театроведът А. Смелянски. В началото на своето изказване К. Шчербаков отбелязва някои театралин постановки от 70-те години, когато гла вен режисьор на театъра става О. Ефре мов - това едесетилетието, за което в партийните документи е казано, че е де сетилетие, през което в икономиката и в социалното развитие на страната са се появили негативни тенденции, възникнали са големи трудности. Според К. Шчерба ков спектакълът „Сребърна сватба" е първият от поредицата театрални поста новки, който талантливо и дълбоко е усетил това, което става днес в нашата страна. По-нататък в изказването си той се спира на някои съществени различия между печатания текст на пиесата и текста, по който се играе тя в МХАТ, В публикувания от автора вариант на пиесата - изтъква К. Шчербаков - са налице граждански и нравствени идеи, конто обаче се нуждаеха от развитие и уточняване, изясняване на някои акцен ти, което е направено в текста, по който се играе театралната постановка,

Книгата на видния словашки литери туровед компаративист Диониз Дюришин „Теория на междулитературния процес е посветена на ключови проблеми от теорията и методологията на сравнителното литературознание, както между впро чем почти всички негови книги, с които той си извоюва място на световен авторитет в тази област. Научното ядро на тази книга се съдържа в издадената през 1974 год. „Теория на литератур ната компаративистика" („Теória literárnej komparatistiky"), чиито преводи на немски (1976) и особено на руски език (1979) разкриха на широките научни кръгове значението, което тя има за раз витието на марксическото сравнително литературознание и методологическото пре осмисляне на наследеното от традиционната европейска компаративистика. В известната и на българския читател „Теория сравнительного изучения литературы" (1979) Дюришин разработва пред мета, целите и задачите на сравнител ното литературознание от перспективата на световната литература, ориентира връзките и сходствата към закономерностите на литературния процес в един ството на национален и наднационален (световен) аспект. Дюришин ревизира постановката за едностранното влияние на предаващата литература и подчертава активната роля на приемащата литература в историята на междулитературни те връзки. Промяната на функцията на творбата в новия контекст (творчески характер на рецепцията) е основната теоретическа постановка, върху която той изгражда систематизацията на литератур ните връзки. Припомням тези основни положения от теорията на Дюришин, които днес не само от компаративиста, но и от литературния историк се въз приемат като известни литературии ис тини, защото те са предпоставени в съ държанието на новата книга. Обявената от автора още в увода теза за преус тройство на системата на традиционната компаративистика е резултат на до сега извървения път в преосмисляне и преориентиране на нейните цели и задачи, а не авангардна позиция, както може да се стори на по-малко причастния в теорията читател. Книгата на Дюришин има нодчертано теоретичен характер с една особеност - че съдържанието на нейните глави в повечето случаи е известно от предварителни публигации в сп. Slavica Slovaca" (.. Националиолитературни и междули тературни аспекти на литературната нетория", „Методологическите и идео192 логическите консеквенции на термина „литературно влияние“, „Сравнението ка то методологическа инструкция?“, „Осо бени форми на междулитературните общ ности") в периода 1979-1983 г., съпро водени с дискусия, в която вземат уча стие словашки и чуждестранни литерату роведи. Извадки от дискусионните ста тии са отпечатани паралелно с авторския текст в разделите „Националнолитературин и междулитературни аспекти на литературната история“, „Особени форми на междулитературните общности“ и „Ме тодологическите и идеологическите кон секвенции на термина „литературно влия ние". Проблематиката на последния раздел с известна на българския читател чрез статията „Един противоречив про блем в теорията на междулитературнич процес", публикувана в сп. „Литератур на мисъл", 1981, кн. 3. С други думи, книгата на Дюришин предлага една малко използувана у нас форма на защита на научното становище чрез публичния диалог, адресиран не към слушателска, а към читателска аудитория. С това тя поставя на изпитание критическата оцен ка, която трябва да има предвид и съ ображенията на дискусията.

В изучаването на проблемите на со циалистическия реализъм в българското литературознание определено се налага идеята за приемственост. През 50-те го дини началото полага акад. Тодор Павлов. Опирайки се на постиженията на съветската литературна мисъл, нашият изтъкнат философ последователно разработ на схващането, че социалистическият реа лизъм не е догма, а жив, развиващ се творчески метод. Академик Тодор Павлов е един от първите теоретици, които отстояват разбирането, че социалистическия г реализъм не бива да се ограничава в рамките на отразяването на живота във „формите на самия живот" като единствено изискване към твореца, че поня тието реалистичност не бива да се отъж дествява с реализма като творчески ме тод. На него принадлежи и плодотворната мисъл за обогатяването на социа листическия реализъм на базата на творческото усвояване на най-ценното от пое тиката на останалите творчески методи, Разкривайки същността на социалистичес кия реализъм, акад. Тодор Павлов поста вя въпроса за наличието на различни форми на художествено обобщение (реа листични и романтични форми при Хри сто Смирненски), което е съвършено нов момент в развитието на теорията на новия творчески метод. Редица от тези идеи получават своята по-нататъшна разработка в статии и мо нографии на Георги Цанев, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев. Но най-последовате лен в разработване на проблемите на социалистическия реализъм е Васил Колевски. След книгите му „За социалисти ческия реализъм" (1959 г.), „За литературата на социалистическия реализиъм ((1977 г.), двутомника „Избрано" (1985 г.), „Социалистический реализм. Теория н творчество" (1985 г.) се възприема като главна книга, като потвърждение на схващането на автора, че „социалистическият реализъм е качествено нов художествен метод. " През последните години в съветското литературознание се появиха редица ста тни и монографии, посветени на актуални проблеми на социалистическия реализъм. В тях се открояват някои закономерности, които и до днес остават дискусионни. Това е преди всичко предлаганата от Д. Ф. Марков идея за социалистическия реали зъм като открита естетическа система, обе диняваща различни форми на художестве ното обобщение. Ценното в тази теоре тична постановка е, че само по такъв начин може да се обясни естетическата същност на някои от произведенията на Владимир Маяковски или Бертолд Брехт и тяхната принадлежност към литерату рата на социалистическия реализъм. Схва щането на Д. Ф. Марков намира потвър ждение и в развитието на съвременната съветска литература - достатъчно е да припомним споровете около романите на Чингиз Айтматов „И дольше века длится день" и „Плаха" или романът на Влади мир Орлов „Алтистът Данилов". Подкупва в тази концепция и вниманието към естетическите проблеми на социалистичес кия реализъм.

Като критик Венко Христов е доказал, че умее да пише увлекателно и в същото време задълбочено, че има усет за неочакваните аспекти на творчеството, но предпочита трайното, закономерното както в индивидуалното постижение, така и в цялостния развой на културните процеси. Автор на много статии в литературнокритическите издания и печат. Фак тически той се явява пред нас за пръв път сега със самостоятелна книга - очерк за Георги Джагаров. Документално-фактологическият материал, с който е разполагал Венко Христов, критическият му опит и познания в областта на българската и чуждите литератури са добра предноставка за създа ване на цялостно монографично изслед ване за поета, публициста, драматурга и общественика Георги Джагаров. Венко Христов е предпочел принципа на психологическото портретуване, опитал се с чрез конкретните художествени феномени да изгради цялостния облик на писателя, А това говори, че критикът желае в избора си да се опира на най-трайните „показатели", каквито са художествените творби, тоест живото слово на всеки значим писател. Защото е безспорно, че в развитието на българската литература написаното от Георги Джагаров заема и ще заема особено място по няколко причини. Най-важната от тях според мен с съдбовният интерес, който Джагаров изпитва към българската култура и ис тория, към тяхното единство и дълголетие. Оттук и високата художествена змачимост на неговите поетически открове ния, наситени с важни исторически, обществено-граждански проблеми. Неслу чайно поезията, драматургията и нубли цистиката му съществуват в неделимо единство, Но при такава многопосочност на творческите интереси и постиження всеки изследовател би изпитал трудност и обяснима респектираща самовзискател ност. Струва ми се, че и Венко Христов се е сблъскал с тази трудност и по тази причина някои места от книгата му зву чат доста общо, сякаш за да оправдаят неномерната за критика голяма фигура на поета и общественика Георги Джагаров. От друга страна, в книгата ярко се открояват любовта и преклонението, кон то изследователят носи в себе си към творчеството на този голям български писател, удостоен с международни отли чия и награди, една от които е и наградата на Френската академия. Този пиетет, който всеки литературо вед би изпитал от досег с истинската поезия, издържан с чувство за мярка и такт, прави книгата на Венко Христов привлекателна и професионално ценна, без обаче да се заблуждаваме, че с нея е изчерпано творчеството на Джагаров. Според мен тъкмо след тази първа по рода си самостоятелна книга за видния български поет предстои появата на нови студии и проучвания върху поезията, драматургията и публицистиката на Георги Джагаров.